Случаят Катуница седмица по-късно

цар Киро

Вече цяла седмица се говори само за Катуница и колкото повече се говори, толкова пó не разбираме за какво става дума. Медиите сведоха говоренето си до 5-6 клишета, толкова изтъркани и общи, че спокойно могат да бъдат извадени от контекста на Катуница и пришити към всяка друга тема, където ще се впишат органично и ще звучат пак така правилно и скучно. Лидерите на обществено мнение на принципа „Като каза „Катуница”, та се сетих” започнаха да излагат мислите, които ги вълнуват по принцип и изобщо и да разсъждават върху тях, макар че често тези мисли нямаха абсолютно нищо общо с въпросите, повдигнати от случката в Катуница. Изобщо, закипя бурна обществена дискусия за Катуница, в която самата Катуница беше изтикана в най-тъмния и прашен ъгъл. Всъщност, според мен, ако трябва да се разсъждава върху събитията и да се вадят някакви поуки от тях, то вниманието трябва да бъде насочено само върху краткия период от време между убийството на 19-годишното момче и пристигането на главния секретар на МВР Калин Георгиев в селото. Неговият призив да не се „извличат политически дивиденти” от случващото се, както и трескавата, макар и закъсняла, намеса на медиите с техните извънредни включвания, сложиха край на автентичността на събитията, на процесите и на тяхната публична интерпретация.

Всъщност случката в Катуница е следната (припомням, защото съм сигурен, че мнозина, увлечени в нейното анализиране и оценка, вече са я забравили): след спорове за имоти, след размяна на заплахи и след крайно изостряне на напрежението в селото, се стига до наказателна акция от страна на цигани от Столипиново, за които после се разбира, че са повикани от цар Киро, към момче от другата страна на спорещите. При тази акция момчето загива, а неговите роднини, след като полицията в продължение на едно денонощие не предприема нищо адекватно, тръгват на саморазправа с циганите. При тази саморазправа има обърнати автомобили и изпотрошени прозорци на къщи. Българите казват, че няма да се успокоят, докато циганите не бъдат изселени. Ето това е случката в Катуница. Всичко след нея са други случки, случки в една паралелна Катуница или, накратко, в Паракатуница. Кои са основните теми за обществен размисъл, свързани с тази Паракатуница през последната седмица? Безспорно водещ е въпросът:

Етнически ли е конфликтът?

Излишен по очевидността на отговора си въпрос. Въпреки това никой не смее да даде този отговор, защото той засяга тема, по която се ходи като върху тънък лед. А защо се хода така е обширна тема, която започва от лицемерната толерантност на публичното говорене и свършва при грозната практика за търговия с гласове по време на избори. Отказът да се определи конфликтът като етнически води до други, най-различни и причудливи формули, с които си служат говорещите, за да кажат това, което мислят, без да ги обвинят в радикализъм. Най-голяма популярност получиха изявленията „конфликтът не е етнически, защото е икономически”, „не е етнически, защото е социален” и „не е етнически, защото е политически”. Разбира се, причините да възникне този етнически конфликт са и икономически, и социални и политически. Икономически са, защото управлението на държавата е такова, че по-голямата част от икономиката е в сивия сектор. Социални са, защото въпросът за циганите е остро социален навсякъде по света и няма държава и общество, в които той да е решен, циганите да са интегрирани и да не генерират явленията, типични за тях през последното повече от половин хилядолетие, откакто са в Европа и откакто ги наблюдаваме. Причините са и политически, защото през последните 20 години в България няма политически субект, който да не се е изкушил да разиграе циганската карта по един или друг начин, за което после се отблагодарява с привилегии и затваряне на очите пред груби закононарушения. Но въпреки икономическите, социалните и политическите причини за този конфликт, той си остава етнически, защото хората го разбират като какъв, независимо какви словесни експерименти да го дефинира си прави тяхната свръхтолерантна интелигенция. Грешно е да се бъркат причините за едно явление със самото явление. Ако тръгнем в тази посока, лесно можем да стигнем до заключението, че конфликтът в Катуница не е нито етнически, нито икономически, нито социален, нито политически, а е еволюционен, защото в процеса на междувидовата борба за оцеляване, човекът е развил разум, агресивност, ръце с по пет пръста, с които да хвърля камъни и да пали къщи, и втора сигнална система, тоест реч, с помощта на която да крещи расистки лозунги. От такава гледна точка конфликтът наистина е преди всичко еволюционен, но това по никакъв начин не ни помага. И ето, обществото тъкмо взе да свиква с популярното становище, че конфликтът не е етнически, а някакъв друг, когато в събота беше свикан Консултативният съвет по национална сигурност не за друго, а за „етническото натоварване на протестите в страната“, тоест да мисли как да се справи с етническия конфликт.


И „ултрасите” имат чувства

Друга характерна за Паракатуница тема е кои са страните в конфликта. Едната страна не е съвсем ясна, защото не е ясно и естеството на конфликта. Не знаем дали от тази страна са циганите, дали са мутрите или пък са олигарсите. Не знаем, защото, както вече казахме, все още не е ясно дали конфликтът е етнически или някакъв друг. Другата страна обаче е съвсем ясна или поне е ясна на голямото мнозинство публични анализатори и на медиите. Това са „ултрасите” от футболните агитки. До такава степен всички вече са убедени в това, че почти никой не си спомня за роднините на убитото 19-годишно момче, които обърнаха колите на цар Киро. Те вече не се приемат като страна в конфликта. Страна са футболните запалянковци. Да, безспорно има групи от кльощави и закачулени момченца, които излизат да беснеят при всеки повод. Но те ще излязат дори и да кацне летяща чиния пред НДК и ще викат „извънземните на сапун”. Впрочем тази скандирания, които ужасяват либерално-демократичната общественост, мен не ме смущават много. Може би защото съм сигурен, че няма нито един псуващ човек, който наистина възнамерява да прави секс с майката на напсувания. Макар и грозни, подобни крясъци и закани не са нищо повече от вид улична комуникация. От друга страна, шумно проповядващите толерантност активисти достигнаха завидни лингвистични върхове на агресивните нападки, обиди и квалификации по адрес на протестиращите. Те бяха наречени ултраси, дрогирани и пияни лумпени, фашизоиди, стада от крайните и бедни квартали и с още много други ярки стилистични фигури . С една десета от подобни по емоционална натовареност квалификации да бъдат наречени циганите, веднага ще скочат няколко фондации, усвояващи тлъсти грантове за интеграция на ромите и защита на техните права. Истината е, че имаше хулигани, но тях винаги ги има. Те бяха на всички протести пред парламента, включително и на онзи, който свали Жан Виденов. Да, те са хулигани и действията им са осъдителни. Не, не те са страна в конфликта от Катуница, те са страна само в конфликта от Паракатуница. Истинската страна на истинския конфликт са роднините на убитото момче и всички български граждани, които разбират, че трагедията е резултат от дългогодишно бездействие по проблеми, по които бездействието е катастрофално.


„Атака”, ВМРО и БНС

Ако има някой истински щастлив от случващото се, това са българските „националистически” формации. Национализмът е начин на мислене, който се намира във възход след разколебаването на вярата в глобализма по цял свят. В конструктивния си вид той е обръщане към националната култура, ценности и идеали като източник на самочувствие и гордост и като житейска философия и норма на обществено поведение. В деструктивния си вид национализмът е носталгия по тоталитарните системи от първата половина на ХХ век. Разликата между двете е, че конструктивните националисти уважават другите нации с техния собствен национализъм, докато деструктивните националисти мразят другите нации и ги смятат за по-низши от своята. Българските националистически субекти „Атака”, ВМРО и БНС разбират всичко това и естествено искат да го използват за практическите си цели. През миналата събота, в деня на Консултативния съвет по национална сигурност, и трите формации организираха свои публични изяви. Национализмът обаче е по-скоро обществено движение отколкото тяснопартийна доктрина и затова всяка от трите формации има проблеми с това хората да я приемат наистина като националистическа. „Атака” привидно е най-добре представена в идеологическо отношение. Нейната риторика сякаш е най-националстическа и затова много хора се идентифицират с лозунгите на „Атака”. За съжаление обаче, тази партия показа доста безпринципност, особено откакто е във властта под формата на „безусловен” поддръжник на управляваща партия, която пък от своя страна изобщо не е националистическа. Заедно с това, дори и бегъл поглед към недалечното минало ще покаже, че много действия на „Атака” в крайна сметка са се оказвали от полза или за ДПС, или за различни проводници на руски интереси в България. ВМРО от своя страна е партия, която винаги е в коалиция с някого. Изказва интересни становища по различни въпроси, но никога не е водила собствена политика, камо ли националистическа. Популярността й се дължи единствено на името й, което продължава да буди у българите болезнени чувства, свързани с неосъществения им национален идеал. Що се отнася до БНС, това е формация, която мечтае „Атака” да се компрометира окончателно и тя да заеме нейното място. Засега в нея са организирани симпатични и честни на пръв поглед младежи, които обаче не са съвсем ясни идеологически, не разбира добре какви точно са целите им и по тази причина не могат да бъдат разпознати от обществото. Ето защо и за трите „националистически” формации беше особено важно да се идентифицират колкото е възможно по-тясно с напрежението от Катуница, ако могат да го оглавят и олицетворят, да заблестят като автентични националисти и в крайна сметка да превърнат и те на свой ред Катуница в една удобна Паракатуница.


Теория на конспирацията

Щеше да бъде странно, ако дебатите за Паракатуница бяха минали без подозрения в конспирация. Конспираторите се обособиха в две школи. Според едната целият случай е замислен и режисиран от ГЕРБ, за да отклони предизборното общественото внимание от истинските проблеми на страната. Според другата конспиративна школа, събитията са по сценарий на социалистите, които искат да принудят управляващите да реагират на трудна за реакция ситуация. Аргументите и на двете школи са, че по темата се говори пресалено много и прекалено тенденциозно в медиите, следователно някой много влиятелен задкулисен играч е решил да е така. Би било много романтично всичко това да е вярно, но едва ли някой от тези два задкулисни центрове на влияние би организирал медийна акция, започваща с прегазване на невинно момче с микробус. Освен че е грозно, е трудно за организиране и непредсказуемо като изпълнение. Пък и ако ГЕРБ беше зловещият кукловод, едва ли щеше за избере да сложи кулминацията на събитията във вечерта, в която откриваше предизборната си кампания. Що се отнася до БСП, там едва ли разполагат в момента с такъв ресурс, че да режисират толкова мащабен спектакъл. А и да разполагаха, вероятно биха го насочили към изпълнението на друг сценарий, защото аферата „цар Киро” се не е приятна, нито политически полезна, за никого. Истината е, че събитията бяха спонтанни, предизвикани от простотия и неграмотност, и едва след като получиха медийното внимание, на което се радват и до днес, се превърнаха в интерес за различните политически субекти в българското „театро” и всеки тръгна да ги яха според своите разбирания и потребности.


Адекватност на реакциите

Два са политическите субекти, които се проявиха, поне до този момент, абсолютно неадекватно по отношение на интригата с Катуница и с Паракатуница. Това са правителството и десницата. След като очевидно темата е водеща в публичното пространство в продължение вече на повече от седмица, то не разбирам как правителството може да си позволи все още да няма официално становище по нея. Очевидно го е страх от деликатността на проблема в неговата етническа светлина. Трудно му е също така да се разположи и в простата схема на ценностите, които комуникира. А те са две и двете са свързани пряко с имиджа на премиера. Той дойде на власт като премиер-отмъстител, който ще накаже престъпниците от тройната коалиция, а когато това съвсем очаквано не се случи, му се наложи да намери ново амплоа и затова в момента е премиер-строител, нещо като Хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, но остават след него магистралите, спортните зали, музеите на социализма и т.н.”. И в двете си проявления премиерът е твърде неподготвен и затруднен да заеме изгодна позиция по въпроси като този в Катуница (или Паракатуница). Оттам и затруднението на правителството да се държи адекватно по него. Десницата пък, параноично обърната към вътрешните си противоречия, не посмя да прозре, че спонтанните настроения по повод събитията в Катуница, които вече не са и само по този повод, са по същество десни и пропусна да ги оглави и да канализира енергията им в своя полза, както беше естествено и редно. Изплаши се от „ултрасите”, които обаче са само част от всичко и изобщо не го определят, изплаши се да не я свържат с тях. И така, в момента имаме мълчаливо протестиращи по улиците млади хора. Мълчаливи, защото вече не знаят какво да кажат. Или мълчаливи, защото това, което имат да кажат, е толкова очевидно, че е срамно да продължава да се повтаря.

След още една седмица, ако продължим всеки ден да говорим за Катуница (или за Паракатуница), мъглата ще се сгъсти още повече и вече съвсем няма да помним откъде са тръгнали мислите ни по дългия и криволичещ път на заобикаляне на очевидното. И пак няма да имаме вярна дефиниция на случващото се, а вярната дефиниция е като правилната диагноза – единственото условие за успешно лечение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tags: , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: