Протест в пустиня

Защо хората протестират, но вече никой не им обръща внимание? Този въпрос ме споходи през миналата ленива и слънчева събота, когато, както всяка сутрин, бях тръгнал да разходя кучето си в парка на НДК. На светофара на Витошка и Патриарха се бяха строили няколко стотин протестиращи и се готвеха да потеглят надолу я към президентството, я към парламента или към министерски съвет. Инстинктивно ускорих крачка, за да не тръгне манифестацията, преди да съм пресякъл и да ми се наложи да я чакам да се източи. Тъкмо пресякох, когато манифестацията се люшна и потече по Витошка. Съпровождаха я пътни полицаи, които не позволяваха на автомобилите да продължат по пътя си, преди протестиращите да се изнесат от кръстовището. Те, протестиращите, развяваха еднакви неупотребявани знамена, издигаха табели, написани с еднакъв шрифт, и надуваха еднакви свирки, закупени на едро от някоя PR агенция, ангажирана да организира събитието. Протестиращите добросъвестно скандираха абревиатурите на някакви политически партии, надуваха еднаквите си свирки и изобщо вършеха всичко, за което бяха наети. Докато манифестацията се изнизваше през кръстовището, пешеходците я гледаха с кисели физиономии, автомобилите нервно свиреха с клаксоните си, шофьорите попържаха, а полицаите ги гледаха извинително, свиваха рамене и даваха да се разбере, че и те не горят от желание да обслужват това планирано и съгласувано с властите мероприятие.

Това ме накара да се замисля за протестите изобщо, за различията между тях и за общото, което ги свързва. През последните дни имаше няколко протеста. Безспорно най-забележителният сред тях беше протестът на полицаите. Те искат увеличение на заплатите, но кой пък не иска! Друг е въпросът дали всички могат да го получат и ако не могат всички, кой да получи по-напред. Мъчно ми е за полицаите, защото днес те са принудени да протестират против господата Борисов и Цветанов, които навремето подстрекаваха протестите им срещу г-н Михаил Миков и им обещаваха цветя и рози, мед и масло и какво ли още не, но когато дойдоха да власт ги оставиха в същото положение, в което ги завариха.

По-различен беше протестът на недоволните от цените на тока, парното, правилата за паркиране в София и банковата система. Вероятно към тях са се присъединили и недоволните от международното положение. Проблемът на тези протести е, че не е съвсем ясно към кого точно са адресирани и какво трябва да се удовлетвори, за да се прекратят. Обикновено в процеса на този вид протестиране се оформя една ядка активисти и координатори, които после решават да правят партия.

Още по-различен беше протестът на собствениците на ВЕИ, ощетени от намалените изкупни цени на зелената енергия. Интересен протест, на който не се обърна достатъчно внимание. Всъщност, тези хора наистина са поставени в трудна ситуация. След като властта осигури на фаворитите си изгодни договори, удари всички останали. Те всички са захванали бизнеса си с банкови кредити, които сега, при новите цени, няма да могат да обслужват, защото разчетите са били съвсем други. Банките се изправят пред проблем. Въпреки че, както се твърди, те имат достатъчно свободен финансов ресурс, за да не фалират, ситуацията е тревожна. Банките ще приберат обезпеченията си (тоест фалиралите предприятия) и ще ги обявят за продан. Тогава ще се яви купувач, вероятно друга банка (да предположим ли коя?), който ще придобие на безценица бизнеса на умишлено разорените предприемачи. Цените на тока няма да паднат и НЕК вероятно пак ще си фалира. Да, тези хора наистина има за какво да протестират, но кой ги чува? Кой им обръща внимание? Изобщо, защо вече никой не обръща внимание на протестите?


Именно безразличието на обществото е общото между иначе доста различаващите се помежду си протести. А не беше така през 1989 и през началото на 90-те. Тогава протестите бяха спонтанни, вълнуващи и ефективни. Дори да не постигаха преките си цели, сплотяваха хората и ги превръщаха от поданици в граждани. После някои от тези граждани се замогнаха и започнаха по най-различни начини да яхат протестите на другите граждани, за да се замогнат още повече. В момента сме на път да стигнем дотам, че никой да не вярва на протестиращите, дори и когато протестират за нещо важно и справедливо. Хората не вярват, защото се страхуват, че пак ги лъжат, пак ги манипулират и пак ги принуждават да бъдат публика на евтини медийни спектакли.

За щастие, има и още нещо, което е общо между иначе различаващите се помежду си протести. То е, че формата на граждански протест продължава да бъде един от най-ефективните и демократични инструменти за диалог между членовете на едно цивилизовано общество. Протестът е израз на свободата и достойнството на хората. Аз мисля, че е прекрасно хората да бъдат достойни и свободни, тъй както мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.





Tags:

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 190 other followers: