Нова ера в политиката

В съвременния свят, който е хубав, обичаме си го и не искаме да го загубим, има три вида младеж. 
Първият вид е този, който иска да работи в администрацията – в общинската, в държавната или най-добре в европейската. Този вид сякаш е най-многочислен.

Вторият вид е онзи, който иска да работи в частния бизнес. В днешно време това са най-големите будали и затова се радват на най-малко уважение – нали знаете кое днес е най-презряното същество: бял хетеросексуален човек, който плаща данъци. Във втория вид има и един изключително малоброен и даже бутиков подвид и това са младежите, които искат да развиват свой собствен частен бизнес. Тях скоро ще започнат да ги прибират в лудниците.

Третият вид са протестиращите активисти. Те са будни млади хора с активна обществена позиция. Те протестират при всеки намек за неправда – дали ще е против природния газ, или против атома за мирни цели, дали ще е против застрояването на пущинаци и дюни, дали най-накрая ще е против това, че пушачите искат да пушат в заведенията – все едно. Между другото, като стана въпрос за пушене в заведенията, искам да споделя възхищението си от една инициатива, която поощрява хората да ходят от кръчма в кръчма и като видят някъде да се пуши, веднага да донесат където трябва. Ползата от подобни инициативи за нравите на хората се осъзнава с такава дълбочина за пръв път след осъзнаването й от администрацията на Сталин и напълно си заслужава наградата за онзи, който направи най-много доноси, да се учреди на името на Павлик Морозов. Но това е тема на друг разговор. Сега разсъждаваме върху протестите изобщо.

От няколко дни насам протестите вече не са онова, което бяха. Стихийни те отдавна са престанали да бъдат, но докато доскоро се приемаха по-скоро като проява на опозиция, то вече може да гледаме на тях като на актове на управлението. Това става ясно от едно изказване на премиера г-н Борисов, което буквално звучи така:

„Работим в синхрон с протестите. Станишев ги биеше, ние се вслушваме. Благодарение на тази гражданска активност удържахме АКТА, пушенето, ГМО и други. Много неща направихме съвместно с протестиращите.“

Усещате ли диалектиката, плавния преход между минало и бъдеще, между причина и следствие? Протестът е действие в настоящ момент, което изразява несъгласие спрямо събитие, което се е случило в минал момент. Тоест, ако някой протестира по адрес на г-н Борисов, то е, защото г-н Борисов вече е направил нещо, с което протестиращият не е съгласен. Как тогава г-н Борисов успява да бъде в синхрон с протестиращия? Как успява да е в синхрон с нещо, което по своята природа и по своя замисъл е дисонанс? Очевидно успява. Успява чрез невиждана до днес гъвкавост на мнението и мълниеносна променливост на позицията, което е фундаментален принос към политиката и към демокрацията. Но колкото и революционни да са тази гъвкавост и тази променливост, те все още не са самото съвършенство.

Новата ера в демокрацията ще дойде тогава, когато г-н Борисов не само се синхронизира с протестиращия, но и се идентифицира с него. Тоест, когато протестира сам срещу себе си и после действа в синхрон с протеста. Тогава няма да има нищо нелогично, няма да има никакво противоречие. Кой протестира? Г-н Борисов! Кой се вслушва в протеста? Г-н Борисов! Представям си как г-н Борисов стои на жълтите павета под прозорците на „Дондуков“ 1 и скандира: „Не на „Белене“! Не на „Белене“!“ После бързо изтичва горе в кабинета си, показва се от прозореца и казва: „Глас народен – глас Божи! Не на „Белене!“ После пак тича долу на улицата и размахва юмрук към собствения си кабинет: „Да на „Белене“! Да на „Белене“!“ След това препуска нагоре, показва се от прозореца и казва: „Глас народен – глас Божи! Да на „Белене“!“ Разбира се, той не може да бъде като Станишев. Станишев бие протестиращия, Борисов се вслушва в него. Особено ако протестиращият и вслушващият се са едно и също лице. Трудно ми е да си представя как г-н Борисов ще набие сам себе си. Шамар ли ще си удари, с палка ли ще се наложи, бухалка ли ще си размаха? Или ще си приложи някоя японска хватка? И изобщо ще излезе ли срещу себе си, няма ли да се уплаши от такъв страшен противник? То наистина си е страшно, от която и от двете страни да го погледнеш…

Но аз пак се отплеснах във фантазии и свободни съчинения. Единственото, което трябва да отбележим, е, че протестиращите активисти вече имат проблем. Докато те протестират срещу властта, всичко е окей. Когато обаче властта започне да протестира сама срещу себе си (защото да действа властта в синхрон с протестите, означава да протестира срещу себе си), тогава протестиращите имат проблем. Тогава те трябва да потърсят някакво друго поприще. И ако не могат да намерят, нека дойдат при мен, за да кажем заедно, че освен всичко останало мислим, че Картаген трябва да бъде разрушен.


За в. „Труд„.

Tags: ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 147 other followers: