Горещо многоточие

Безспорно събитието от изминалата седмица е „Горещата точка“ на Меркел и Борисов. Това е темата, която се радва на най-голямо медийно внимание и която разпалва най-бурни страсти сред ангажираните наблюдатели. Същевременно обаче, при един по-втренчен поглед, виждаме, че всъщност никакво събитие няма. В крайна сметка, ще се изгражда ли в България „гореща точка“, ако ще се изгражда, то ние сами ли се натискаме за това или ни натискат отвън, ще се плаща ли, колко и кога и, най-накрая, когато се изгради, как ще функционира, къде ще се намира, колко голяма ще бъде, по колко мигранти ще влизат в нея, по колко ще излизат и след колко време, в какъв режим ще пребивават, ще се разхождат ли свободно наоколо, ще мургавеят ли на групички из центровете на големите населени места и ще смущават ли мирната променада на гражданството по стъргалата? Ето това са въпросите, чиито отговори биха превърнали новината за „горещата точка“ в истинско събитие. Вместо да ги задаваме и да им отговаряме обаче, през последните дни ние се лутаме в комуникационно-семиотичните дебри на това кой какво точно казал, какви термини е използвал, с каква интонация го е казал, какво е трябвало да се подразбере от нея, но не се е разбрало или се е разбрало криво, преводът точно ли е изразил духът на изказването или е подвел европейските партньори и т.н. Разбира се, медиите и социалните мрежи също дадоха своя принос за всеобщата приповдигнатост. Отначало с трескави очи се занадпреварваха да съобщават как Меркел била казала, че България е поискала на нейна територия да се построи голям център („гореща точка“), в който ще прииждат бежанци отвсякъде, за да бъдат обследвани и регистрирани, преди да се реши какво ще се прави с тях по-нататък. После чухме оригиналното изказване на канцлера по време на пресконференцията и разбрахме, че не е казала точно това. Последваха няколко часа, през които на топа на устата беше преводачката, която оплескала всичко, защото била бивша манекенка. Чак когато премиерът Борисов направи изявление по националната телевизия, вече започна да се изяснява какво е имал предвид. След това изявление, на будната общественост вече не ѝ остана нищо друго, освен да търси дефиниция на понятието „гореща точка“ – оказа се, че ние говорим за нея, но не знаем що точно е тя. Като онзи мощен компютър, който намерил отговора на големия въпрос, но се оказало, че не се знае какъв е въпросът.

За да обобщим: разбрахме, че нашият премиер по време на извънредната среща на ЕС по мигрантския въпрос е казал, че България е в риск, защото е гранична за Съюза и е със слаба икономика. Това я прави уязвима за имигрантски вълни, за каквито сериозно и официално предупреждава турският премиер Давутоглу. Ако това е така, България трябва да бъде подготвена и да ѝ се обръща по-специално внимание, включително и финансово, подобно на Италия и Гърция, на които такова внимание очевидно вече се обръща. Не става дума за доброволно приемане на повече чужденци от очакваното, а за по-добра подготвеност, когато очакваното се случи. Тоест, ако някой иска ние да изиграем ролята на буфер между него и мигрантите, то е редно този някой да си плати. Ако съм разбрал правилно позицията на премиера Борисов и ако тя е такава, каквато я описах току-що в няколко изречения, то не виждам нищо неправилно в нея.

Всъщност, хубавото на дискусията около „горещата точка“, колкото и ялова да изглежда тя на моменти, е това, че ни дава повод са се замислим каква би трябвало да бъде националната ни позиция по темата за бъдещото развитие на мигрантската криза. Преди всичко, трябва ясно да заявим, че проблемът е плашещ и е повод за тревога, а не за „мултикултурно“ веселие и съревнование по „човечност“. Причина за него са печалните събития в Сирия (които световните сили нарочно правят още по-печални), но по последни изследвания сирийците са само около една трета от пъстрия конгломерат на желаещите да споделят живота в прогнилите и разядени от порок, но иначе достатъчно развити в икономическо, социално и културно отношение западни страни. Мотивите на останалите две трети със сигурност са най-различни и едва ли до този момент някой е успял да ги проучи и опише, но вероятно и те са тръгнали да мигрират, пришпорвани от някакви неприятности и проблеми. Правилно е да се търси решение на проблемите, а не справяне с последиците от тях. Обикновено проблемите са два вида: хуманитарни и икономически. Хората бягат или от репресии, или от бедност. И в двата случая бягат от недъзите на общества, част от които са и те самите и в чието изграждане са участвали. Но, както и да е – проблемът вече е налице и последиците от него започват пряко да ни засягат. Каква е нашата позиция?

Първо, подкрепяме всякакви мерки „на място“ в краткосрочна перспектива. Такива са мерките по създаване на т.нар. „зони за сигурност“, за каквито вече се говори. Лагерите и приемните пунктове, които сега по неволя се изграждат на територията на европейски страни, да се изграждат в страни, близки до местата, от които произхождат мигрантите, за да могат после лесно и евтино да бъдат връщани обратно. Ако парите, които Европа е готова да похарчи за решаване на проблема, се похарчат не тук, а там, на място, резултатите със сигурност ще бъдат по-удовлетворителни за всички, включително и за подизпълнителите, за които всичко това е един добър бизнес. Изграждането на „зони за сигурност“ в тези страни, ще бъде, освен всичко останало, и желана инжекция за икономиките им.

Второ, подкрепяме всякакви мерки „на място“ в дългосрочна перспектива. С риск да скандализирам мнозина ще кажа, че колониалната система не беше нещо чак толкова лошо, както и освобождаването на народите от нея не се оказа нещо чак толкова хубаво. Доказано е, че различните култури ги бива за различни неща. Западната култура я бива да устройва общества, да организира икономики и да създава държави. Нелепо е днес да се мисли за установяване на някаква нова колониална система, но спокойно може да се мисли за политически бордове в проблемните страни при запазване на суверенитета им. Тези бордове ще представляват екипи от държавни администратори с особени правомощия и ще бъдат под шапката на ООН. Както валутните бордове оздравяват икономиките и финансовите системи, така политическите оздравяват държавите и ги правят надеждни и предсказуеми партньори на другите държави.

Трето. Докато първо и второ не се случат обаче, проблемът с пришълците на портите остава. Веднъж дошли, те трябва да бъдат под контрол, ако ще би този контрол да се осъществява и в „горещи точки“. По-добре в „гореща точка“, отколкото на Халите и Лъвов мост. В тези „точки“ ще се установява кой откъде е, от какво бяга и накъде се е запътил. Ще получава надлежни документи, които го идентифицират недвусмислено, и чак след това ще може да се разхожда (или да не се разхожда) из европейските страни. При тази статистическа обработка ще става ясно кой за колко време ще пребивава, при какви условия и кога ще се върне там, откъдето е пристигнал. Ако междувременно някой се окаже полезен с уменията си и намери място в общото стопанство – добре дошъл!

Ако се случи такива дейности да се развиват на българска територия, то те ще са полезни и нужни не само за България, а и за други европейски страни. Преди всичко за други европейски страни. Ето защо тези други европейски страни ще намерят начин и форма да си платят на България. Начинът и формата ще бъдат извън всякакво съмнение справедливи и нищо лошо, ако някой тук завърти и бизнес покрай всичко това. Бизнесът не е нещо лошо, напротив. Стига, разбира се, да не се превърне в безогледна, безпринципна и просташка далавера, каквато опасност винаги тегне.

Ако казаното дотук може да бъде българска позиция по мигрантския въпрос, лично аз нямам проблем да подкрепя такава позиция. А каква ще бъде нейната терминологична опаковка, дали ще говорим за „горещи точки“ или за „ледени запетайки“, това няма никакво значение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен и на негово място да се постави едно голямо многоточие, ето така: •••

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: