Стените на отечеството

Днес национализмът не е това, което беше за моя дядо, възпитаван в любов и преданост към отечеството през началото на 20-те в царската армия. Неговият национализъм беше рицарски, основаваше се повече или по-малко на себеотрицание, защото изискваше пренебрегване на личното благо в името на общото. В онзи национализъм имаше идеали и те произлизаха от един общ, силен и ясно формулиран национален стремеж, какъвто сега няма.

Днешният национализъм прилича на футболно фенство. Той е узурпиран от елементи без ясен източник на лично самочувствие, които в равенството търсят превъзходство – всички ние сме българи и който не си татуира лъв на задника е боклук! Тези елементи завладяват една специфична територия на публичното мислене, неразумно освободена от хората, които наистина обичат страната си, наистина се гордеят с народа си, наистина милеят за неговата съдба, но в момента са заети да защитават правата на всевъзможни и най-причудливи малцинства. И едните и другите допускат една и съща грешка: гледат на национализма като на средство да мразиш ближния, вместо като на средство да го обичаш. При национализма омразата може да е два вида – определяща и породена. Мотивът на породената омраза е горе-долу този: аз обичам ближните си, семейството си, съгражданите си, сънародниците си, страната си с нейната природа, история и т.н. – следователно, аз съм принуден да мразя всички, които ги застрашават. При определящата омраза е точно обратното: аз мразя всички, защото подозирам, че ме превъзхождат, че знаят някаква далавера, за която аз мога само смътно да се досещам и изобщо защото се чувствам прецакан от тоя живот. Да, мразя ги и съм готов да обикна всеки, който ги мрази заедно с мен. Между двата вида омраза има огромна разлика, но все си е омраза, а патриотизмът и национализмът по замисъл трябва да са любов.

Всъщност, национализмът и патриотизмът изобщо не са едно и също нещо, те даже и не си приличат много. Причината е там, че нацията и отечеството са доста различни. И към двете принадлежиш, но към всяко принадлежиш по различен начин. Към нацията принадлежиш материално и чувствено, а към отечеството – духовно и мислено. Някои хора даже вярват, че тяхното отечество е небесно, не от този свят. Самата дума „отечество“ е много хубава и интересна. Заслужава си да се заслушаш как звучи и да се замислиш какво означава…

Нашето отечество е нашата цивилизация, което означава нашата история, нашият мироглед и нашата култура. Нашата цивилизация е европейската, християнската цивилизация. Нашият морал и нашите ценности са европейски, християнски ценности. Културата ни е велика, защото цени и уважава човека, а го цени, защото гледа на него като на божествен образ и подобие. Това е фундаментът на хуманизма, останалото са стечения на исторически обстоятелства.

Днес нашата цивилизация, нашето отечество е болно от релативизъм, синкретизъм и агностицизъм. Болно е, защото е превърнало хуманизма в антропоцентризъм, а кротката обич – в горда надменност. Но колкото е по-болно, толкова пò не бива да го зарязваме и да се отвръщаме от него. Кой зарязва болния си брат или болната си жена? Днес повече от всякога трябва да сме патриоти, но да обичаме и пазим не само своите материални отечества, но и духовното си отечество. То е като Църквата – не познава териториални граници, а само духовни. Но по тези духовни граници се издигат високи стени, високи до небето. Трябва да застанем на тези стени и да ги пазим, а не да ги рушим, заслепени от интелектуално новаторство. Ако чак пък толкова ни се рушат някакви стени, аз отдавна мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 174 other followers: