И ни става някак апокалиптично

Тази седмица ние, простите граждани, научихме три неща. Първо, абитуриентите са безнадеждно деградирали, тяхното поколение за нищо не става – мамят, за да не се трудят и не се трудят, за да се забавляват. Второ, България цялата е затънала в Ценко Чоковщина и Чонко Цековщина, проядена от престъпност и корупция до безобразие. Трето, делото на Кирил и Методий е било напразно, защото Ценковците, Чонковците и абитуриентите не го тачат, а всички останали просто са неграмотни. В обобщение, бъдеще няма, защото битието ще се разпадне в близките дни.

Още отпреди новата ера са запазени текстове, които пророкуват края на цивилизацията, наблюдавайки негодното младо поколение и общия упадък на нравите. Още тогава светлите умове са се питали „Къде сбъркахме? Защо възпитахме такива деца, защо допуснахме такава разруха?“. Така е и сега.

Гледаме абитуриентите. Гледаме техния краен ексхибиционизъм, демонстрация на ниво, което нямат. Нас не ни дразнят грозните им тоалети, нито шумните превозни средства. Не ни дразнят пошлостта и позите. Дразни ни натрапчивостта. Сякаш си излязъл на полето и се въртиш във всички посоки в търсене на гледка към хоризонта, но някакъв палячо непрекъснато се тълпи да застане пред погледа ти, подскача, размахва ръце и крещи да му обърнеш внимание. Тези разголени, тупирани и гримирани в цветовете на войната деца сякаш участват в средновековна мистерия, сякаш с театрални средства сътворяват ново битие, мечтан живот, който за тях е идеал – постижим наистина, но някъде в неопределеното бъдеще, в света на копнежите и във вихъра на съревнованието по богатство и лукс. В това има нещо езическо.

Гледаме Ценко и Чонко – емблемата на нашия корумпиран имперски модел, наследен още от османски времена, така наречената „фасадна демокрация“. Тя „демократично“ избира за глава на местното самоуправление (тази най-възвишена форма на цивилизовано съжителство) местната мутра, някакъв почти литературен разбойник, който може да бъде укротен единствено от друг, по-голям разбойник. Нашият народ точно така си представя битката за законност и справедливост в политическата – Крали Марко и Муса Кеседжия, Хайдут Сидер и Черен Арап. На такъв народ такива са му кметовете,    такива са му и абитуриентите!

На фона на всичко това преминава манифестация от спретнати дечица, които размахали божури, пеят „Върви, народе възродени!“. Ние гледаме и, както е казал поетът, не знам досадно защо ни стане, их, опустяло! С горест клатим глави и си казваме: „Къде отиде нашата книжовност? Как предадохме делото на светите братя? Къде е културата, къде е грамотността?“.

И ни става някак апокалиптично.

Разбира се, когато се възмущаваме от неграмотността, просто искаме да подчертаем, че самите ние сме грамотни. И когато бичуваме некултурността, го правим единствено за да покажем, че самите ние сме културни. Когато някой каже „българинът е такъв или онакъв“, то той всъщност има предвид не себе си, а някой друг българин – хипотетичният и митичният. Когато дядо Славейков казва „не сме народ, а мърша“, той всъщност използва първо лице съвсем условно, като поетическа фигура – всъщност не НИЕ сме мършата, а ТЕ, но пък ТЕ са такава мърша, че и НИЕ няма да прокопсаме заради тях. А в действителност може ли някой да посочи къде минава границата между НИЕ и ТЕ? Сигурно може.

Аз пък си мисля, че днешният свят не е толкова чрезвичаен, ако мога да си позволя тази красива дума. Престъпници винаги е имало и ще има. Винаги е имало и неграмотници, както винаги е имало и шумни простаци. И наглеци. Както е имало и ще има кротки и умни хора, културни, загрижени и трудолюбиви. Нещо повече, всеки човек спокойно може да преминава от единия лагер в другия през целия си живот. У всеки живее и ангел, и бяс – въпрос на личен избор е кого ще повикаш да се покаже.

И все пак нашият свят е с нещо различен. И ако това не е общата парадигма на населението му, какво е тогава? Две неща: комуникационните технологии и идеята за равенство.

От Гутенберг до фейсбук се случва само едно – светът върви към масовизация на комуникацията и вече сякаш е съвсем близо до съвършенство. Днес цялото човешко знание е на една ръка и е въпрос единствена на личен избор и елементарно усилие дали ще се протегнеш да го вземеш. Е, свободният избор също има своите предпочитания. Доскоро в интернет, създаден първоначално за академичен обмен между университетите, около 90% от трафика се падаше на порнографията. Сега, казват, този дял е спаднал до малко над 60%, но то било заради развитието на хардуера и мултимедията, позволяващи да се теглят филми и музика (главно сериали, екшъни, хорори, рап, диско и други видове чалга). А тези файлове са тежки. В същото време всички библиотеки по света, всички книги, писани някога, заемат скромен до нищожност дял в световната мрежа.

При това положение, при тази лесна комуникабилност, простаците престават да бъдат анонимни и незабележими, а се тъпчат пред погледа на всички. Имат свои сайтове, имат свои профили в социалните мрежи, имат свои персонални медии. Затова и всички ги обсъждат, включително и когато се пъчат под формата на абитуриенти. И когато можеш да сравняваш, и когато гледаш колко прости са някои хора, се възмущаваш, защото имаш някаква норма, в която те не се вписват. Те не биха се вписвали в нея и да не беше чувал ти за тях и тогава нямаше да се възмущаваш. Те никога не са се вписвали в твоята норма и никога няма да се впишат. Просто преди интернет и телевизията не са ти ги тикали пред очите.

Идеята за равенството. Сравнително нова идея, макар на мнозина да се струва изконна. Тя е чудесна докато не се изопачи, но пък се изопачава лесно. Тогава става вредна. Хората са равни само в два плана – онтологически и граждански. Равни са доколкото всеки носи у себе си Божия образ, независимо дали го осъзнава, независимо колко дълбоко го е скрил и под какви боклуци го е затрупал. Равни са и доколкото всеки трябва да има възможност за еднакъв старт при общи справедливи условия. Толкова. Оттам нататък всички са различни и то смайващо различни. И затова споделят признака Човечество – една природа в милиарди лица. Но ние много бързо започваме под „равни“ да разбираме „еднакви“, да очакваме от всички еднаквост в някакъв трагично опростен идеал.

Така и със „славянската писменост и култура“ – един печално опростен идеал. Тъй както от всички абитуриенти се очаква да бъдат изтънчени, така и останалите трябва да са духовни и книжовни, да бъдат еднакви в идеала, а не в порока. Това схващане е неправилно и води единствено до осъждането на хора, които не заслужават да бъдат съдени. Разбира се, несправедливо осъдените често сами са виновни за собственото си осъждане заради своите нездрави претенции. Помня, че преди време нашумелият готвач Джейми Оливър беше подхванал някаква социална програма да приласкава безперспективни младежи и да им дава занаят в кухнята. Похвално. Оказа се обаче, че тези младежи не проявиха никакво старание да преодолеят собствения си мързел и собствената си глупост. Джейми побесня и каза, че такива като тях само допреди 150 години щяха да пасат гъските по селските мерѝ, а пък, виж, модерният свят ги поставя на място, което те не са готови да заемат. Ако бяха останали при гъските, нямаше да дразнят никого. Когато дойдат с претенциите и болните си амбиции, тогава дразнят.

Та за писмеността и културата. Всъщност, нашата азбука изобщо не е създадена, за да доведе до масова грамотност. Така се твърди днес, в епохата, която вярва, че масите творят историята. Българската азбука е създадена с единствената цел да се преведат на съответния език богослужебните книги, с което този език да стане каноничен за нуждите на Църквата и на Империята. Преводът на тези книги засяга едно сравнително малко съсловие от свещенослужители. Останалото е историческа романтика. Когато се появява необходимостта от повсеместна грамотност, нашата азбука се оказва заварено положение, а не дар. Така че да се гневим и да клеймим кой бил книжовен и кой не, можем да правим и без сълзи на умиление в очите и без патетична пяна на уста.

И така, ако разбереш, че не се случва нищо ново, сигурно ще разбереш, че не се случва и нищо фатално. Поколението не е изгубено. В него има свестни и кадърни хора, даже по-свестни и по-кадърни от предишните. Ама били отчайващо малцинство. Че кога не са били?

Светът е шарен. В него има и грозно, и красиво. Често грозното изглежда смазващо повече от красивото, но докато го наричаме „грозно“, значи все още не е. Когато започнем да го наричаме „нормално“ или даже „красиво“, тогава вече става опасно. Мнозина вярват, че смисълът на живота е в това да оставиш света мъничко по-добър след себе си. Аз не мисля, че това е смисълът на живота – би могъл да бъде, ако допуснем, че този свят е единствен, а за мен това допускане е наивно. Обаче дори да е това, дори целта да е този свят да стане по-добър, то да тръгнем да го оправяме директно е грешна стратегия. Но пък ако всеки успее да направи по-добър себе си, тогава и светът ще стане по-добър. Автоматично. Така че – спокойно. Светът и този път няма да свърши, абитуриентите не са безнадеждно деградирали, а само в рамките на надеждата, делото на Кирил и Методий не е било напразно, което е повече от видно във форумите – тези огнища на писмеността, готови да заклеймят всеки Ценко или Чонко от най-високи нравствени позиции. И в близките дни битието няма да се разпадне. Единствено Картаген, мисля, трябва да бъде разрушен.

Tags: , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 192 other followers: