На гости у Бай Тошо

Защо понякога партиите се държат като малоумни? Това се попитахме ние, простите граждани, разбира се не с тези груби думи. Защо толкова често партиите будят удивление със своите на пръв поглед глупави постъпки? Защо в крайна сметка толкова си приличат в тези нелогични действия, въпреки гръмко декларираната антагонистичност помежду им? Нека да разгледаме левицата и десницата без управляващото мнозинство, защото когато партиите са на власт, по традиция са склонни мъдро и загадъчно да мълчат.

Левицата

Хитът тази седмица беше поклонението на социалистите в Правец. В изпълнение на основния си идеологически лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ те се съединиха в града на пролетария Вальо Златев и се втурнаха да излъчват сигнали и заявки. А какъв по-хубав сигнал от този да положиш цветя пред паметника на Тодор Живков!

И веднага им скочиха. Това е нагло, казаха, безочливо е в деня на годишнината от Възродителния процес да се покланяш на архитекта му в израз на признание към неговите исторически заслуги. Това е глупаво, казаха още, защото в борбата за сърцата на изкуфелите от носталгия бабички новото ръководство ще отблъсне потенциални симпатизанти из средите на адекватното човечество. Това дори е и лицемерно, заключиха най-накрая, защото на никого не му пука за Тодор Живков, просто използват бронзовия му лик в нескопосаната си агит-пиеска.

„Ама, чакайте, чакайте! – стреснаха се висши социалистически функционери. – Поклонението е само форма. Истинското съдържание е обявяването на политиките. Ето, в Правец дадохме сериозни заявки за икономическата си политика“. А къде ще си представите правосъдната политика – на остров Болшевик ли? Ами вижданията си за образованието и културата от палубата на крайцера „Аврора“ ли ще оповестите?

Друг е въпросът колко са сериозни икономическите заявки от Правец – фаворизиране на държавните предприятия и „грижа“ за малките фирми и дребните земеделски производители. Тоест, кое от двете – БСП тоталитарна партия ли ще бъде с държавна собственост в икономиката, или пък дребнобуржоазна партия с фокус към малките собственици (частни) – селяни и занаятчии? Държавния сектор с обратна национализация ли ще укрепи? А за помощ на МСП и дребните селски стопани някакъв механизъм по-ефективен от европейските фондове ли е открила? Може би държавните предприятия под мъдрото ръководство на Партията ще натрупат такива печалби, че благородно ще отделят от тях за бедните частници. Долнопробен популизъм, способен да предизвика рефлукс дори и у най-непридирчивата публика.

Десницата

Макар че тази седмица не се прояви специално, тя е там в своето нестихващо проявление. Нека обаче уточним, че под „десница“ ще разбираме две неща: първо хората, които определят себе си като десни (без да е задължително онтологично да са такива) и които все още вярват, че ГЕРБ е временно явление, незаслужено обсебило дясната част на политическия спектър, и второ – партиите, които се представят за десни, без споменатия вече ГЕРБ. За него казахме, че мъдро и загадъчно мълчи.

Описаната по този начин десница дълго време подсмърчаше извън парламента, докато накрая, в мигновен проблясък на здрав разум не реши да се обедини в Реформаторски блок, който не само прескочи парламентарната бариера, но и успя да заеме възхитителни властови позиции. Толкова възхитителни, че човек даже се пита отговарят ли на реалната му електорална тежест.

Скоро обаче този Реформаторски блок се разцепи, въпреки декларациите че не го е сторил. От едната страна на цепката останаха СДС и ДБГ (която изобщо не е дясна партия), вкопчени в министерските си кресла, а от другата се позиционира ДСБ, вкопчена в идеята на лидера си Радан Кънев за нов политически проект, опозиционен на ГЕРБ. И двете крила продължиха да се представят за реформаторски. Първото обаче каза, че реформи могат да се правят само с реална власт, до каквато те са се докопали, а пък второто – че конформизмът убива реформите и те са възможни само в едно бъдещо и различно от настоящото управление.

Поради прекомерна пресметливост този „нов проект“ не успя да се случи тогава, когато имаше енергия за него, и сега се прави нов опит чрез иницииране на обединение за втори мандат на Плевнелиев. Обединението се предлага на евро-атлантическа основа, тоест максимално широко, принципно и цивилизационно, ако щете. Само че такова обединение без ГЕРБ не може да бъде, което сериозно компрометира първоначалния замисъл на „новия проект“. Що се отнася до заявения отказ на президента да се кандидатира повторно, на този етап той не значи нищо. По-късно г-н Плевнелиев спокойно може да каже: „Възнамерявах да не се кандидатирам, но ето – кандидатира се Първанов. Неговото избиране ще тласне България в евразийска посока и аз съм длъжен да се противопоставя на това, независимо какво ви говорих май месец“. Тогава наистина може да се появи и нов политически субект и то толкова причудлив, че на този етап ние, простите граждани, не се наемаме да гадаем за него.

Разминаването

Но да се върнем на въпроса защо и левите, и десните понякога се държат като малоумни, защо сякаш нарочно ни дразнят с постъпките си и защо думите „партия“ и „политик“ вече е неуместно да се споменават пред лица под 18 години.

Проблемът е в разминаването. Разминаването между дефинициите и действителното състояние на нещата. Това разминаване не е приятно за никого, но е жизнено необходимо, ако искаме да продължим да наричаме системата, в която живеем, „парламентарна демокрация“. По дефиниция обществото живее и се развива според закони, създадени от парламента. Парламентът се състои от депутати, избрани на териториален принцип. Изборът на тези депутати става чрез номинации (листи), предложени от политическите партии. Политическите партии са обединения на граждани със сходен социален статус, икономически интереси и идеологически разбирания. Понеже тези граждани нямат капацитет да упражняват лично властта, съгласяват се да има професионални политици, които да го правят срещу заплащане. Това е по дефиниция партийната система. Каква обаче е действителността?

В действителност днешните партии са корпорации, а политиците – тясно специализирани професионалисти, заплашващи да се обособят в отделна каста. На практика (в тежък конфликт с теорията) те не представляват никого, освен себе си. Техните маркетингови специалисти се оглеждат за свободна пазарна ниша. „Ето, виж – казват, – вляво като че ли се освобождава пространство, има някакво антиевропейско настроение, което може да донесе гласчета“. Или пък: „Вдясно нещата отиват на разбутване. Има недоволство от дългото управление на ГЕРБ и гласчета могат да се вземат“. А става и така: „Социалната държава се компрометира, федералната европейска идея губи популярност, либералите и глобалистите са в идеологическа безпътица. Модерен става национализмът. Ако ще правим партия – националистическа да е!“. Ама какви са личните ни възгледи? Карай, няма значение, слушай какво казват спецовете от маркетинга!

Когато се прави партия обаче, се мисли не само за „гласчетата“. Точно както и в бизнеса, мисли се и за привличане на свободен капитал. Ето една схема, която и да не се е случвала, би могла. Типична бизнес схема. Правиш известна инвестиция – най-добре в медийна продукция, медия или даже група медии. Тези медии произвеждат лидер, като го поощряват часове, дни и месеци наред да лее сладост и омая от телевизионния екран, като ги редува с благороден гняв и закани как ще рестартира цялата провалила се политическа система и ще върне държавата на хората, макар че то у нас държава отдавна вече няма. Когато се понатрупа омаян електорат, да речем около 15%, лидерът си регистрира партия (корпорация) и тя тутакси, образно казано, емитира акции – сиреч, започва да търси да се продаде. Ако акциите се котират добре, скоро се намира инвеститор – било икономически субект с интерес в лобисткото законодателство и обществените поръчки, било чужда държава с някакви нейни си геополитически интереси по нашите земи. Тогава в партията се вливат свежи капитали, тя процъфтява, раздува апарата си, увеличава броя на първичните организации – въобще, става сериозна работа. За съжаление обаче на приносителя на акциите трябва да се плаща дивидент, пък и по така набъбналия апарат си има харчове. Партията започва да се нуждае от все по-големи и възобновяеми парични потоци, за да се възпроизвежда. Неприятно е, защото партията хем се е заявила, вписала се е в демократичната дефиниция, хем е принудена да действа като акционерно дружество, за да удовлетвори от една страна инвеститорите, а от друга – вече все по-затлъстяващия си собствен апарат. Кофти. И като дойде този момент, какъв ти вече Правец, какъв ти бронзов Тодор Живков! Това е само за масите. То е като жалките усилия на рекламите да те убедят, че в евтините сокове има плодове. Така е с новите партии, така е и със старите, така е дори и със столетниците.

Ако гледаме на партиите като на корпорации, всичко си застава на мястото. Объркването настъпва, когато ги разглеждаме като демократични образувания, каквито са по официална дефиниция. Ето защо може да се смеем, може да се сърдим, може даже да се ядосваме на постъпките на една или друга партия, но единствено не бива да се учудваме. Партиите действат по железните закони на политическия пазар. Тези закони са различни от законите на демократичното управление и затова понякога постъпките на партиите изглеждат малоумни. Но всъщност не са. Законите на политическия пазар приличат на законите на демокрацията точно толкова, колкото и Картаген прилича на Рим. Затова не спираме да казваме, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Tags: , , , , , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 155 other followers: