Ерата на Калигулите

Хората са уплашени, защото светът изглежда се руши пред очите им. Този свят, който след Втората световна война изглеждаше, че може да се развива единствено във възходяща посока, сега е раздиран от кървави изстъпления, жестокост, тероризъм и изгряващи диктатури. И сякаш народите сами издигат диктаторите като протест срещу светската демократична държава, цивилизацията на хуманизма, парламентаризма и върховенството на закона. Следователно, или този вид цивилизация изглежда има някакви слабости, или народите са прости и не знаят какво искат, или и от двете по малко. Или по много.

Последната седмица мина под знака на случващото се в Турция. То е изумително. Миналия петък беше осуетен опит за преврат, толкова некадърен, че още същия ден се изразиха подозрения, че той е инсцениран от властта, за да може тя да се разправи с опозицията и да разчисти пътя на Ердоган към абсолютната власт било като президент с почти неограничени правомощия в една псевдо парламентарна държава, било като религиозен водач на нова ислямска теокрация. В подкрепа на тези подозрения беше и обстоятелството, че тайните служби от една страна уж не са имали никаква информация за подготовката на преврата, но от друга страна още на следващия ден излязоха с огромни списъци, включващи имената на десетки хиляди „превратаджии“, които бяха жестоко подгонени.

Фетулла Гюлен беше обявен за враг №1, който едва ли не оглавява държава в държавата. Този своеобразен ислямски икуменист, притоплял отношения както с папа Йоан Павел II, така и с цариградския патриарх Вартоломей, беше обвинен, че е октопод, пуснал пипала във войската, в полицията, в медиите, в училищата и университетите. Именно тези области понесоха най-тежкия удар на отмъщението след осуетяването на опита за преврат. Това беше интелигенцията или, иначе казано – общественото мнение. Говорейки, че се изправя в защита на демокрацията, парламентаризма и върховенството на закона срещу един религиозен водач в изгнание, Ердоган иска да остави впечатлението, че продължава да е кандидат за цивилизования свят. Лидер, който отстоява модерността срещу попълзновенията на реакцията, но всъщност модернистът е неговият опонент, а реакционерът е самият Ердоган. Доколкото такова противопоставяне изобщо съществува, а не е пропаганден мит.

Той скоро няма да се озъби на Европа и НАТО, защото от тях зависи икономическия просперитет на Турция, а този просперитет е основата за успеха на Ердоган. Неговият възход към властта започна от големия икономически растеж. Той е властелинът, който продава хляб срещу свобода. И вече цяла седмица духовниците от джамиите денонощно призовават хората да излязат на улицата и да го защитят.

И хората послушно излизат. Ако оцелее, Ердоган ще го дължи на тълпата. Ако се добере до абсолютна власт, ще го дължи отново на тълпата, на онова човечество, което предпочита хляба пред свободата, което мечтае да продаде свободата си за хляб.

Сунитска Турция не е единствена. Ето, в православна Русия не е много по-различно. И там сякаш са уморени от демокрация (ако изобщо някога са я познавали) и искат батюшка, както в Турция искат султан. Нещо повече, от демокрацията сякаш са уморени даже и в протестантска Америка, където са на път да си изберат авторитарен лидер с вид на телевизионен евангелизатор. И крещят името му по сборища като екзалтирани хипнотизирани тълпи, каквито всъщност са: „Тръмп! Тръмп! Тръмп!“… В Англия пък огромна популярност доби някакъв двойник на Тръмп, въпреки че съвсем наскоро причини на сънародниците си големи ядове. И в други държави тълпите подаряват властта на личности, чиято единствена заслуга е, че изглеждат извънсистемни и с това се противопоставят на бизличието и безотговорността на бюрокрацията.

Сякаш идва ерата на новите Калигули – случайни хора, суетни и тиранични, върху които ненадейно се стоварва огромна власт. Те са неспособни да я понесат и скоро изпадат в извращения. От тези извращения страдат преди всичко тълпите, които са пожелали своите Калигули, без и те да знаят защо – ей така, с приказната надежда за реки от мед и масло още от утре сутринта.

Коя е тази тълпа? Кой е масовият човек, който възпроизвежда себе си във властта чрез новите Калигули? Казват, че един от големите проблеми на Русия бил този, че разликата между тълпа и интелигенция е огромна – интелигенцията е на световно и често над световно равнище, докато тълпата граничи с безпросветна маса от алкохолизирани троглодити. И от време на време тълпата избива интелигенцията си под формата на метежи и революции. За Турция се говорят подобни неща – Истанбул и европейската част нямали нищо общо с Анадола и затънтените провинции, идеите на Ататюрк били живи (и разбираеми) за неголяма част от населението. Но за Западна Европа нима е различно? Ренесансът на какъв процент от средновековното население е бил дело – 2, 3, 4%? Колко италианци през 15 век са виждали произведенията на изкуството в двореца на Лоренцо Великолепни? Кога селяните по нашите земи са разбрали, че сме „паднали под турско робство“ – след 100, след 200 години? Колко от техните внуци са чели „История славянобългарска“, докато нейният автор е бил все още жив? Не, историята не се прави от народните маси, както учеше марксизмът.

Но ето че идва 20 век с бума на технологиите, получили невиждано развитие особено във връзка с двете световни войни. След втората от тях, стреснати от видяното и преживяното, хората издигат в култ мира и собствената си безопасност, откъдето да издигнат в култ собственото си щастие и благополучие крачката е една. Заедно с това стават масови радиото и телевизията (малко по-късно и интернет, което само по себе си е вид революция) и всеки един, дори и най-изолираният селянин, става „участник в събитията“, колкото и слабо да ги познава, колкото и зле, даже превратно да е информиран за тях. Всичко е прекрасно – има всеобщо избирателно право, има демокрация, има многопартийна парламентарна система.

Ражда се идеята за социалната държава. На основата на свръхпроизводството и солидарността, всеки следва да е сигурен, че няма да умре от глад или нерегламентирано насилие, че ще бъде защитен някакъв базисен пакет от негови „човешки права“ (който става все по-голям и по-голям и към него освен индивидуалните вече се прибавят и групови права) и че ще се радва на гарантирана справедливост чрез принципа за върховенство на закона. Какво по-хубаво от това! Толкова е хубаво, че някои съвременни либерални мислители даже се осмелиха да обявят края на историята – парламентарната демокрация от западен тип е най-доброто, което може да се изобрети в областта на общественото устройство и сега не остава нищо друго, освен да се разпространи по целия свят вече постигнатото. След това какво? Кой знае, вероятно ще разпространим парламентарната демокрация и по други планети, когато на нашата не остане вече място за сити, здрави и доволни консуматори със защитени граждански права.

Защо тогава хората се чувстват все по-несигурни? Защо се чувстват недоволни и мислят, че нещо им е отнето, че нещо им е откраднато, че с тях са постъпили несправедливо? Именно защото са повярвали в социалната държава. Защото са решили, че светът не е място за духовно и нравствено усъвършенстване, а място за наслада, щастие и забавление. Че имат безкрайни права (включително на щастие и забавление), които някой се опитва да им отнеме. Ако не получат всичко, което вярват, че им се полага, решават, че някой го краде от тях.

Когато социалната държава се покаже неспособна да изпълни обещанията си, хората започват да се отнасят подозрително към нея. Остават недоволни. Остават излъгани. Тогава държавата става лоша. Какво правим с една лоша държава? Махаме я и я сменяме с друга. Ама нали беше добра, социална? Нищо! Време ѝ е да си върви! Самият факт, че старата държава е лоша, поставя извън съмнение убеждението, че новата държава, каквато и да е тя, ще бъде добра, стига да е различна от старата. И така, ако старата държава е светска – новата ще е религиозна. Ако старата държава е демокрация – новата ще е автокрация. Ако в старата държава властта е размита в чудовищни бюрократични институции – в новата ще се концентрира в ръцете на личности, водачи.

Човешката история е махало, което се клати от една крайност до друга. Нормалността е по средата и затова махалото никога не спира при нея, а само я подминава с най-голяма скорост.

В Турция се случва именно това – светска държава, от която са недоволни и искат някаква друга. Ако беше някаква друга, щяха да са недоволни от нея и да искат светска, както е било по времето на Ататюрк. Това е ирационално недоволство, което човекът Ердоган иска да осребри в абсолютна власт за себе си. Ако успее да го направи, то в никакъв случай недоволните няма да изчезнат. Тогава, неспособен да се справи с недоволството вътре в страната си, има опасност да го насочи навън, което пък нас ни засяга пряко.

Знаейки всичко това, какво следва да мислим и да вършим, докато наблюдаваме случващото се в Турция, пък и в други близки до нас страни, в които махалото се люлее от лудост към лудост? Да сложим войска по границата с Турция? Това също, но по-важно е да не допуснем махалото да се заклати с такава сила и у нас. Да помним, че не всичко, което нямаме, е задължително по-добро от това, което имаме. И да внимаваме какво си пожелаваме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tags: , , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 147 other followers: