Консервативният популизъм – оксиморон или печална реалност

Преди време писах за ерата на Калигулите и за това как „широките народни маси“ тръгват след водачи, от които очакват да решат проблемите им с вълшебната пръчка на консерватизма, на старите ценности, традициите, националните добродетели и т.н. Във времената на гръмки лозунги и празни обещания, които никой не си прави труда даже да се престори, че възнамерява да изпълни, такива водачи наричаме „консерватори-популисти“.

На пръв поглед изглежда странно, защото теорията казва друго. Теорията казва, че съвършената форма на популизма – това е марксизмът-ленинизмът. Със своята революционност, радикалност и презрение към всичко преди него, той е точно обратното на консерватизма, негово диалектическо отрицание. Той убива здравия разум, за да го замести с гигантска лъжа – толкова огромна, че в близост до нея сублимира всяка истина. Той зачерква всичко постигнато от човечеството или ако не – то поне го присвоява в осакатен вид, подписва се под него и казва, че с това започва нова ера.

От своя страна консерватизмът е кисел, скептичен, вечно мърморещ и убеден, че всяка промяна по-вероятно ще свърши зле, отколкото добре. Консерватизмът вярва, че големите стойностни неща, не могат да бъдат постигнати в рамките на един човешки живот и на едно поколение, а за тях са нужни векове добронамерени усилия и творчески гений. Затова консерватизмът е пропит от дух на историчност, докато неговият опонент марксизмът-ленинизмът стига дотам в истеричното си отрицание на миналото, че въвежда понятия като „бивши хора“ и „недоубита буржоазия“.

С разпадането на СССР марксизмът-ленинизмът вече не е държавна идеология никъде по света. Привидно той е такъв в Китай и Северна Корея, но вече отдавна се е превърнал в държавен капитализъм в Китай и в някакъв пещерен тотемизъм в Северна Корея. Но компрометирането на марксизма-ленинизма не означава, че се е компрометирал и популизмът. Масовият човек има нужда от популизъм, тъй както малкото дете има нужда от вълшебна приказка за заспиване.

Популизмът е особен вид философия. Тя ражда баснословния образ на „Народа“ и върху него гради всичко останало, което всъщност не е много. В представите на популизма Народът е монолитно тяло с една душа, една воля и едно мнение. Той в никакъв случай не е съборност от хора с различни възгледи. Народът е онзи простодушен, но справедлив великан, от чието име всеки има право на властта. Разбира се, освен Народ има и „лоши“ – боляри, чорбаджии, фабриканти, фашисти, шпиони, бизнесмени, олигарси и политици. Те ограбват Народа, а Народът пъшка в очакване на своя герой – Крали Марко, Хайдут Сидер, Дядо Иван, Другаря Димѝтров, Жорж Ганчев, Волен Сидеров или Слави Трифонов. Този герой ще накаже лошите, ще ги вкара в затвора, а Народа ще „оправи“ в рамките на броени часове.

Този герой ще брани Народа и от другите му врагове – съседните народи, империализма, тоталитаризма, Турция, Русия, Съединените Щати, Европейския съюз, хомосексуалистите, вегетарианците, неонацистите, терористите, ислямистите, филателистите или кришнарите. Тези други врагове са необходими на героя-популист, защото в един момент Народът ще му даде властта, той ще стане политик, депутат или олигарх и какво – себе си ли да вкара в затвора!

Ето това е цялата философия на популизма. В нея истината и здравият разум нямат място. Тази философия не се нуждае от никаква друга идеология, за нея всяка идеология е добра, включително и консерватизмът. Затова и понятието „консервативни популисти“, с което описваме нашумелите и нашумяващи в последно време лидери, изобщо не  е оксиморон, а нещо съвсем в реда на нещата – просто в момента консерватизмът е удобен за популистка употреба и съответно бива популистки употребен.

А защо е удобен? Защото махалото е в такава фаза, че консерватизмът се явява отрицание, коректив, онази извънсистемна компонента, която е необходима на популистките оратори, за да конструират вълшебната си приказка и да я разкажат на гневния и онеправдан Народ. Народът е научен, че му се полага щастие, но то е заключено в мрачна пещера, а лошите крият ключа и не го дават. Животът е изтакан от права и свободи. Ако ти кажат, че имаш право да си свободен, ти подскачаш, защото виждаш как някой иска да те лиши от правото ти да не бъдеш свободен! Готов си да умреш за правото на всеки да изкаже мнението си, стига това мнение да не противоречи на твоето. Пък и „да умреш“ е в преносен смисъл, защото днес никой не е готов да умре за никого и за нищо. Или ако някой е – то го обявяват за чудак и реакционер. Днешният свят е свръхлиберален. И понеже популизмът се храни от своята извънсистемност, то той започва да се облича в одеждите на консерватизма. Писнало ви е от глобализация? Заповядайте национализъм! Писнало ви е от толерантност към всякакви извращения? Заповядайте пуританство! Писнало ви е от процедури, институции и апаратност? Заповядайте автокрация  – батюшка, султан, бардоква или фюрер. Обратно: ако днес светът беше консервативен, то популизмът със сигурност щеше да е либерален като по времето на Френската революция от края на 18 век.

Днес няма леви и десни политици, а има леви и десни популисти. Това е проклятието на изкушението всеки, без да се труди и без да носи отговорност за живота си, да получава нещо, създадено от някой друг. Но нали ако това се случи с „всеки“, то „други“ няма да останат? Кой ще произвежда, кой ще измисля, кой ще създава? Ако не Народът, то останаха „лошите“. Да живеят „лошите“! Долу всеобщото избирателно право! Картаген трябва да бъде разрушен!

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 147 other followers: