Сула на 10 години

Тази година се навършват 10 години откакто се поинтересувах какво се крие зад загадъчната дума „блог“ и си създадох такъв. Първоначалната идея беше това да е сайт за гавра с всевъзможни ценности. Кръстих го „Сула“, защото такъв беше моят никнейм във времената, когато всеки разбиращ от интернет и ползващ мрежата за комуникация си имаше ник. Когато спечелих двете най-престижни български награди за личен сайт (отново на майтап) и ме питаха защо точно „Сула“, трябваше да обяснявам, че всичко тръгва от 90-те, когато работех като сценарист за телевизията и веднъж снимахме някакво предаване с екстрасенси и контактьори – тогава те бяха модерни. Една от най-нашумелите прорицателки влезе в студиото, закова се пред мен и със задгробен глас каза: „Вие сте прероденият Сула!“. Така тръгна.

В следващите години Сула се прочу във форумите на Dir.bg, където през лятото на 2003 (тогава имаше местни избори) бях много активен поради ремонт вкъщи и нямане какво друго да правя, докато надзиравам майсторите. Много тамошни „форумци“ ме мразят и до днес, защото Сула беше изключително нагло и арогантно копеле.

Диктаторът се прочу и като гениално 12-годишно българско дете-шахматист в някаква платформа за игри, примерно на Yahoo. Как се прочу ли? Ето как. В един прозорец на Windows Сула отваряше дъската със съответната партия, а в друг – машината Deep Fritz. Каквото играеше опонентът му, той го играеше на машината, а пък каквото му отговореше тя, връщаше го на опонента си. Така скоро се сдоби с огромен рейтинг. Ето това е Сула! Сега се срамувам от него…

През 2006 Сашо Божков (Бог да го прости, точно днес, 23 август, се навършват седем години от смъртта му) дойде при мен и каза:

– Направих си блог!

А аз отговорих със съдбоносния въпрос:

– Какво е това?

Обясни ми, че е нещо като дневник със собствен адрес в интернет, където хората пишат предимно глупости. Наострих уши. След няколко дни се роди Sulla.bg и днес неговите глупости са видени по груби сметки над три милиона и половина пъти.

Благодарен съм на всички, които го харесаха, и съм малко сърдит на онези, които така и не разбраха, че Сула е литературен герой. Сула не е Иван Стамболов, тъй както и Иван Стамболов не съм аз. Иван Стамболов се старае да бъде остър публицист, рицар на здравия разум и жрец на различната гледна точка. Сула е арогантен пияница, който кара джипа си с мръсна газ около детска градина, докато се налива с уиски от плоско шише. Знаете ли как ме хулиха за този текст? В коментарите под него ме кълняха да ми умрат децата! Но това чувство за хумор наистина е извратено и ако някой е останал недокоснат от него, по-добре да се съхрани така. Особено ме мразеха в bg-mamma, където и до ден днешен имам акаунт mammasulla, но все още никой не го свързва с мен. Що се отнася до истинското ми аз (доколкото някой може да се похвали, че притежава такова) – това е личност, която не си заслужава да бъде познавана: не че е лоша, но е скучна и досадна.

Отначало Сула публикуваше някакви стари свои писания (първата публикация ще приложа накрая), после започна да анализира телевизионни реклами, като през цялото време се държеше гадно. Накрая започна да се държи гадно и на политически теми, от които не разбираше кой знае колко. Това обаче не му попречи да се закани, че ще влезе в политиката и влезе. После се закани, че ще излезе, и излезе – тъкмо когато започваше да става интересно от финансова гледна точка.

Сега Сула коментира новините – поулегнал, но все още малко груб и циничен в своята свобода и неподкупност.

Така че ако някому се струвам презадоволен нахалник, който презира обикновения човек и е готов да го унизи при всеки удобен случай – не, това е Сула, не съм аз. Не мразете Булгаков заради хер Воланд!

Днес социалните мрежи изместиха блоговете, точно както преди десет години блоговете изместиха чатовете. Аз пък се съгласих да пиша за разни вестници и списания и от този ангажимент, както и от писането на втория „Янаки Богомил“, не ми остава време за друго. А когато ми остане, гледам да пиша в блога си за книги „Ако не сте чели“ и в блога „Алкохол“ – литературен кът за отрицателни герои, в който „се пече“ сборникът разкази „Пикаещият Бакхус“.

Sulla.bg от моя главна медия се е превърнал в дайджест на страничните ми публикации. Но и това ще мине, както е казал мъдрецът. Сега пия едно бързо уиски, паля джипа и отпрашвам към детската градина… Шегувам се, ей! Ей!!!…

Ето и първата публикация в Sulla.bg отпреди 10 години. Текстът е писан още по-рано, през 90-те (ако някой иска да се явява на конкурс за млади белетристи – подарявам му го):


123454321 – Разказ в разказа


На Георги Райчев посвещавам.[1]


Седях в офиса на някаква фирма и плетях шал за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе дребно човече с проскубани бакенбарди. Човечето седна до мен и ми разказа следната история:

– Това се случи преди месец – започна то. – Седях в офиса на някаква фирма и шиех пардесю за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе старица с две патерици – зелена и червена. Старицата седна до мен и ми разказа следната история:

– Веднъж, когато бях още млада – започна старицата, – седях в офиса на някаква фирма и шлифовах стъкла за очилата на моя любим. Изведнъж вратата се отвори и влезе негърски вожд с щит от леопардова кожа. Негърският вожд седна до мен и ми разказа следната история:

– Ако не се лъжа – започна на доста добър ндебеле той, – по онова време седях в офиса на някаква фирма и осмуквах едно кокалче от малкото пръстче на моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе строен кавалерист със сабя и бяла фуражка. Кавалеристът седна до мен и ми разказа следната история:

– Помня – започна кавалеристът, – бях още юнкер и седях в офиса на някаква фирма. Изведнъж вратата се отвори, но не влезе никой. Само далечен и мрачен глас прокънтя: „Нима ти си нямаш любима?”. „Не” – отговорих след кратък размисъл, достатъчен животът ми да премине на лента пред очите ми, а половин година по-късно се задомих.

Като каза това, кавалеристът извади сабята, чукна токове и се самоуби.

Негърският вожд замълча за миг, въздъхна и кротко умря от някаква зараза, донесена от бял мисионер. Още пазя щита от леопардова кожа – завърши старицата и мълниеносно се мумифицира. – Успях да продам зелената патерица, но червената никой не пожела да купи, защото бяха години на антикомунизъм – така човечето с проскубаните бакенбарди завърши разказа си и издъхна в такива спазми, че се омота в преждата и разплете целия шал, който плетях за любимата си. Ето защо трябваше да започна отначало.




[1] Наистина имаше подобна творба от Георги Райчев, където разказите в разказа бяха поне три или четири.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 147 other followers: