Завръщане на християнството в политиката

През отиващата си седмица се натъкнах на поучителен видеоматериал. Лентата представя Николай Бареков по черна тениска с образа на Левски, стиснал пред гърди занемарен калашник. По принцип него си го бива да вае символи. Съвсем наскоро се беше снимал как с изтънчена отегченост пие чай и разлиства Times на масичка в лондонско кафене, а сега – Левски и Калашников. Този човек е пълен с послания! С видеообръщението си отправя предупреждение към „статуквото“ да не яха народния гняв и в частност референдума на Слави, защото хората не са гласували на този референдум за нещо друго, а само за да се разкарат от политиката досегашните политици и най-вече онези „лъжци и предатели“, които са влезли в Народното събрание с образа на Бареков върху фланелките и после бързо са го изоставили. Иначе мажоритарността е нещо много хубаво, но е справедливо от нея да се ползва Бареков, а не Бойко Борисов.

В същото време другата телевизионна звезда – Слави Трифонов – трескаво районираше държавата на едномандатни райони, защото от ГЕРБ заговориха за ускорено приемане на същата тази мажоритарност в знак на уважение към „волята на суверена“: оставете ни нас, нас кучета ни яли, дайте да видим как да зачетем народа! Всъщност, г-н Борисов може и да си мисли, че ярката му политическа харизма го прави идеалният мажоритарен кандидат, може някой да му е казал, че по мажоритарния начин ще вкара повече депутати отколкото по пропорционалния, но едва ли това му е задача номер едно. По-скоро се стреми да изкара още някоя седмица на власт преди служебното правителство.

На този фон имаме и дежурен „нов проект“, какъвто неминуемо се появява в предизборни времена на мераци и надежди. През текущия предизборен сезон дежурният проект се нарича ДаБГ. Някои говорят, че това е втори опит за онзи проект на Радан Кънев, който се осуети от прекомерна предпазливост и преждевременно просияване на образа на Прокопиев. Кънев съвсем правилно реши да върви напред като се обяви за опозиция на Борисов, но пропусна не една, а две възможности да се заяви: при провала на съдебната реформа и при скандала с министрите на РБ от октомври миналата година. ДаБГ се създаде с общи приказки, без конкретна програма и без идеология. Изглежда се побояха да признаят дори пред себе си, че са либерална левица. Но пък ако бяха признали, щяха да направят проблематична подкрепата от страна на ДСБ (които неуморно говорят за себе си друго) и обирането на отломките от Реформаторския блок, а именно за тези отломки е битката. Жалко. Истината за ДаБГ е, че са някакви нерусофилски левичари, пореден опит да се изстиска нещо от латентния граждански патос на наемната интелигенция и либералстващата застаряваща младеж.

Онези пък, които получават рефлукс от космополитните лигавщини на левите либерали, се оглеждат към патриотическите измерения на политиката. Те демонизират световното, величаейки регионалното, като стигат дотам, че поставят под съмнение възрожденския порив към модерност и наваксване на изоставането от цивилизования свят. Те веят конски опашки и трикольори и се зъбят на тирана от хладни механи по описания от техния кумир Христо Ботев начин.

Изобщо, колкото и шарена да изглежда политическата картинка в навечерието на избори, при по-старателно вглеждане всеки ще види, че участниците в карнавала си приличат като родни братя-близнаци. Просто, като в Комедия дел арте, са се разбрали един да е Пулчинела, друг Панталоне, а трети Арлекино. Всички го виждат, но никой не търси причината. Ето защо, при всеки следващ политически цикъл комедията се завърта отначало, абсолютно същата като преди. Е, следващия път Бареков може да се яви вече не с калашник, а с противотанков гранатомет, но това не променя принципа. Само омерзението и отчуждението растат.

Очевидно е, че се възпроизвежда все една и съща схема с все едно и също говорене, едни и същи популистки лозунги и едни и същи обещания, за които всички знаят, че никой няма намерение някога да изпълнява. Тази схема, вместо най-накрая да донесе някакъв желан резултат, все повече се изражда и става все по-карикатурна. Очевидно принципът е изчерпан или изначално сбъркан. Очевидно трябва да се промени подходът към политиката и мисленето за политиката. Иначе няма да стане. Да, политиката винаги е носила и ще носи материални облаги на онези, които упражняват властта. Но в ново време тези облаги са се превърнали от приятно следствие и сладко съпътстващо обстоятелство в единствена самоцел. Политиците отиват във властта не да управляват, а за да лапат, или поне ширещото се мнение е такова. И ние сме идейно изчерпани и неспособни да променим това положение (или мнение), въпреки да виждаме, че то не може да продължава дълго.

Затова все по-често и с все по-голям интерес се обръщаме към християнството и неговата координатна система, когато мислим за политика. Не, не става дума за теокрация или за доминиране на държавата от Църквата – това ще се окаже твърде голямо изкушение преди всичко за самата Църква. Става въпрос в политическото мислене да се приложат основни философски възгледи на християнската цивилизация, помогнали ѝ да стане това, което е.

1. За индивидуализма и центъра на света. Ако не искате, недейте да слагате Бог в центъра на координатната система, в която подреждате нещата от живота, но поне извадете себе си оттам. Човекът не е център на света, не е мерило за всички неща. Това грешно убеждение, приложено в политиката, води до плачевни резултати. Безогледният кариеризъм на професионалните политици, партийното и парламентарно номадство, безпринципните задкулисни пазарлъци – всичко това е израз именно на схващането, че политиката се прави от горди индивиди, кой от кого по-съвършен. Няма дълг към някого или нещо, няма отговорност, няма мисия. И как ще има, когато най-важното от всичко е твоят огромен АЗ!

2. За любовта. Евангелието казва, че основният закон на човешкия живот е да обичаме ближните като себе си, а Бог повече от себе си. От закона за любовта произтичат всички добродетели, а неговото отхвърляне ражда себелюбието, от което пък произтичат всички пороци. Кратко и ясно. Да преведем това на политически език и да се попитаме: кой политик, коя партия обича нещо колкото себе си, да не говорим повече от себе си? О, да! Те всички казват, че обичат избирателите, народа и родината много повече от себе си, защото в паметта им е останало нещо от универсалния закон за любовта. Но думите са така драматично далеч от видимите дела, че тези, които ги изричат, стават смешни и отвратителни. Самолюбието обрича политиката на корумпираност и прави възможен олигархичния модел – проследи произхода на парите, за да видиш къде са деловите интереси. А те и единствено те определят политиките, когато гледаш властта през очите на самолюбието. Ако политиката наистина беше любов и загриженост към другите като към себе си, нямаше да е така.

Освен всичко останало липсата на любов води до омраза. Вижте само как е прието да се говори за политика! Всяко нещо, всеки човек има добри и лоши черти, добри и лоши постъпки, заслуги и падения. Но когато говорим за политика в медиите или, Боже опази!, в социалните мрежи (слагам и себе си в това число), ние се спираме само на лошите черти, лошите постъпки и паденията. Така искаме да изкараме себе си добри и превъзхождащи останалите, ако не интелектуално, то поне морално. А самопревъзнасянето е вид самолюбие, отхвърляне на любовта.

3. За генералната цел. Нашето официално схващане е, че целта пред нас е да живеем все по-богато и все по-безгрижно, с все по-изтънчени забавления и с все по-гарантирани от държавата права и свободи. Това е в основата на всяка съвременна политическа програма, без изключения. За своя задача политиката припознава да осигури всичко това, защото така се очаква от нея. Когато не успее (често по съвсем обективни причини, защото очакванията са огромни, а обещанията – фантастични), тогава към Парламента започват да хвърчат яйца и гнили домати. Християнството има друго схващане за света и живота на човека в него. То не смята, че охолството и наслажденията са самоцел. За него хоризонтът е много по-далечен и залогът много по-голям – Вечността. Тя се постига чрез нравствено усъвършенстване и богоуподобяване на човека. Хайде, да оставим настрана уподобяването, то за мнозина модерни хора е трудно и плашещо. Но нека запазим някакъв стремеж към нравствено усъвършенстване. Даже ей така, за спорта. Общество, чиито членове са заети да се мразят и да си завиждат един на друг, е болно. Човек, който вярва, че всичко, което има да се случва, ще се случи за някакви си по-малко от 100 години и после – нищо, такъв човек е припрян и нещастен. Християнството е друго, за него човекът е безсмъртен. Той е чужденец в този свят, защото е гражданин на Царството Божие. Човекът е тук временно и не си заслужава да полага безсмъртната си душа за преходните блага на този свят. Ако гледаш по този начин на себе си, ще се промени както личният ти живот, така и общественият, а оттам и политиката.

Политиката и политиците не са нещо извън нас. Не са някакви поробители, дошли да ни вгорчат живота на нас – прекрасните. Политиците, това сме ние в някакво свое временно качество, а политиката – синтезиран израз на нашия мироглед. Ако този мироглед си спомни, че в основата си е християнски и спре да се съпротивлява на своята природа, резултатът ще е възхитителен.

Сега мога да си представя какви коментари ще последват от хора, за които християнството е трудно и като проумяване, и като норма на поведение. Спокойно, недейте да бъдете религиозни, щом не искате. Но опитайте да приложите в светския си живот принципите на християнството, както се е правило в Европа допреди по-малко от век, въпреки индустриалната модерност. Тогава ще видите колко по-лесно ще организирате прилично и достойно общество с прилични нрави и даже с онези земни блага, за които толкова мечтаете. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 192 other followers: