Главатари от вси страни, съединявайте се!

Бившият военен министър и лидер на БЗНС Николай Ненчев ме изпревари и го каза. Разбира се, каза го много по-добре отколкото аз бих могъл: по-вдъхновено, по-патетично, по-предизборно. Апелът на Ненчев беше ограничен само към ДаБГ и НР, но идеята е добра – всички дребосъци в т. нар. „дясно политическо пространство“ да се обединят. Идеята по нещо напомня романтиката при създаването на първото СДС, когато всевъзможни формации, повечето от които световно неизвестни по онова време, се обединиха в Задруга на най-общ принцип и бързо придобиха политическа физиономия. Мисля, че това трябва да се случи и сега. Мисля, че единственият начин да се умие поне малко омерзението от жалкото политиканстване на десните лидери за жълти стотинки, е да се създаде голямо СДС 2 върху широка основа и общи десни демократични принципи. Нека дори така и да се казва: СДС 2.

За съжаление, още на следващия ден патосът на Ненчев беше попарен от един от поканените за обединение – Христо Иванов. Той каза, че по принцип би се включил в подобен разговор, но не по-рано от другата седмица и то ако разговорът се води дискретно, а не през медиите. Но към обединения е скептичен, защото, както сам сподели, всички, които „леят сълзи за обединение, е добре да си направят анализ, че не само разединението, но и обединението е било източник на доста разочарования за българските граждани“. И в други негови изказвания е личало желанието му да върви към властта сам, без да му се пречкат нему подобни. Той изглежда е решил, че се явява нещо средно между Царя и Бойко Борисов, че е новият народен любимец, новият незаобиколим политически фактор, с който всеки трябва да се съобразява и на който всеки трябва да се подмазва. Разбира се, дали има основание да се чувства така, ще се види най-късно на следващите парламентарни избори.

Всъщност, Христо Иванов може би е прав да остане хладен към прочувствения призив на Николай Ненчев, защото провижда в него старата аритметика на дребните числа, клонящи към заветния процент за влизане в Народното събрание. Така е. Да вееш голямо и светло знаме с единствената цел да си правиш вятър на собственото запотено теме, е грозно. И все пак идеята за голямо демократично обединение е не само хубава, не само правилна, но и крайно наложителна с оглед на текущата политическа конюнктура.

А тази конюнктура през последните петнайсетина години е твърде колоритна. След като Царя разби двуполюсния модел, отломките от десния полюс започнаха да търсят начини за реанимация и пътища за ново политическо съществуване. Опитаха както заедно, така и поотделно. Конкуренцията между отломките, пък и между тях и останалите, започна все повече да прилича на обикновена пазарна конкуренция. Партиите започнаха все повече да зависят от външно финансиране (често без да се обръща внимание колко е голямо и откъде идва) и все повече да приличат на акционерни дружества, чиято основна задача е да спечелят дивидент за вложителите си, пък после всичко останало.

Днес почти всеки политически предприемач си има партия, точно както през 90-те всеки по-буден гражданин без начален капитал си регистрира ЕТ. Днес партиите много приличат на фирми. Има големи корпорации, склонни да участват в картели. Има средни дружества, които се мъчат да плуват заедно с акулите, да се съобразяват с тях или да ги изнудват, да ги конкурират къде честно, къде нечестно и в крайна сметка да търгуват с тях. Има и дребни еднолични търговци, частни предприемачи и занаятчии, които не притежават никакъв друг капитал, освен името на лидера си.

Как възниква дребната политическа фирма (партията)? Ядрото, около което кристализира всичко, винаги е човекът-лидер. Той е характерен с това, че неговото име е търговската марка на дружеството, неговата „интелектуална собственост“. Как името на един човек се превръща в политическа търговска марка за основаване на нова партия? По някой от следните три начина. Може човекът да има политическа или административна история, да е бил забележим партиен лидер в някоя от старите партии (Иван Костов, Надежда Неински, Първанов, Татяна Дончева) или пък да е бил на висок административен пост (Меглена Кунева, Христо Иванов, Огнян Герджиков). Ако не това, то физиономията и името му може да са просияли от телевизора (Бареков, Волен Сидеров, Велизар Енчев). Ако и това не е, трябва да се намерят отнякъде малко пари и бъдещата търговска марка да се изпрати да участва в избори за президент или за кмет на София. Истинска школа по популярност! За всички е ясно, че кандидатът няма да бъде избран, но в края на кампанията лицето и името му вече ще са познати, той ще е влязъл в политическата номенклатура. Оттук нататък периодично ще го вадят и притоплят по най-различни поводи.

Така името на човека вече е търговска марка, която носи роялти на този, който я притежава. Притежателят обикновено е дружество, чийто предмет на дейност е да развива бизнеса, свързан с марката. Когато този бизнес е политика и власт, дружеството се нарича партия. Колкото по-сериозна е инвестицията, толкова по-голямо е дружеството и толкова по-тлъсти дивиденти носи: добро вложение – добра печалба. И понеже всичко това е така, няма какво да се учудваме и възмущаваме от наличието и ежедневното избуяване на много и най-различни партии. На практика всеки, чието име значи нещо в политиката и може да убеди някакви хора да гласуват за него, може и трябва да притежава своя собствена партия. От тази позиция той преговаря. Така търси акционери. Това е логиката на свободния пазар.

Има обаче една особеност. В политиката не всичко е бизнес. Дори може да се каже, че бизнесът на политиката е да не бъде бизнес. Затова най-добрите политически бизнесмени са онези, които не позволяват да им личи, че са такива. Оттам и цялата фрустрация. Политиците говорят нещата, които са длъжни да кажат, и вършат нещата, които са длъжни да свършат, но често между двете не само няма нищо общо, но и си противоречат. Например в предизборните си речи политиците трудно сдържат сълзите си, когато говорят как културата е най-важният сектор, как тя е условието нацията да пребъде във вековете. Всъщност, културата винаги е била и ще бъде последна грижа за всяко управление и такава е логиката на властта.

Всяка нова партия, всеки нов политически проект идва в името на саможертвата: вижте сега, на нас въобще не ни се занимава, ама някой трябва да спаси държавата! Добре, лидери на малки партии, готови сме да приемем саможертвата ви! Щом сте решили да се пожертвате за обществото, пожертвайте вождистките си амбиции и краткосрочните финансови интереси на спонсорите си, и се обединете в една максимално широка демократична платформа, каквато беше ранното СДС. В нея ще има място за всички, без да става нужда да закривате партиите си. Както в онова СДС се вписваха социалдемократите на Дертлиев, така и сега могат да се впишат модерните левичари на Христо Иванов. Както и тогава можеше да има земеделци, може да има и сега. Тогава имаше даже турски и цигански формации като алтернатива на ДПС. Това не попречи на общата демократична и проевропейска насоченост на съюза. Когато вече взе властта, чак тогава СДС започна да мисли да се превръща в монолитна партия и т.н. Помислете си.

Когато говорим за ново голямо демократично обединение, личните интереси на лидерите, националните ръководства, активистите и местните кариеристи, макар че от всички тях има нужда, а би могло да има и полза, не са толкова важни. Тук вече са важни гласовете, електоралната подкрепа. При подобно обединение на принципна и безкористна основа гласовете със сигурност ще бъдат много повече, отколкото сумата от гласовете на всички съставляващи го партии поотделно.

Ако някой иска да бори корупцията, да „взривява статуквото“ и да налага законността – това е начинът. Ако не го направите, вие лидери на малки партии, значи не искате да воювате с корупцията, а искате да участвате в нея. Казвам ви го официално, ясно и с думи прости, за да няма после „ама защо не ни казахте!“: ако сега не се съберете всички – и най-новите в лицето на Нова Република, ДаБГ, Презареди БГ, Марешки (дано не пропускам някого), и по-старите като участниците в досегашния РБ, Синьо единство, Демократично действие, разни патриоти, разни земеделци, разни отпаднали от ДПС турци, ако не се съберете и не направите СДС 2 или както там решите да си го наречете, то значи, че най-официално признавате една истина, която отдавна е очевидна за всички: вие сте във властта не за да представлявате хората, които сте подвели да ви изпратят там, а за да рентирате личната си популярност и обществените позиции, които сте успели да заемете след сложни преговори с другите политически акционерни дружества. И оттук нататък нямайте очи да говорите друго!

И когато покажете мъдростта и доблестта да се обедините (в което, с извинение, много силно се съмнявам), тогава следващата стъпка е кротко да се дръпнете назад, да се излегнете върху лаврите на славата си и да освободите първата линия за интелигентни млади хора с добро образование и прагматично дясно мислене, с патриотично чувство и духовна смиреност. Тогава може би ще ви повярваме, че гледате на политиката като на дълг и че за вас балансът между обществени, партийни и лични интереси е въпрос на известна почтеност. Дотогава обаче ще продължите да се замервате един друг с фъшкиите на популизма, докато престане да се вижда какво първоначално е имало отдолу. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 124 other followers: