Цун-цун ръчички

В Неделя сиропустна телевизионните камери уловиха как активисти на ГЕРБ целуват ръка на Бойко Борисов някъде в провинцията. И то не я целуват от порив на уважение и синовна любов, а защото г-н Борисов им я тика в устите. Безспорно, на Прошка се прави така: младите с този жест се извиняват на старите за делата, с които са ги оскърбили, кумците на кумовете и кръщелниците на кръстниците. Това, последното, възпали социалните мрежи и разбуди гражданската съвест, която никога не спи. „Целуват ръка на кръстника – каза гражданската съвест. – Но на какво е кръстник Борисов? На мафията, разбира се, на какво друго!“.

Извън очевидния факт, че хората от видеото се шегуват, може би малко дебелашката, но все пак се шегуват, случката отвори важен теоретичен диспут: чия ръка подлежи на целуване и защо. Фейсбук коментатори веднага изградиха парадигма. 1. Целува се ръка на жена; 2. „В религията целуват ръка на поповете“ (слагам го в кавички, защото аз със собствени сили до такава формулировка не мога да стигна); 3. През Средновековието се е целувало ръка и на „самодържеца“, но през Ренесанса това вероятно е отпаднало, защото се упоменава само Средновековието; 4. В мафията пък целуват ръка на кръстника. Да, обаче защо?

Извън куртоазията и сексуалната игра (когато се целува ръка на жена), ръка се целува в два случая – когато храни и когато благославя. На лорда целуваш ръка, когато раздава хляба (думата значи точно тава – hlāfweard: този, който държи хляба, – и аналогът ѝ у нас е „чорбаджия“), а на свещениците („поповете“) целуваш не всеки път когато ги срещнеш на улицата, а когато с тази ръка са те осенили с кръстното знамение.

И така стигаме до интересното, до теоретичния принос на нашите наблюдения. Оказва се, че вече има и трети случай, когато целуваш ръка, а именно – когато искаш да изразиш политическа и партийна принадлежност. То това и досега го имаше, но се използваше някак хаотично: този целунал ръка на оня, оня пък на оня, а оня оня първо на оня, после на оня и накрая на Путин. Примерно. Може и на някой друг.

За да не е хаотично целуването, трябва да го сложим на нàучна основа. Например. Колко ръце е допустимо да целуне един политик по време на кариерата си? Един по-либерален възглед ще отговори: „теоретично толкова, колкото политически партии се регистрират в рамките на живота му“. „Но как така? – веднага ще му опонира човек с чувство за приличие. – Нали половината партии са леви, а другата десни, нима политикът цял живот ще целува ту леви, ту десни ръце?“. „Карай, бе! – ще му отговори либералният възглед. – Няма ляво, няма дясно!“.

Друг пример. Само ръце ли ще се целуват, няма ли да има разнообразие? Чудесен и съвсем резонен въпрос. Целуването на един единствен вид крайници би ограничило възможностите за политическа изява на много хора. Тук могат да се добавят и други органи и не само да се добавят, но и да се подчинят на строга закономерност. Така например, ако искаш да те броят в партията, където броят и местния шеф на НАП – целуваш ръка. Еднократно: мляс! Ако искаш да си дребен активист, на когото да дадат под наем общинско петно за сергия на пазара – три до пет поредни целувания на двете ръце: мляс, мляс, мляс, мляс и може би още веднъж: мляс! Как стои въпросът с влизането в листите? Там вече се целуват крака. Заставаш на колене, нагъзваш се и – цунк, цунк, цунк… – няколко пъти според социологическите прогнози за дадената партия. Ами избираемо място, ами водач на листа? Виж, за водач на листа вече ще трябва да се целува… Но да спрем дотук.

Разбира се, ще има и трудности. За някои от лидерите с по-висок рейтинг ще трябва да се разработят специални гумени ръкавици и специални галоши, за да не ги олигавят прекомерно желаещите да подкрепят платформата и да се включат активно в политическия живот. Тези ръкавици и галоши ще трябва да бъдат изработени от някакъв антисептичен материал, защото един да се случи с херпес и ще пламне цялото национално ръководство на партията. Че и гражданската квота.

Та така. Няма нищо лошо в политическото целуване на ръка. Колкото по-често го прави един професионален политик, толкова устните му стават по-обиграни, толкова по-голямо удоволствие става способен да достави на всеки следващ лидер с шанс да го вкара в парламента. Скоро легитимността на такива политици ще се мери не по това колко секторни политики са разписали или колко законопроекта са съставили, а по това колко ръце са целунали и колко майсторски са го направили. Дори ще има лидери, които ще ги закачат: „Абе, бай еди-кой-си! Ти само на мен ръка не целуна!“. Това повсеместно целивание ще донесе повече любов и нежност в политиката. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 124 other followers: