Двата подхода към Копривщица

През отминалата седмица новината отекна като пукота от първата пушка в Априлското въстание, тоест не много силно, но достатъчно героично. Възрожденска и бунтовна Копривщица реши, че повече няма да бъде архитектурен резерват и няма да скланя покорно глава пред Закона за културното наследство и неговите закостенялости. Няма да слага прът в колелата на прогреса и да тъпче своите бизнесмени, като ги кара да се чувстват втора ръка благодетели в сравнение с бизнесмените от други такива градчета в страната и чужбина.

Копривщица направи това дисциплинирано, по предвидения от закона начин – чрез своя общински съвет, който към датата на това историческо решение се състои от четирима представители на ГЕРБ, по двама от БСП, Народен съюз и БДЦ и един от Земеделски съюз „Александър Стамболийски“. Копривщица каза, че свежи пари хлопат на вратата и искат да се инвестират в общината, но им пречи статута на града като музей, в който не се предвижда да бъдат експонирани ски писти, спа центрове и клубове за каране на мотоциклети и АТВ-та. Всъщност инвеститорът е един – някой си Радослав Йовков, който досега очевидно е инвестирал в доста проекти, включително и в общинския съвет. Прославил се е предимно с лоши неща: сякъл е гори и е продавал дървесина с нередовни документи и незаконно е наемал общински земи, за да ги превръща в планински пасбища и да тегли субсидии за тях. Нищо, няма лошо да се печели, пък и нали все се оплакваме, че изоставаме в усвояването на европейските фондове!

Големите фактори веднага реагираха с целия популизъм, на който са способни, а те са способни на много. Президентът се изказа във фейсбук (че къде другаде да се изкаже един президент!) със следните клишета: „Копривщица не принадлежи на неколцина общинари. Копривщица принадлежи на България. Копривщица е България. Затова призовавам всички, от които това зависи, незабавно да ревизират или спрат решението на общинския съвет за промяна в статута на града-музей. Всеки компромис в случая ще е покушение срещу националната памет и културното наследство на България“. Наистина, пропуснал е да си сложи на профилната снимка JE SUIS KOPRIVSHTITZA, но никой не е съвършен.

От ГЕРБ пък заплашиха общинските си съветници, че ако не се вземат в ръце, ще бъдат изхвърлени от партията, както преди време е бил изхвърлен и въпросният инвеститор, след като се е прославил от нейно име.

На по-ниско ниво се обособиха два вида обществени реакции: емоционална (масова) и прагматична (по-камерна). Емоционално засегнатите почувстваха поругана или своята космпополитна съвест на модерни интелектуалци, или пък своята българщинà, но сред тях имаше и такива, които трезво отбелязаха, че е ужасна глупост да унищожаваме малкото културни паметници, с които разполагаме. Ето, докато Божидар Димитров строи от газобетон фалшиви средновековни крепости и базилики, безумци с власт благославят унищожаването на оригинални сгради от Възраждането и от периода между двете войни. Тези, последните, придават европейски вид на градовете ни, нищо че и за тяхното построяване в годините, когато са изглеждали модерни, са били събаряни други архитектурни старини.

Точно така! – ще отговорят тук представителите на прагматичния подход. Ако от носталгия и българщинà бяхме оставили София в нейния възрожденски вид, на какво щеше да прилича? Нямаше да ги има Университетът, Парламентът, Александър Невски, сградите на министерствата, Театъра, Банката, Художествената академия и Борисовата градина. Даже жълтите павета нямаше да ги има. Що се отнася до Копривщица – ще продължат разсъжденията си представителите на прагматичния подход, – наистина трябва да се преразгледа положението, в което градът е бил поставен още през 50-те, когато е било невъзможно да се предвидят естествените процеси на неговото развитие половин век по-късно. Какво толкова? Европа е пълна с градове и градчета, които ревниво пазят своята средновековна част, превърнали са я в архитектурен резерват, но наоколо са построили нови части с модерни сгради, съоръжения и инфраструктура. Алпите са чудесен пример за това. Нали искаме свежи инвестиции? Нали искаме заетост и нови работни места? Нали се стремим към съживяване на икономиката и туризма? Ще позволим ли на прашни бюрократи да препъват модерното и да обричат „Българина“ на бедност и провинциална изостаналост?

Ето така разсъждават прагматиците. Макар и не тъй шумни като емоционално засегнатите родолюбци, те са по-адекватни спрямо общия начин на мислене и нравите, с които живеем. Тъй наречените „родолюбци“, нека не се обиждат, изповядват абсолютно същата философия и споделят абсолютно същите ценности като своите опоненти. Те повтарят клишета, а не аргументират позиция. Много от тях дори не са запознати добре с историята на българското Възраждане и в частност на Копривщица. Тях съдбата на културно-архитектурните резервати не ги интересува повече от това да бъде повод за изява на високата им морална и гражданска позиция. Ако ги боли за нещо, то не е, че ще се повредят свидетелствата на една отдавна изгубена родова памет, а затова че някакъв местен деребей ще забогатее и че те отново няма да участват в това забогатяване.

Иначе, както казахме, ценностите и на едните, и на другите са абсолютно едни и същи – това са ценностите на съвременния цивилизован и секуларен свят. В парадигмата на тези ценности най-важната политика е икономическата. Свещената цел пред всяко управление е осигуряването на голям икономически растеж. Този растеж е необходим за провеждането на останалите политики, а тяхната цел пък е да направят живота на хората по-добър. В нашия случай „по-добър“ означава по-охолен и по-безгрижен. Свикнали сме с убеждението, че наше неотменимо право е да бъдем щастливи, да си доставяме радости и удоволствия и да се забавляваме. Ако нещо ни пречи, вече виждаме организиран атентат срещу себе си. Нещо повече, политиката е длъжна не само да ни осигури охолен и щастлив живот, но да се погрижи този живот да е максимално дълъг и докато трае, ние да бъдем вечно млади. Особено важно е да бъдем потентни и след 80-годишна възраст. Ето това е животът, който ни се полага, а на всичко друго ние ще кажем едно „мерси“. Тези ценности изповядват както поддръжниците на копривщенския общински съвет, така и неговите критици.

Икономическият растеж е задължителен за провеждането на социалните политики и за увеличаването на общото благосъстояние. Но той се осъществява само тогава, когато икономиката с устойчиви темпове създава принадена стойност, тоест тогава, когато капиталистите, пък били те държавни или копривщенски, печелят. Тъй че ако това са ценностите, ако икономиката е най-важна, ако икономиката трябва непрекъснато да расте, за да прави населението по-богато, по-щастливо и по-безгрижно, то Радослав Йовков фон Копривщица е сияен рицар в първите редици на този поход. На него не само не трябва да му се пречи, но трябва и да бъде поощряван да печели. Трябва да му простим незаконната сеч и опитите за източване на европейските фондове, трябва да му простим корупцията, чрез която общинският съвет действа като негова собственост или в най-добрия случай като подразделение на фирмата му. Трябва да му простим и всичко останало, за което знаем и за което не знаем, защото то е в името на принадената стойност, печалбата и икономическия растеж, които правят цивилизованите държави още по-цивилизовани.

Ние искаме ни повече, ни по-малко едно – да построим Рая на земята, а неговото място изобщо не е тук. Но ние не виждаме друго място за него, защото не гледаме сериозно на идеята за съществуването и на друг свят освен материалния. Когато говорим за нашите предци, заветите на дедите и верността ни към тях, ние изричаме празни думи, ако наистина вярваме, че този свят е единствен и всичко свършва със смъртта. Какво е историята, чиито паметници свято трябва да пазим? Ако я лишим от духовното, от мистичното ѝ съдържание, какъв смисъл има да пазим нейните паметници? Да, ще кажат, че като пазим историята, от нейните уроци се учим да живеем по-добре. Но нали за по-добрия ни живот се грижи и икономическият растеж? Може би е добре да спрем да се лигавим и да сведем историята до история на икономическия растеж и толкоз. Без деди и завети.

Ако не се схваща истинската духовна стойност на историята, всеки плач за културното наследство е ронене на крокодилски сълзи и от километри си личи, че е неискрена поза. Иначе в Копривщица не се случи нищо особено и ако не беше повод за горните размишления, изобщо нямаше да се залавяме с темата. Общинският съвет няма власт да променя статута на националните резервати, а гражданите трябва да се примирят с късмета си и да се утешават с мисълта, че поне по едно нещо приличат на гражданите на Венеция – по това, че не могат да се разпореждат със съдбата на града си. Що се отнася до поуките, то не е нужно някое селище да е паметник, музей или архитектурен резерват, за да е корумпиран общинският му съвет. Такива общински съвети можем да наблюдаваме навсякъде и такива поуки да вадим по цялата страна от Несебър до Банско и от Дунав мост до Кулата. Гледайте и се гответе за мажоритарната ера в българското гласоподаване. Тогава партиите няма да могат да отзовават общинските си съветници или поне такава е идеята. Ще може да ги отзовава само Радослав Йовков фон Копривщица и то единствено ако му пречат да създава принадена стойност и икономически растеж. Но мисля, че тогава отношенията между местна власт и местен бизнес ще бъдат толкова хармонични, че няма да се стига до там. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Tags:

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 124 other followers: