Трудна или лесна да е грамотността

Не, това не беше най-ярката новина през седмицата. Не беше даже новина от тази, а от миналата седмица, но поразява с две неща, които водят до един извод и този извод се нуждае от коментар. За пореден път се заговори за реформа на книжовния език, като сега поводът е някакво протичащо и в момента „безпрецедентно“ нàучно изследване на тема „Мястото на съвременния български книжовен език в рамката на националната идентичност“. Провежда се от Института по български език при БАН, Института за икономически изследвания пак там и Софийския университет. Засега още не се знае какви ще бъдат реформите, защото резултатите от проучването ще кажат, но са ясни принципите, по които те ще бъдат проведени: 1. Национална идентификация и 2. Удобство на ползващите езика с минимизиране на опасността те да изпаднат в положение на явна неграмотност. Или иначе казано, да имаме такъв книжовен език, който хем да храни националната ни гордост и в него да отеква тътенът от копитата на Аспаруховата конница, хем същевременно да бъде простоватичък, тъй че да не допускаме много правописни грешки, всички да изглеждаме грамотни и да не се излагаме пред чужденците. Ето това са двете потресаващи тенденции – патрЕотичност и вулгаризация, които пък водят до единия извод: пак не знаем за какво става въпрос.

Езикът не може да бъде разглеждан единствено „в рамката на националната идентичност“. Да, според теорията (вкл. и марксическата) той е един от белезите на нацията заедно с територията, културата, икономиката и т.н., но много повече от това езикът е системата от понятия, с които мислим, човек мисли с понятия, а понятия се създават и обменят чрез думи. Тоест, владеенето дори само на майчиния език не е толкова повод за куха гордост от някаква национална принадлежност, колкото необходим инструмент за всякаква мисловна дейност, дори и най-битова.

Що се отнася до това, че езикът трябвало да бъде удобен и лесен, то най-трогателна е грижата за публичната администрация. Видите ли, чиновниците изразходвали много енергия за справки как се пише едно или друго и така губели не само времето на данъкоплатците, но и собственото си самоуважение. Затова изследването се базирало главно на фокус групи – всеки да си каже как му е удобно да говори и пише, пък БАН ще сумира и ще изкове норма. Добре че поне Наказателният кодекс не се прави след допитване до фокус групи!

Да, речта трябва да е удобна за всяка ситуация, в която се използва, и понеже има много ситуации, в които се използва реч, затова има разговорна реч, сленг, жаргон, арго и т.н. Те са достатъчно удобни и вършат добра работа. Книжовният език обаче е нещо друго. Иначе днес ще освободим администрацията от правилото на пълния и краткия член, утре ще ни дожалее още повече и ще премахнем родовете на съществителните, а после, кой знае, може да отпаднат и глаголните времена.

Всеки официален език на национална държава, наричан обикновено „книжовен“, е повече или по-малко изкуствен, защото изкуствени са и нациите. Формирането на италианския, например, започва с дръзновението на Данте и Петрарка и завършва криво-ляво с разпространението на телевизията през 50-те. Испанският пък е поверен на кралската академия, както подобава на всяка имперска норма. Така се ражда Кастилската норма. На Балканите националните езици се коват припряно в края на 19 век, защото вече изоставаме от света. Тези езици също са изкуствени. Достатъчно е да погледнем нашата възрожденска литература и граматиките си от онова време, за да видим как нервно са текли процесите. Ами гръцкият език, ами сръбският? За румънския да не говорим, че той е създаден почти ex nihilo. Понеже очевидно и тогава, както и днес в БАН, са гледали на езика главно „в рамката на националната идентичност“, младите нации са се нуждаели спешно от собствени официални езици със свои правила и са ги ковали с камъни и дървье. Но сега времената са други.

Днес въпросът пред книжовните норми трябва да бъде дали всяко модерно движение на разговорната реч моментално трябва да се кодифицира, или да се поддържа един, както щете го наречете: висок, официален, книжовен, консервативен език, който да дава насоки и да показва ниво. Нещо като висшата мода и конфекцията – малцина носят откотюр и то рядко, но без висшата мода, която чертае посоките и налага трендовете, конфекцията става съвсем долнопробна. Както висшата мода влияе на конфекцията, така високият книжовен стил влияе на разговорната и професионалната реч. Писмената реч трябва да тегли устната нагоре, а не устната да дърпа писмената надолу. Ако някой човек владее високата реч, то може да говори и като каруцар, но това ще си личи. За човек, който владее книжовната реч, приемаме, че е културен, интелигентен, способен да свързва понятия и да оформя мисли. За такъв човек казваме, че е „грамотен“.

Формалният белег на грамотността е правописът. Смеем се на „сютюен“, „къренвиш“, „фрезйорка“, „козанах“, „най-лоновити“ и „пролетариЙ от вси страни, съединявайте се“, но сякаш сме готови да приветстваме все нови и нови опростявания на правописната норма. По този въпрос светът познава две школи. Единствено за нуждите на нашия кратък и непретенциозен текст нека ги наречем „френска“ и „македонска“, а иначе това са добре познатите етимологичен и фонетичен правопис. Разликата е тази, че докато фонетичният правопис се стреми да пише думите, както се чуват, то етимологичният ги пише така, както са се чували някога. Най-грубо казано.

И така, докато френската школа пише Bordeaux (Бордо) и Renault (Рено), то македонската пише „люБов“, но „ЛюПчо“, водена единствено от това как се произнасят думите и от нищо друго, без да се интересува от техните корени, произход и значение. И двете тенденции предизвикват усмивка, защото показват как знойни учени са ковали езикови норми, водени всеки от своята си идеология. Особено македонският, който – само и само да се нарече отделен език – превръща в норма правописните грешки на първолаците. Но ако „френската“ и „македонската“ школи си приличат по това, че могат да ни разсмеят, то се различават по нещо много важно. Едната сякаш е създадена да разобличи неграмотника, а другата – да го маскира като грамотен. Едната система сякаш е съзнателно усложнена, за да е ясно, че който се справи с нея е читав, а другата – съзнателно опростена, за да може и последният чобанин да се покаже учèн. Така дълго време бяхме на челните места по брой висшисти на глава от населението.

А е хубаво да се знае кой кой е. Затова аз няма да се възпротивя и на връщането на нашия стар правопис. Ако можеш да се справиш с един макар и частично етимологичен правопис, с това ще покажеш, че разбираш думите не само като звуци, но и като понятия, разбираш истинските отношения между тях, знаеш, че „люпчо“ все пак идва от „любов“. Тогава ще покажеш, че си наистина образован, а не полуобразован тарикат с купена диплома.

Грамотността трябва да бъде основание за упражняване на избирателни права и получаване на социални помощи. Всеки гражданин във всеки един момент трябва да бъде ментално способен да разбира какво му говорят институциите на неговото общество. Би трябвало да е недопустимо да има неграмотни граждани, които от време на време се проявяват и като избиратели, при положение че в България средното образование е задължително. Оттам нататък обаче има и един друг вид грамотност, който си личи по начина на писане и говорене на всеки. Има сфери, в които точно тази втора грамотност трябва да бъде conditio sine qua non, пропуск за кариера.

Не може да има неграмотни депутати и министри. Не може да има неграмотни журналисти. Не може да има неграмотни полицаи, прокурори и съдии. Не може да има неграмотни учители и нàучни работници, включително и в БАН.

Опростяването на правописа и снизходителността при определянето на езиковите норми са хранителна среда за неграмотността. На някого му било трудно да разбере кога се пише пълен член и кога не се пише. И цялата общественост начело с учèните скача да му помага: „Че не мъчете човечеца, де! Какво толкова! Като не знае – да не пише, да пише всичко еднакво, така поне няма да се излага“. Всъщност, ако „човечецът“ не може по собствена логика, без да зубри, да разбере правилото за употреба да пълен и непълен член, то този „човечец“ има твърде разколебана представа за това що е субект и що е предикат (дори и да не ги нарича точно с тези термини), тоест не е наясно със структурата на простото съждение, което пък е задължително условие за формиране на правилни понятия като част от истината. Да не можеш да формираш прости съждения, значи да не можеш да мислиш. Тъй че правилото за членуване на думите в мъжки род не е приумица на някой недоубит от народния съд интелектуалец с цел да изтезава трудещите се. Дори в случаите, когато изглежда ненужно, то проверява кой може да мисли.

Уви, пролетарският дух в Института по български език на БАН изглежда все още жив. Мине се, не мине време и оттам излязат с някоя реформа. Преди няколко години така беше с онази глупост за разделеното, слятото и полуслято (как сега да го напиша: полу слято, полуслято и полу-слято?) писане на думите. Сега е с допитването до масите за опростяване на правилата. Ама гледайте, молА вА, да не ги опростите толкоз, че да почнИм да пишИм ВлаТко Мурдаров като в Македония. Всъщност, откъде накъде („откъде“ и „накъде“ слято ли се пишат?) именно БАН ще определя нормата на българския език? Това не е ли работа на правителството в сътрудничество с университетите? Пък и с простите граждани, които работят с езика много повече от онези, които се мъчат да им кажат как да го правят? МислимЕ, че е на правителството. Освен това мислимЕ, че каратаген требе да бъде разрОшен!


Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: