За казармата с любов и омерзение

Ето че и тази седмица ние, простите граждани, се оказваме изправени пред дилема: да има ли задължителна казарма или да няма. Крайно субективен въпрос, защото има огромно значение на кого го задаваш – на някого, комуто предстои да ходи войник, или пък на такъв, който не е застрашен и с готовност дава акъл отстрани. Но веднъж зададен, този толкова субективен въпрос трябва да се обективира и да му се потърси отговор.

Една изтъркана банална мъдрост гласи, че народ, който не храни своя армия, храни чужда. Какво се е случило през славната 681 година? В глухите покрайнини на Византия, на оня географски кръстопът, на който даже древните не са пикаели, кръстопът, населен от хаотични славяни с дълги власеници и без елементарна представа за ред и единоначалие, се появяват бойните орди на кан Аспарух и посяват идеята за държавност. Под онзи легендарен дъб ръце стискат земеделци и пчелари от една страна и офицери и войници от друга. Така, освен българската държава, се ражда и българската казарма. В онези времена държавността и военната организация са почти едно и също нещо. Държава има този, който има армия. И повечето мъже тогава са не на срочна, а на безсрочна военна служба, защото тяхната ДНК пази спомена от първобитни времена, когато ролята на питекантропките е била да раждат и отглеждат питекантропчета, а на питекантропите – да се бият, за да ги пазят.

Днес времената са други. Днес дори Хвърковатата чета на Бенковски (между другото, и тя наборна, а не професионална) е само мил спомен. Днес военното дело отдавна не е въпрос на природа, дълг или чест, а както всичко останало е въпрос на права и свободи. Затова и идеята за задължителна военна служба по правило се разглежда като грубо посегателство върху личността. Но не бива да забравяме, че казармата е нещо всеобщо и повсеместно и засяга най-различни хора с най-различни представи за права и свободи.

Разбира се, най-шумни са „лидерите на обществено мнение“ в социалните мрежи. Те, ако не най-информираната, интелигентна и креативна част от народа, със сигурност са най-шумната и първо техният глас се чува по всеки въпрос. Те, както обикновено, се разделят на две яростни половини според това кое от двете твърдения защитават: „Казармата е нещо лошо“ или напротив, „Казармата е нещо добро“. Откъдето и изводите: „Щом казармата е нещо добро, то трябва да я има“ срещу „Щом казармата е нещо лошо, то трябва да я няма“. И пак както обикновено, само малцина се сещат да формулират далеч по-интересния извод: „Казармата е нещо лошо и точно поради това трябва да я има“. Тя е изпитание за личността, философията и морала. Казармата е контролирано враждебна среда, в която младият човек за първи път в живота си трябва да се справя сам. Тя е един от онези бичове Божи, които ни помагат да проверим себе си и ни държат в правия път. Поне в онзи смисъл, който влага блажени Йероним, когато през 5 век описва ролята на Атила за съдбата на Римската империя и европейската цивилизация изобщо.

Лидерите на обществено мнение в социалните мрежи рисуват образа на казармата от гледна точка на чувствителното и просветено градско момче, разтворило криле да литне към университети и международни корпорации, а гадната казарма ги прекършва и изяжда две години (или колкото там) от младия му живот, връща го назад, осквернява душата и затъпява ума му; гаври се с неповторимата му индивидуалност и му пречи да я изявява по свой самобитен начин. И слушайки тези лидери на обществено мнение, сякаш забравяме, че има и други гледни точки, че в казармата ходят и други видове хора.

По мое време имаше, а предполагам, че все още има, много момчета, на които войнишкият живот променя социалния статус в положителна посока. Те попадат в среда, която им създава нови битови навици и подобрява старите. Не спира интелектуалното им развитие, а напротив – дава му тласък. Попадайки в казармата, те не понижават нивото си, а го повишават. Мнозина от тях попълват пропуските в знанията си от училище, мнозина даже усъвършенстват уменията си да четат и пишат и на излизане от казармата вече не са на мнение, че континентите са Европа, Югославия и Черно море (действителен случай), както са предполагали на влизане. Попълвайки образованието на войниците по принудителен начин, казармата е чудесно място за пропаганда и възпитание. Мислите, че държавата няма нужда да подлага на пропаганда и възпитание младите поколения и че това е непременно нещо лошо, така ли?

За много момчета, след изтичане на срока на наборната служба, армията се превърна в съдба и професионална реализация. Те останаха на т. нар. „свръхсрочна служба“ и това се оказа техният житейски път. Във всяка армия, вероятно и в съвременната и модерна българска армия, има всичко, тя е малък свят, в който можеш да работиш като всякакъв.

Казармата най-накрая би могла да бъде много полезна в нелеката задача за интеграцията и квалификацията на малцинствата (да, да, знам, че няма малцинства и всички са българи!). И до днес се намират цигани – прекрасни майстори за ремонти и строителство, които са научили занаята в строителни войски. Те не просят, не връщат на вторични суровини бронзови бюстове на възрожденци и не секат нощем дървета на нивото на гърдите, защото ги мързи да се навеждат. С труда си те издържат своите семейства като всички нас и не прибягват до интернационални ромски фондации да решават проблемите със социализацията им, защото такива нямат.

Разбира се, както и всяко друго нещо на този свят, който лежи целият в зло, така и казармата има своите отрицателни страни. Такава например е злорадото тържество на по-тъпия над по-умния, осигурено от принципа на единоначалието, тъй полезен в много други случаи. Тържеството на тъпака не е само в отношенията между шапкари (професионални офицери и сержанти) и войници, а и между самите войници. Сякаш посредствеността бърза да си отмъсти на интелекта и културата, попаднали на нейна територия.

Частен случай на този конфликт е сблъсъкът между пригодни и непригодни войници. В наборната армия има много момчета, които не искат да са там, но са, защото службата е задължителна. Те са чужди на средата, поради което останалите ги тормозят като грозни патета.

Но най-лошото на казармата е, че освен всичко останало, тя задължително предполага наличието на враг, който следва да бъде мразен. Който не го мрази достатъчно, значи е предател. А предателят е един особен вид враг, който следва да бъде мразен още по-люто от обикновения враг, чието съществуване обикновено е съвсем абстрактно. Няма начин, без това не може – войникът винаги трябва да е готов на юнашки дела, а те се постигат единствено в битка с врага, все едно дали това са съседните държави, НАТО или световният тероризъм.

И сега какво: добра ли е казармата или лоша? Осъзнавам, че изложената по-горе позиция не е вестникарска. Медиите искат категоричност: да – да, не – не. Дори да имаш някакви колебания, избираш си единия полюс, заставаш на него и говориш оттам. Как да отговорим на въпроса да има ли казарма или да няма? Ето така: под формата на поголовна повинност да няма. Но всички мъже (пък и защо само мъжете?) трябва да получат военна грамотност под някаква форма, която да включва познаване на оръжията – лични и други, умение за работа с лично оръжие; познаване на военната доктрина на страната, включително и исторически преглед на фазите, през които е минала, за да се оформи в днешния си вид. Курсът обещава да бъде много поучителен. Запознаване с глобалните военни съюзи, как са групирани военните сили на нациите, коя държава с коя и срещу коя е в съюз, в каква връзка е всичко това с международната политика, от нея ли произтича или тя произтича от него. Най-сетне военната грамотност трябва да включва понятие за военните конфликти в най-новата история и политическото позициониране на България спрямо тях. Какъв ще е видът, в който хората ще стават военно грамотни? Всякакъв – от класическа казарма, до месечни курсове и лагери за студенти. Такъв подход може да бъде наречен „казарма срещу образование“ – не е нищо ново, правено е и у нас, и по света.

Трябва да има гъвкави форми за освобождаване от казарма с цел тя да не пречи на образованието и кариерата на младежите, когато такива наистина са налице. За съжаление, като знаем с каква лекота се издават всякакви документи, само по тази точка в казармата няма да отиде нито един новобранец, ама нейсе…

От друга страна трябва да се възстановят трудовите войски за всички, отпаднали от степените на задължителното образование. Там принудително да завършват някакъв учебен процес, да получат занаят, с който после да се препитават и да не тежат на социалната система, а през останалото време да помогнат на икономиката, вместо да се плаща на турски общи работници по пътищата.

Това е. Това мислим ние, простите граждани, по въпроса да има ли казарма или да няма. Ако не ви харесва, друг път не ни питайте такива сложни неща. И още нещо: не свързвайте идеята с нейния комуникатор. Мнозина скачат срещу наборната служба (все едно в какъв вид), защото тя се предлага от патриотите и в частност от Каракачанов, когото приемат за неприятна личност, компрометирана с различни дела и документи през годините. Недейте така. Различавайте идеите от тези, които си ги присвояват. Иначе ще ви се наложи да повярвате, че днес по-православни християни от комунистите няма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 129 other followers: