Богатство и бедност, равенство и справедливост

В четвъртък НСИ обяви данни от свое проучване, които сочат, че бедността в България се задълбочава. Нещо по-лошо, не просто българите обедняват, а „пропастта между богати и бедни расте“. Едно е всички да стават по-бедни, съвсем друго е обаче едни да са бедни, а други – богати. Или поне да не са бедни, защото докато има черта на бедността, под която си беден, все още няма черта на богатството, над която си богат.

Разбира се, всеки път, когато статистиката изнесе данни за бедността, всички политически централи се оживяват и се вдигат на борба с нея. Тези, които са в опозиция, обвиняват онези, които са на власт, че са се провалили. Онези пък, които са на власт, обвиняват опозицията, че когато тя на свой ред е била на власт, се е провалила и сега сърбаме нейната попара.

Преди обаче да се състои поредният политически сблъсък, нека видим ние, простите граждани, защо обеднява българинът (онзи единственият и косматият, знаете го) и как точно обеднява. Всъщност, редно е преди „защо“ и „как“ да зададем въпроса „дали“. Основният извод от проучването е, че „само за пет години пропастта между 20-те процента от българите с най-ниски доходи и 20-те процента с най-високи се е разширила с 1/3. През 2012 най-богатите 20% от населението са получавали средно 6.1 пъти повече от най-бедните 20%, докато през 2016 те вече са взимали 7.9 пъти повече“. Средната стойност на този показател за Европа е 5.1. Не става ясно обаче дали тази разлика се е увеличила, защото бедните са започнали да взимат по-малко или пък защото богатите са започнали да получават повече. Защото ако е второто, то българинът (оня, дето си го знаете) не е обеднял, а е забогатял, нъл тъй? Всъщност, не е да не става ясно, защото, както вече отбелязахме, бедността, за разлика от богатството, е термин, за който си има дефиниция – праг на бедността. В уравнението бедността е константа и променлива остава да бъде само богатството. Следователно излиза, че ако 20-те процента „бедни“ не са си променили доходи по дефиниция (черта на бедността), то остава 20-те процента „богати“ да са увеличили своите. Е, какво е направил Българинът: обеднял ли е или е забогатял. Аз не знам, вие кажете…

Но, не! – веднага ни оборва изследването на НСИ. – Броят на бедните се е увеличил в абсолютна стойност! През 2012 те са били 1,56 млн. души, а през 2016 са скочили на 1,64 при праг на бедността 308,2 за 2016. Но една най-елементарна справка показва, че този праг за 2012 е бил 285,92 лв./месец и ние, простите граждани, вече не знаем коя е причината за номиналното увеличение на броя на „бедните“ – дали тяхното абсолютно обедняване или промяната на критерия за бедност.

Пък и какво значи „бедни“ и „богати“? Ако беден е онзи, комуто не достигат парите и иска още, то Делян Пеевски е беден. Ако богат е онзи, който е напълно доволен и благодарен за всичко, което има – то аз, например, съм богат. Или другояче: ако беден е човек, който получава по 250 лв. (под прага на бедността), то богат е онзи, който през 2012 е получавал 1525 лв., а през 2016 – 1975 лв. месечно. Богаташи!

Съвсем очевидно е, че „бедност“ и „богатство“ са до голяма степен условни понятия. Богат си, когато имаш материални блага в мяра, по-голяма от средно и условно приетата за нормална, а си беден, когато материалните ти блага са по-малко от тази мяра. Има, разбира се и абсолютна бедност за разлика от абсолютно богатство, каквото няма, но за тази бедност ще стане дума след малко. Емоционалното преживяване на бедността и на богатството зависи изцяло от условността на мярата. Всичко идва от идеята за равенство и неравенство, една от най-опасните идеи. В основата си тя е свръхблагородна. Всички ние сме образ и подобие Божие, всеки човек е „малък бог в тяло от кал“ (Иустин Попович). Всички ние имаме една и съща отговорност към безсмъртната си душа. Появява се обаче лукав демагог и казва: „Равенството е еднаквост. Еднаквостта е справедливост“. Не, нито равенството е еднаквост, нито еднаквостта е справедливост. Ако аз съм лекар и се боря с всички сили за живота на неукия колибар – това е равенство, защото неговият живот е ценен колкото моя, ние и двамата имаме общо естество (човечество). Ако междувременно аз, който съм се изграждал като професионалист поне 10 години и работя по 15 часа на ден, получавам колкото колибаря, който вероятно се препитава на някакви социални помощи – това е еднаквост. Ако аз печеля 10 или 20 пъти повече от колибаря – това е справедливост. Равенството е справедливо, еднаквостта не е. За съжаление обаче, от „Великата“ френска революция насам под равенство се разбира еднаквост, а справедливостта е принизена до Прокрустово ложе, в което великаните се подкастрят по стандарта на джуджетата.

Но наистина, извън всякакви игри с числата и понятията, факт е, че има хора, които получават по-малко от 400 лв. на месец и това не е добре, особено за самите тях. Тяхното положение съвсем справедливо може да бъде наречено „бедност“. Светът е сложен. Никой не е длъжен да бъде достатъчно кадърен, енергичен и мотивиран, за да се справя с него. Затова са измислени социалните системи. Обществото си дава сметка, че има такива негови членове, които просто не са способни да се справят с живота и човешкото отношение повелява те да бъдат подпомагани даром, за да не загинат. Социални системи, системи за подпомагане на слабите не може да няма. Според НСИ, ако у нас ги нямаше различните социални трансфери, близо половината от населението щеше да се окаже в положение на бедност по дефиниция.

Какво обаче се получава на практика. Оказва се, че всяка социална система в крайна сметка развращава. Хайде, ако не всеки, защото все още има идиоти, които искат да работят и да създават, ако не всеки, то почти всеки ще предпочете да получава максимум блага при минимум разход на време и енергия. Иначе казано, всеки би предпочел да му плащат, без да работи, вместо да работи, за да му пращат. И понеже всеки има право да мисли така (това е неотменимо човешко право!), и понеже всеки е свободен ако иска да произвежда, но ако иска и да не произвежда, то нашите развити и „цивилизовани“ общества узряват до идеи като тази за гарантирания основен доход. С две думи това е държавата да ти дава пари, само заради това че си се родил. И знаете ли какво се надяват да постигнат с това? Ще ви кажа. Авторите на тези идеи вярват (или твърдят, че вярват), че ако даваш на някого пари ей така и то в размер, в който да не умре от глад, този човек ще се мотивира да започне непривлекателна работа (?!) или пък ще основе собствена фирма (?!?!?!). Тъкмо обратното, човек се насилва да върши неприятни неща, когато няма друг изход, а вие му давате другия изход и очаквате той да ги върши… дявол знае защо! Ако обществото види, че някой не може да отглежда децата си, започва да му плаща, за да ги отглежда. В резултат на това въпросният родител започва да ражда още повече деца, които не може да отглежда, за да му се плаща да ги отглежда. Ама, ние в идиокрация ли живеем, що ли!… Но така е, след като на Прокрустовото ложе всички са приравнени на джуджетата, включително и тези, които управляват държавите. Но пък и за държавите това не е лошо – огромните „прогресивни“ маси да живеят в относително сита бедност и без големи претенции за себе си и за мястото си в обществото. Само от време на време, особено когато се зададат някакви избори, излиза поредният кресльо да обяснява на „прогресивните“ маси как мизерстват и да се чуди как въобще успяват да търпят това, което иначе ги устройва чудесно. И за да е още по-убедителен, подкрепя лозунгите си със социология и статистика.

Кои са българските бедни? Те са два вида според проучването: самотни пенсионери без близки и многодетни безработни, предимно цигани. След казаното за природата на социалните системи, спокойно можем да заключим, че ако ги нямаше вторите, нямаше да ги има и първите. Ако не се плащаха помощи за многодетни безработни, щеше да има пари за доста по-големи пенсии.

Кой е основният белег да многодетните безработни, това че са цигани ли? Не. Макар и такива, те са бедни и безработни, защото са необразовани. Оказва се, че образовани цигани бедни няма. Но защо мнозинството са необразовани? Някой им пречи, някой ги лишава, някой стои на пътя между тях и училището? Тъкмо напротив. Образованието е задължително и се измислят какви ли не фокуси само и само хората да учат и да завършват различните образователни степени. Те обаче имат здрава икономическа логика и не желаят да работят и да се развиват, когато могат и да не го правят. И това няма да се промени, докато социалните системи продължават да бъдат такива.

Лесно е. Социалното подпомагане е право, а образованието и квалификацията са задължение. Права се ползват при изпълнени задължения. Когато някой докаже, че е направил всичко, което е могъл, за да се впише в общата картина и да работи за обществото наравно с другите, но въпреки това не успява да се конкурира – тогава да заповяда, всеки ще откъсне от залъка си за него. Обаче някой да му дава от онова, което е изработил и спечелил за семейството си в името на пропастта, която зее между тях, а пък „социално слабият“ хитро да потрива ръце – това едва ли би се толерирало дълго.

Работа има за всички. От всеки се иска само да учи и да се квалифицира, когато му е времето. Нека всички покрият задължителните в държавата образователни стандарти, пък да видим тогава колко ще е голяма пропастта, която зее между „бедни“ и „богати“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: