Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, българска нива на граждани чужди?

Стара тема раздвижи лятната мараня над отиващата си седмица – да паднат ли ограниченията върху продажбата на земеделски земи на чужди граждани или да останат. И какво, по дяволите, е това: разпродаване на Родината, за която се е бил кан Аспарух, или привличане на чуждестранни инвестиции в нея с цел цялостното добруване на народа?

От една страна, стопанствата трябва да се окрупняват. Още от римски времена земеделието е било дело на земевладелеца, а не на орача. Съвременната земеделска продукция се прави трудно, иска инвестиции в техника, ноухау, препарати, че даже в професионален мениджмънт и маркетинг. Едно съвременно стопанство, дори и съвсем бутиково, вече не е стопанството на Боне Крайненеца. За него са нужни пари и ако Боне ги няма, или ги намира отнякъде, или продава. И продава на когото дойде да купува – чужденец, банка, фонд – без значение.

От друга страна, не бива да се допуска банки и фондове да спекулират със земеделска земя, защото логиката на техния търговски интерес не е логиката на аграрната политика. Те не мислят отвъд конкретната сделка, не мислят отвъд формулата „пари → стока → повече пари“. А земята е особен вид стока, която трябва да се търгува по особен начин. И това не бива да се забравя.

Затова и около възможността чужди граждани да купуват българска земеделска земя витаят най-различни страхове. Някои от страховете са политически (вкл. популистки): има опасност от държавата да се откъснат територии! Тъпо. Преди време имаше сюжет, според който чрез лоялни на Анкара бизнесмени Турция води кампания за изкупуване на българска земя, за да я откъсне, когато стане достатъчно много. То, ако ставаше така, нямаше да се водят войни, а щяха да се въртят сделки с недвижими имоти. Защитниците на такива теории не правят разлика между поземлен имот и държавна територия.

Според други политически страхове, придобиването на земеделски земи от чужденци може да се превърне в корпоративен вот на всевъзможни избори, които ще последват оттук нататък. Един вид, земевладелецът ще казва на крепостните как да гласуват. Първо, това не са кой знае колко гласове. Второ, едва ли всеки чуждестранен инвеститор ще тръгне да купува земя, воден от желанието да влияе на българските избори. Напротив, ако някой се страхува от манипулация на демократичния процес чрез притежаване на земята и поминъка на селяните, да се страхува повече от български инвеститори, отколкото от чуждестранни. А на българските никой не им пречи да изкупуват земи, нито тази възможност се обсъжда в Парламента.

Освен политическите има и икономически страхове. Поради разликата в стандартите и покупателната сила на пазарите, ще се появят чисто спекулативни интереси, апетити към субсидиите, които все още се дават на единица площ, а не на единица стопанство, поради което, естествено, повече земи означава повече субсидии. Сладко нещо са субсидиите, макар и несправедливо!

Сумата от всички тези страхове, а вероятно и от други, които не стигат до медиите, оформя едно консервативно настроение по отношение на възможността чужди граждани да придобиват български земеделски земи. На този етап около това настроение са се обединили по един или друг начин всички политически сили, освен ДПС. От ДПС се застъпват за свободната продажба на земи на чужденци, което у мнозина предизвиква допълнителна тревога. Нали знаете: „Не ми е много ясно какво точно се върши, но като гледам кой го върши, мога да си представя“.

Но изглежда, като цяло, в момента нагласите са да не се разпродава земя на чужденци с лека ръка, защото това крие рискове, включително и такива, които към настоящия момент няма как да отчетем.

На това привържениците на либералното икономическо мислене съвсем основателно възразяват, че ограниченията върху търговията с каквото и да било са посегателство върху правото на собственост и нарушаване на принципа за свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора. Специално по отношение на свободата на движение на капитали имаше изрично изискване към България за членството ѝ в ЕС да приеме законодателство, гарантиращо чуждестранните капитали и инвестиции, както и премахването на ограниченията за придобиване на недвижими имоти от чуждестранни лица.

Противниците на ограниченията изтъкват солидни аргументи. Първо, чужденецът съвсем очевидно не може да си вземе земята и да я отнесе в неизвестна посока. Той (второ) може само да си плаща данъците за нея и ако организира някакво производство, разкрие работни места и започне да печели, да си плаща данъците и за това. Най-сетне, ако ние имаме право да придобиваме имоти в чужбина, то редно и справедливо е чужденците също да могат да придобиват имоти у нас, доколкото като граждани на ЕС изобщо са чужденци в пълния смисъл на думата.

Свободата (Санчо!) е много хубаво и важно нещо. Наистина е красиво всичко да става по условията на чистия капитализъм и правилата на свободния пазар. Наистина е красиво целият свят да е едно голямо дере на Джон Голт (вж. Айн Ранд), населено с доблестни, интелигентни, талантливи и предприемчиви хора, чужди на всяка корупция и всяка мръсна игра, хора които не желаят предимство с подли средства, а само чрез честна размяна на блага и ценности. За съжаление обаче, в днешния свят (а, мисля, и във всички останали светове в пространството и времето) това е невъзможно, особено пък в аграрния сектор. Аграрният сектор е най-некапиталистическият, по-некапиталистически даже от образованието и културата.

Един мой приятел и голям държавник, който за жалост вече не е сред нас, казваше, че европейските политики се делят на аграрна и всички останали. Ето, даже у нас Програмата за развитие на селските райони е по-особена от останалите оперативни програми (каквато тя не е). Аграрната политика е специфична с това, че секторът на селското стопанство е може би най-субсидираният сектор в цивилизования свят. Той е най-важен, защото произвежда храната, но същевременно е и най-безпомощен да оцелява в условията на истинска конкуренция и свободен пазар. Казвам „истинска“ конкуренция, защото в конкуренцията между субсидирания френски фермер и субсидирания гръцки фермер няма абсолютно нищо истинско.

Днес селското стопанство вече е вид индустрия, която се подчинява на особени, смесени правила. Днес то е държавна политика и така трябва да бъде, ако искаме да има евтина и прилична храна за всички. Днес даже и Гераците няма да оцелеят, ако не си купят трактор и култиватор по Подмярка 4.1 и не си изградят цех за преработка на продукцията по Подмярка 4.2.

При положение че аграрният сектор е така сложно регулиран чрез директиви, субсидии и квоти, много трудно може да се говори за либерализация на части от него, като например търговията със земеделски земи. Просто всяко нещо там вече зависи от прекалено много други неща. Отдавна бизнес интересите в селското стопанство не са насочени толкова към реализацията на продукция, колкото към усвояването на субсидии и средства по мерките на Програмата за развитие на селските райони. Без тях селско стопанство не може да има, но самите те лесно се превръщат във фокус на апетити. Тъй че и покупката на активи и в частност на земеделски земи се мотивира също от желанието да се застане на удобно място по бреговете на тези парични потоци.

Очевидно няма как да се попречи на придобиването на земи от чужденци, а и не бива. Обаче то трябва да става по правила, подобни на онези по приватизационните сделки – с ясни ангажименти от страна на собствениците и с драконови мерки за контрол, гарантирани от държавата.

Може да се въведе изискване купувачът на земя да бъде регистриран земеделски производител по установения в България ред, който никак не е лек. За целта ще трябва първо да вземе земята под наем, да я поработи, пък чак след това да я купи.

Може да се поиска купувачът да живее в България, докато докаже някаква уседналост.

Може да му се поиска да покаже проект с аргументиран бизнес план, който да бъде разгледан и одобрен в Министерство на земеделието. Ако проектът не се изпълни, сделката със земята се анулира. Подобен принцип има и сега при финансирането на проекти по Програма за развитие на селските райони.

Може да му се поиска да покаже произхода на парите, с които възнамерява да закупи селскостопанските земи. Така ще се затруднят сделките с подставени лица.

Може и много други неща да се измислят и съм сигурен, че има достатъчно компетентни хора, които да го направят. Тогава нека да заповядат всички, които искат да инвестират пари, компетентност, инициативност и трудолюбие. Какво да се прави: всяка малоумна регулация води след себе си необходимостта от други регулации, които да коригират пороците, създадени от нея. За съжаление, често регулациите вървят против естествените закони. Но е така, защото човекът е свикнал да престъпва законите и често вместо естествените да създава свои изкуствени закони именно с тази цел – де не ги спазва и да извлече печалба от неспазването им. Най-много се печели от забрани, монополи и дефицити. Ясно е, че това не може да продължава до безкрай. Един ден ще има нова земя и ново небе и всичко ще си дойде на мястото. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: