Агресията е от простотия и от лошотия

Летният хит на медиите са агресията и насилието. Онзи ден по телевизията обявиха, че има нечувана „вълна от агресия“ и цялото активно гражданство се втурна да дири причините и да противодейства. И действително, то  не бяха пребити журналисти, не бяха пребити нотариуски, не бяха пребити лекари заради плацента или просто така, не бяха застреляни по парковете бизнесмени, не бяха напердашени по магистралите бременни жени, не бяха блъскани слепи туристи и удряни пеленачета, не бяха ритани камериерки… Обществото с право се ужаси и реакцията му не закъсня. Заваляха гневно-мъдри статуси във фейсбук, пропити от морална категоричност и гражданска ангажираност. Неправителствени организации родиха проекти, които с готовност бяха финансирани от правителството по неговите специални програми, насочени срещу насилието. Целта на проектите е „да се променят нагласите на младежите по отношение на насилието“ и тази цел ще се постигне чрез анкетиране. Леле, майко!!!

Има го и това, че медиите много обичат насилието. Те са като някакви емоционални лешояди, които треперят от радостна възбуда всеки път, когато някъде стане някоя гадост. За тях криминалната хроника е преди новините от парламента и международните новини. Сигурно е така, защото и публиката обича гадости – между това как „звезди“ готвят и ядат или пък пеят и танцуват на любителски начала, публиката обича да узнае как седмокласник е заклал другарчето си. И медиите са щастливи, когато могат да задоволят тази потребност.

Но независимо от перверзния интерес на медиите и техните публики, насилието и агресията съществуват. Защо?

Според психолозите в агресията няма нищо лошо, докато човек защитава себе си и територията си. Агресията е част от инстинкта за самосъхранение и без нея човекът не би оцелял в нечовешките условия, в които го е турила Майката Природа (може би затова той сега ѝ отмъщава за ужас на всякакви зелени активисти и вегани). Патологична агресията става, когато човек се почувства сам, беззащитен и изоставен. А той се чувства изоставен, когато нещата между него и общността му не вървят по начина, по който трябва или по който човекът си представя, че трябва. От чувство за самота, страх, слабост и изоставеност и децата развиват своята агресия. Е, развиват я, разбира се, и когато им се дава лош пример в семейството, в училище или на улицата. Веднъж развита, агресията закономерно ражда насилие. Така казват психолозите.

Разбира се, крайно глупаво е всичко у човека да бъде обяснявано с инстинкти и нагони, с междувидова и вътревидова борба за оцеляване или пък с формиращото влияние на обществената среда. Филмите и компютърните игри не са този развращаващ фактор, който някои ги изкарват. Децата били склонни към насилие, защото гледали филми за насилие. А ние защо не станахме строители на комунизма, като ни караха да гледаме такива филми? Хората са склонни да подражават на фикциите, но го правят всеки по различен начин според собствената си личност, така че е по-правилно да се търсят причините за едно или друго у личностите, а не у фикциите. Чисто материалистическият подход не води доникъде.

Ние, простите граждани, склонни винаги да профанизираме нещата, виждаме две главни причини – човек е агресивен и насилник или от простотия, или от лошотия. Или и от двете заедно.

Всъщност, доколкото простотията е вид простота, склонна или да не разпознава злото, или доброволно да го допуска и да го желае, ние можем да разглеждаме и само една причина за агресията и насилието – лошотията. Човек е жесток, защото е лош. Ама той е агресивен, защото е уплашен и притиснат! Чакайте! Не всеки уплашен и притиснат човек е агресивен. Страхът и провокацията може да са причина, но тя невинаги води до едно и също следствие. Аз също отговарям на предизвикателствата с агресия, но не се оправдавам, а ясно осъзнавам, че в такива случаи съм зъл и съжалявам за това.

Така става като се инатим срещу изучаването на вероучение в училище. Ще кажете: ами преди, когато се е изучавало, хората да не са били по-добри! А може би пък бумът на насилието и престъпността, резкият упадък на нравите през втората половина на 20 и началото на 21 век бележи именно смяната на поколенията, изучавали вероучение, с поколенията, които вече не са го изучавали, знае ли човек…

Най-адекватната учебна дисциплина по въпросите на доброто и злото е богословието и по-специално в частта си „Етика“. Етиката (и не само християнската) има за цел да каже три важни неща:

– че трябва да се научим да различаваме добро от зло, заради което трябва да възприемем определена ценностна система;

– че от двете трябва съзнателно да изберем доброто, ако искаме да сме морални според координатите на вече приетата ценностна система;

– и че трябва да знаем ЗАЩО сме избрали доброто, а не злото, или поне защо сме избрали онова, което вече сме припознали като добро.

Не трябва да измъчваме слабите. Защо? Защо да не трябва? От гледна точка на еволюционната логика дори е нужно да се отърваваме от тях, когато видим, че с нищо не допринасят за оцеляването и просперитета на вида и даже са му в тежест. Защо не трябва да измъчваме слабите? Християнската етика отговаря: „Защото те носят Божия образ и са част от Божия промисъл в същата мяра като силните. Да измъчваш другия човек е все едно да измъчваш Бог, да убиеш другия човек е все едно да убиеш себе си, защото с него имате едно естество – човечество. Пък и нашата съвест, която е гласът на живия Бог вътре в нас, не ни разрешава, не ни позволява да поискаме даже такова нещо, не дава да ни мине през ума даже!“.

Какво отговарят другите етически системи на този въпрос? Какво би отговорил вулгарният материализъм? Или рационализмът?…

Днес образователната система възпитава децата в духа на либерално-демократичния материализъм: „Най-важният си ти. Твоята личност е в центъра на всичко. Да изразиш себе си е не само твое право, но и твое задължение. И колкото си по-„нестандартен“, толкова по-добре, толкова повече заслужаваш „свободата“ да „изразиш“ своята „ярка индивидуалност“.

Да, който е различен, безспорно изпъква. Изпъквал е и винаги ще изпъква независимо от собственото си желание. Но какво правят останалите, какво правят посредствените и незабележимите, те също имат своите права на яркост и забележимост.

Така, за да изпъкнат, едни започват да ходят с дълги коси. Когато всички тръгнат с дълги коси, „бунтарите“ обръсват главите си.

Така, за да се откроиш, започваш да изразяваш себе си като се криеш по клозетите да пушиш, защото е забранено. Когато всички се опълчат на „системата“ и започнат да пушат, ти, за да си различен и да имаш своя физиономия, за да си неповторим, ярък и свободолюбив, започваш да се друсаш.

Скоро и това не е достатъчно, за да си „лошо момче“ и да вдъхваш страхопочитание. Започваш с истинските престъпления и чакаш възхитените девойки да се наредят пред теб с надежда да отнемеш девствеността им.

Междувременно, понеже не на всички момчета им върви да са „лоши момчета“, някои от тях решават да станат момичета. За да изразят индивидуалността си, не за друго!

Ставайки момичета, неуспелите да станат „лоши момчета“ ненадейно получават бурни аплодисменти! Ах, колко са смели! Ах, толкова е либерално, толкова е цивилизовано всичко това! Ах, те имат право да бъдат такива, каквито се чувстват! Само да е посмял някой да си помисли нещо различно! Смърт на езика на омразата! Смърт! Смърт!

Как, когато не е съвсем ясно какво е мъж и какво е жена, да бъде ясно какво е добро и какво е зло!

Как, ако не е съвсем ясно какво е добро и какво е зло, да обясниш на някого, че агресията и насилието са зло? Ами ако той е решил чрез агресия и насилие да изрази неповторимата си личност, ние какво – свободите му ли ще ограничаваме, правата му ли ще отнемаме?!

Докато приемаме доброто и злото като субективни и относителни, не можем да се сърдим на никого за нищо.

Ако приемем, че доброто и злото са обективни и абсолютни, ще ни се наложи да ги персонифицираме. От зората на своето съществуване светското изкуство се опитва да направи това и проявява гениална изобретателност в създаването на положителни и отрицателни художествени образи, но не може да стигне до задоволителни резултати без идеята за Бог.

В теоретичен вид тази идея е систематизирана в богословието, което извън мистичните лични и съборни изживявания на всеки човек, е наука като всички останали – изучава се в университетите в София, Пловдив, Велико Търново и Шумен. Ако извадим математиката от учебните програми, да не се вайкаме, че децата не умеят да смятат. Щом не им даваме да имат вероучение, да не се вайкаме, че не различават достатъчно ясно добро и зло и че с детска невинност се отдават на агресия и насилие.

Злото, от което се потрисаме като го видим по телевизията, е сред нас, не защото някой ни го е натрапил и ни атакува с него, а защото сме го допуснали, избрали и поискали. За нас омразата е modus vivendi. Ако някой сгреши, ние викаме „Разпни го!“, но никога „Господи, не му зачитай тоя грях, защото не знае какво върши!“. Вижте социалните мрежи, вижте „обществения дискурс“, в който сияят само морално съвършени оратори, които гневно бичуват останалите отрепки, изроди, простаци, престъпници, мафиоти, олигарси и т.н.

Ако искаме наистина нравствени граждани след 20-30 години, трябва да започнем да се занимаваме с децата днес, нищо че е събота. А дотогава нека полицията, ако обича, да се държи малко по-строгичко, докато фондациите провеждат анкети и сенсибилизират младежите, проучвайки нагласите им. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: