Вип Брадър Гейт

Към вълненията на обществеността през последната седмица се прибави и още едно – това за предаването „Вип Брадър“, което изглежда междувременно е тръгнало по някоя от телевизиите. И сега аз ще направя нещо, което по принцип не бива да се прави (както се казва: не опитвайте да правите това сами вкъщи!) – ще коментирам телевизионно предаване, без да съм го гледал.

Какво знаем за предаването „Вип Брадър“?

Знаем, че заглавието му цитира и перифразира една реалия от романа „1984“, наречен така, защото е писан през 1948 под впечатленията, останали у автора при посещението му в Съветския съюз. Тогава вече СССР е изглеждал съвсем като антиутопия, тъй че е спорно дали Оруел е писал фантастика или най-обикновен репортаж с елементи на художествена фикция.

В този роман Големият Брат (Big Brother) е образът на абстрактната, абсолютна и тотална власт, която денонощно наблюдава всеки един човек през телевизора му – тази все още вълнуваща за времето си технологична придобивка. Тоталният контрол чрез технологиите, както и повсеместната атмосфера на лъжа, фалшификация и дезинформация, карат книгата да звучи мрачно и апокалиптично – ето, антихристът вече се е възцарил и под името Биг Брадър е сграбчил в ноктите си всяка отделна душа.

Дали нещо такова се случва и в предаването „Вип Брадър“? Няма как да разберем, докато не го гледаме, а това надали някога ще се случи – не от злоба или възмущение, а от проста липса на интерес. „Като не ти харесва, не го гледай!“ – казват, и ние постъпваме точно така. Но доколкото преди години загледах 1-2 епизода от първия „Биг Брадър“, останал съм с впечатлението, че нещата там са твърде далеч от Оруел, само дето самите ние като зрители сме поставени в ролята на хиляди бигбрадърчета, които денонощно наблюдават през телевизорите си как скучни хора вършат скучни неща.

Доколкото разбирам, идеята за „Вип Брадър“ е същата като за Биг предшественика му, само че в него вместо обикновени простосмъртни, участват випове. Според Мериам-Уебстър VIP е персона с голямо влияние или престиж, официално лице със специални привилегии. Питаме Чичко Гугъл кои са поредните випове във „Вип Брадър“ и научаваме (при което аз се потискам от своята изостаналост и безпросветна неосведоменост) следното:

Владислава Димитрова (нищо не ми говори); Александра Димитрова (нищо не ми говори); Александра Богданска (не съм я чувал); Даниел Златков (на снимката прилича на Роналдо, но и за него не знам нищо); Алфредо Торес (ето тук вече знам, че е танцьор от Куба); Маргарита Хранова (нея я знам от най-ранно детство, пее хубаво и е любимка на шефа на метрото); Мария (ако това е т.нар. „Мара Отварачката“, чувал съм я покрай стара реклама на бира, но не съм сигурен с какво точно се занимава); Джулиана Гани (нищо); Цветелин Иванов Маринов (малко прилича на Бареков, но какъв е – не знам); Борис Петров (нищо); Ваня Щерева (за нея знам, че е бивша спортистка, която сега пише хубави художествени текстове – някой ден сигурно ще ги прочета с интерес); Данаил Свиленов Милев (нищо); Антон Тошев Стефанов (някакъв смътен спомен за чалга журналист, но може и да греша); Миглена Каканашева-Мегз (нищо); Даниел Петканов (нищо); Сашка Васева (еее, кой не е чувал за нея!); Енджи Касабие и Йонислав Йонов-Тото (и за двамата – нищо).

Ако Уебстър е прав, това са хора, заслужили заради духовния си принос и нравственото си поведение голямо обществено уважение, вследствие на което са способни да упражняват силно влияние върху големи групи хора. Тоест, от висотата на своето неоспоримо положение, въоръжени с рядка прозорливост, образованост и култура, те анализират и осмислят нещата от живота и ни ги преподават под формата на VIO (very important opinion).

Но Уебстър не отчита, че има страни (в т.ч. и България), където Вип значи друго. Често, без да визирам конкретно изброените по-горе имена, нашите випове са хорица, известни единствено с това, че са известни и то рядко извън собствените си кръгове, в които се организират „светски“ събития, само за да бъдат отразявани от „светски“ журналисти в „светските“ списания. Читатели на тези списания са самите випове, които трескаво ги разлистват, за да видят кого са снимали и кого не и как е излязъл онзи, когото са снимали.

Ако ме питаха мен как да изглежда един истински „Вип Брадър“, то задължително щях да препоръчам участието на Делян Пеевски, Цветан Василев, Сотир Цацаров, Георги Първанов, Иван Костов, Валентин Златев, Васил Божков-Черепа, Ахмед Доган, Бойко Борисов (разбира се!), Царя и други подобни личности, които хем са медийно известни, хем наистина са VIP, особено последния. Защото има и други VIP, даже и пò VIP от тези, но тях пък никой не ги е чувал. Така щях да кажа, ако ме питаха, мен обаче никой не ме пита.

Но дори и с фалшиви випове, остава въпросът каква е ползата от такива предавания, каква обществена задача изпълняват.

На първо място те показват ценности и начин на живот. Лесни ценности, живот без усилие. Пошли ценности, свързани с ядене, пиене, секс и предизвикване на завист у себеподобния чрез показване на нови дрешки и аксесоари.

На второ място такива предавания позволяват на всеки зрител да се почувства величествен, а това е приятно чувство, дори и в съвсем битов план. Всеки гледа и си казва: „Тия ли, бе! Че ако тия са випове, аз съм Бъкингамският херцог!“. Точно това е механизмът на привлекателността и при телевизионните състезания – да познаеш отговора преди състезателя: „Егати глупака! Аз да бях там на неговото място, ехееей!…“.

Така от лаф на лаф, от риалити на риалити прекарваш евтини и безметежни часове пред телевизора, забравяйки, че истинското риалити не е там, а около теб, „на една ръка разстояние“, и чака да реагираш, да направиш нещо с живота си, но ти зяпаш като хипнотизиран някаква чужда и при това измислена действителност, вълнуваш се от чужди проблеми и мигаш на парцали, докато стане време да си лягаш.

Мислиш за безобидни неща, в главата ти не нахлуват опасни идеи за бунт срещу статуквото и промяна на света. Телевизията е гръмоотвод за опасната енергия на тълпите, което може би е едно полезно нейно свойство.

Разбира се, телевизиите не са някакви конспиративни демони, които си правят точно тази сметка, създавайки и разпространявайки шарени програми с неангажираща нравственост, но с впечатляващ декор. Телевизиите се стремят преди всичко, ама наистина преди всичко останало, да печелят пари. Това става, когато някой им плаща, за да докарат неговото търговско или политическо послание до колкото е възможно повече хора. Телевизиите могат да предложат стоката, наречена „публика“, само когато докажат пред клиента висока гледаемост и висок рейтинг. А това се постига като предложиш на тълпите зрелище по техен вкус. Тогава към рекламните блокове потичат повече памперси, повече бързи кредити и повече талончета за търкане. Слава Богу, че има регулации, ограничаващи излъчването на порнография и насилие, иначе водещите на централните новинарски емисии щяха да са голи и „на калъп“. Не се съмнявайте.

Риалититата са много полезни за трупане на рейтинг, защото са шарени, лесносмилаеми, успокояващи и отклоняващи гневната енергия на прекомерно замислящия се човек. Често риалитито се оказва желан телевизионен формат, а публицистиката – нежелан (вижте колко утвърдени предавания изчезнаха), защото последната по природа е проблемна, критична и в крайна сметка опозиционна, а пък опозиционността рядко е рентабилна в съвременния медиен свят. В него правителството и държавните институции са основен рекламодател, главен инициатор на обществени поръчки, а рекламодателят трябва да се ухажва и нежно да му се гука.

Но въпреки грубите сметки и финансовата изгода, телевизиите все пак се съобразяват и с обществените очаквания към тях. А тези очаквания ни връщат към въпроса дали медиите трябва чрез предлагане да задоволяват наличното търсене от страна на публиката или да упражняват известно „педагогическо насилие“ спрямо нея, да възпитават вкусовете ѝ и по този начин да променят самото търсене, което да удовлетворяват чрез по-нататъшно предлагане. Тоест, доколкото телевизията е важна част от културата, пред нея стои въпросът каква трябва да бъде – елитарна или популярна, академична или приложна, висока или нис(з)ка…

Културата трябва да забавлява. Трябва да носи наслада. Но също така трябва да обучава и да просвещава. Трябва да възпитава и най-сетне трябва да осигурява комуникация между светли умове. Слава Богу, тя все още прави всички тези неща, макар и с неравномерна сила и с различен приоритет.

Поуката е следната: ако дадена публика много иска чалга и „Вип Брадър“, това все още не е основателна причина те да ѝ се дават на корем. Днес тя може и да ни е благодарна (макар че публиката по правило е неблагодарна), но пък утре ще ни поиска нещо, дето ще се изчервим.

„Брадърите“ започват да приличат на „Гейтовете“. Както бедният и невинен Уотъргейт повлече крак на Почтивсичкогейт, та чак до Суджук Гейт, така и „Биг Брадър“ през „Вип Брадър“ може да мине и през Всичко Каквото Ти Дойде На Ум Брадър, докато стигне и той до Суджук Брадър. Тогава вече ще е късно. Освен това мисля, че Картаген Брадър трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 129 other followers: