За шуреите и баджанаците в късната византийско-османска политика на България

Темата изглежда е станала толкова голяма, че вчера бях поканен да я обсъждам и в националното радио, и в националната телевизия. Шуробаджанащината в българската политика. Великолепна дума – „шуробаджанащина“. Получена по същия граматически начин, по който е получена и „човещина“ – нещо толкова просто, нещо толкова естествено. Както е казал бай Ганьо: „А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!“…

Та така и с шуробаджанащината, не можеш да я задържиш, пардон! Може би затова българският език е толкова богат на думи, изразяващи роднински отношения. Другите народи имат майка, баща, чичо, леля и толкоз. При нас едва ли не втората учинайка на калекото се нарича с дума различна от тази, с която наричаме първата учинайка, тетинът и бабалъкът имат толкова общо помежду си, колкото зълвата и етървата. Вероятно е така, защото при нас има огромно значение кой на кого какъв се пада. От това зависи и възходът, и позорът на цели родове.

Историята тръгна от Хасково – свиден мой избирателен район, за който продължавам да получавам качествена информация. Там дълго царуваше мустакат кмет, съименник на първия български космонавт. Беше омръзнал на много хора, дори името му беше заличено (къде справедливо, къде – не) от гордостта на града, монумента на св. Богородица. Говореше се, че в кабинета му имало две купчини преписки: такива, които ще минат, и такива, които няма да минат. Въпрос на парични потоци.

Но ето че дойде Крали Бойко Борисов, яхнал коня шарколия, помете той стария кмет и сложи нов, модерен, макар и на старозаветна възраст. Новият кмет беше избран твърде сполучливо – външно прилича на Конрад Аденауер, но вътрешно може да играе хоро. Кампанията му беше добра – господар на мълчанието като Царя. Всичко е окей, докато Аденауер Беливанов не реши да „скъса синджира“. Започна романтична връзка с общинска служителка – връзка,  при която и до ден днешен не се знае точно кой кого е покорил и покварил. В сравнение с кмета, служителката е на младенческата възраст между 30 и 40 години и това изглежда е отприщило затлачените канали не неговите жизнени сокове. И защо не? Той е местен велможа, той е аристократ, нему се полагат всякакви феодални права, включително jus primae (или ultimae) noctis. В сюжета се намесва и многопартиен хасковски бизнесмен (Стаматов), който спокойно би могъл да бъде наречен „Мефистофел“, стига да намерим достатъчно основание да наречем кмета Беливанов „д-р Фауст“. Мефистофел започва да изкушава своя Фауст из френската Ривиера с разните му там бентлита и други съблазни, като по този начин го вкарва в полезрението на принципната и морална българска журналистика.

Попаднал веднъж в това специфично полезрение, скъсалият синджира кмет става лесна плячка за политически спекулации. Депутатката Елена Йончева решава, че може да нанесе удар връз глобалния политически опонент (ГЕРБ) на национално ниво. Започва да търси (и да намира) разни роднини на областния координатор Делян Добрев, които били назначени в общината – видите ли шуробаджанащината в ГЕРБ е толкова безобразна, че повече не може да се търпи. Същата тази Елена Йончева, която преди време произведе завидно скъпа телевизионна продукция, докато нейният възлюбен беше премиер на Тройната коалиция – плод на смешна случайност, разбира се. Но една Елена не може да бъде нито шурей, нито баджанак.

Надигнаха се осъдителни гласове и о т. нар. „дясно“, оттам, откъдето се насладиха на циганските гласове при предишния кмет на Хасково, Георги Иванов. Неговият син Станислав, благодарение именно на тези гласове, стана депутат от Реформаторския блок. Но това не попречи на бивши активисти на бившия Реформаторски блок да защитят определена своя настояща позиция.

Скандалът стана толкова голям, че земята се разтресе.

Делян Добрев подаде оставка от всички политически постове. О, ужас! Веднага скочиха и казаха: „На кого ни оставяш, бàщице!“. Заговори се, че възмутеният парламент гневно ще откаже да гласува оставката му. До броени дни Добрев смирено ще сведе глава и ще продължи да заема постовете си в името на общото благо.

Надигна се вълна на подкрепа и „отвън“. Изправиха се патриоти, изправиха се консерватори. Започнаха да се търсят аналози на греха в противниковия лагер.

То е като в тениса – колкото по-силна топка ти дадат, толкова по-силно ще я отиграеш. Щом ще си говорим за шуробаджанащина, казаха патриотично-консервативните опоненти, тогава дайте да видим какво става в Каварна. Бум! Силен ретур!

В Каварна кметицата – същата, която отряза рокендрола, – се оказа, че устроила целия си джинс до девето коляно на обществената хранилка. Само че при нея не знам дали е коректно да се говори за шуробаджанащина или за зълвоетървовщина. Да не изпадаме в сексизъм…

Та, ето поради тези причини в последните дни се заговори за шуробаджанащина в политиката, защото почнаха да си вадят кирливите ризи един на друг. Не че се е случило нещо ново и нечувано. Това, че мераклиите да водят бащина дружина се замерят денонощно с фъшкии, не изненадва никого. За мен обаче по-интересно е друго.

За мен е по-интересно защо у нас шуробаджанащината е такъв проблем – голям праз кой на кого бил рода. Мисля си, че причините са две: една много абстрактна и една много конкретна.

Абстрактната е следната. У нас представата за политика е обърната. У нас политиката не е общо дело на националния елит за управление на държавата в името на обществения интерес. У нас политиката е поприще, на което всеки трябва да се докаже и да извлече за себе си максимален дивидент. У нас политиката е далавера, а не служение. У нас хората не харчат свои пари, за да се сдобият с власт, а се домогват до властта, за да изкара пари за себе си. Ние гледаме на политиката като на концесия – някой си плаща за дадена златна мина и после я експлоатира, докато може. При това положение наистина има значение кой на кого е братовчед.

Но идеята не е такава, идеята е точно обратната. Човек трябва да се занимава с политика, не за да взима, а за да дава (смеете се, нали? Смейте се…). Докато политиката е далавера, естествено е обществото да изследва кой и по какви пътища се е уредил в нея.

Конкретната причина пък шуробаджанащината да е проблем, е тази, че прекалено се абстрахира там, където трябва да се конкретизира. Да, сигурно е проява на будна гражданска съвест да посочиш чий роднина е заел този или онзи обществено пост, но пък би било тъжно да пропуснеш в процеса на това изобличение да провериш дали пък човекът не става, дали пък наистина няма качества за позицията, пък бил той братовчед, баща, лелинчо, калеко, тетин или даже шуробаджанак на някой влиятелен политически фактор.

Проблемът е този – у нас кариерата много често минава през държавна служба или обществена поръчка, а те пък от своя страна минават през политика. Беднотия, какво да правиш… Такава е философията на византийско-османската империя, където всичко е държавно и аристокрацията е административна, а не поземлена.

Политиката трябва да бъде обществено управление, а не бизнес. Но пък това е идеал, който е непостижим не само в нашата иначе прекрасна и великолепна за живеене страна, но и навред по света. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: