Обърквация по каталунски

Забавно е да гледаш как проевропейски коментатори, либерали, които винаги са обозначавали себе си като еврофедералисти, приветстват усилията на Каталуня да се отцепи от Испания и да обяви независимост? Къде е тук еврофедерализмът, къде е идеята за Европа без граници? Сепаратистките тенденции трябва да ужасяват еврофедералистите, не да ги вдъхновяват.

Да кажеш категорично „да“ или „не“ е трудна и досадна работа. Вместо любознателно да наблюдаваме събитията, от нас, простите граждани, се очаква да заемем позиция. Защо да го правим? Какво ни интересува нас случващото се в Испания? Какво изобщо знаем ние за Каталуня и Испания, та да отговаряме на въпроси, които никой не ни задава?

Ще кажете, интересува ни заради аналогиите. Но какви са те? Някой беше писал, че нямало да сме толкова безразлични, ако Източна Румелия тръгне да се отцепва от Княжество България. Друг пък каза, че ако в Кърджали се проведе референдум за независимост, ще пратим полицията да бие и още как! Така е, но и не е така. Контекстът е различен.

Европа има четири големи полуострова – Скандинавски, Пиренейски, Апенински и Балкански. Като турим настрана Скандинавския, в mare nostrum (нашето, Средиземно море) остават три. Два от тях като цяло са успели да се обединят в държави, третият – не. Испания и Италия в своите нации са обединили най-различни народи, повечето от които могат да имат исторически претенции за собствени държави. На Балканите просто си имат. И друг път съм казал, че разликите между андалусците и наварците или пък между пиемонтците и калабрийците са много по-големи отколкото разликите между българите и хърватите например, но едните като цяло са испанци или италианци, а другите не са успели да постигнат подобна обща принадлежност.

Като всяко друго нещо на Стария континент и каталунския въпрос си има дълга и богата история. Търсят корените му чак в началото на 9 век, когато се обособява Короната на Арагон и включва в себе си и графство Барселона. По-късно тази корона минава под Кастилската, а когато се намесва и Франция (днешната кралска династия на Испания е бурбонска и води началото си от внука на Луи XIV), се слага началото на онова, което вече прилича на днешна Испания. Но в тези далечни времена историята все още не е история на народите и нациите, а история на родовете, домовете и династиите. История на народите тя става след буржоазните революции в 17 и 18 век.

Тук някой би отворил скоба, за да попита: „Мигар в края на 19 век с България, Гърция, Румъния и Сърбия не се е случило същото, което днес каталунците искат да се случи с тяхната родина?“ На пръв поглед прилича, но има и доста разлики. Нашето Освобождение и откъсването ни от Османската империя прилича повече на испанската Реконкиста, отколкото на баския и каталунския сепаратизъм. И освен това тогава националните държави са се раждали, а сега им е дошло време да отмират и е неловко съвременни политици да се правят на гарибалдийци. Тъй че този някой трябва да затвори скобата.

В новата история напрежение между Мадрид и Барселона също не липсва, напротив – имало е моменти, в които каталунците са били подлагани на истински терор, даже езикът им е бил забраняван. По време на Гражданската война, където като цяло са застанали откъм Съветския съюз, са си изпатили много. Но пък после стават най-развитата икономически провинция на кралството, която създава почти една пета от БВП и осъществява около една четвърт от испанския износ. Затова каталунците мърморят, че не е справедливо да хранят по-бедните и изостанали провинции, казват, че държавата им събира повече данъци, отколкото им връща като финансиране и публични услуги. Точно както някои от северните италианци искат да отрежат с ножица ботуша малко под Рим, за да не хрантутят „терроните“.

Когато става дума за икономика и финанси обаче, трябва да споменем, че Каталуня има дълг към Испания за над 60 млрд. евро. Дали пък и това обстоятелство не допринася за порива към независимост?

Това, което наблюдаваме днес, има конкретния си повод в най-новата история, когато централната власт (чрез съдебната) отказва да внесе промени в Статута на Каталуня главно в областта на съдебната система, финансите и езика. Така през 2010 се създава Националното събрание на Каталуня – организация, която си поставя за цел постигането на независимост.

Това е съвсем накратко историята на проблема от времената на Карл Велики та до ден днешен.

При последната криза, както може да се очаква, мотивите за позициониране към едната или другата страна са колкото финансово-икономически, толкова, че и в пъти повече, политически. От всичко казано и написано става ясно, че независимостта на Каталуня подкрепят онези, които са против Рахой и Народната партия (респективно ЕНП). Така ЗА независимостта на Каталуня се обявиха левите сили по света (въпреки че от тях се очаква да бъдат интернационалисти, нежели сепаратисти), с изключение на социалистическата партия на самата Каталуня, която е в опозиция с 16 депутата в местния парламент и по нейна инициатива Конституционния съд на Испания отмени заседанието на каталунския парламент идния понеделник, на което се очаква Пучдемон да обяви независимост. Но това поведение на каталунските социалисти не е нелогично, напротив – те са в опозиция и трябва да правят напук на управляващите.

В подкрепа на отцепването, макар и с твърде мъгляви, нерешителни и мекушави формулировки, застанаха и дребосъците в Европейския парламент, начело с двата вида зелени.

Като туриш чертата, ще видиш, че „кибиците“ – такива като нас, които нямат пряк интерес от случващото се в Барселона, а само си чешат езиците, – отново са се разделили от двете страни на модерната фронтова линия либерализъм/консерватизъм или иначе казано (ако ми позволите тази терминологична волност) неолевица/неодесница. Щом неодесницата (консерватори, християндемократи, националисти) в лицето на испанското правителство и Краля не дават на Каталуня да се цепи, то неолевицата е длъжна да подкрепи цепенето с гръмки лозунги и развети знамена. Стигна се дотам, че наши родни, български коментатори намекнаха, че с радост биха нарекли Рахой фашист.

Ама защо наричате консервативната десница „фашисти“ бе, господа и дами социалисти?! Фашизмът е лява, тоталитарна, антиклерикална и антимонархическа идеология. Той ви подхожда повече на вас. Фашизмът се обявява за силна държавна регулация, за партийна бюрокрация и номенклатура. Той е една от двете тоталитарни идеологии на 20 век (другата е комунизмът), които превърнаха антиутопиите в реалност. Фашизмът има основание да бъде наричан десен, единствено когато се противопоставя на комунизма, който е всепризнато ляв. Заклеймявате Рахой като „националист“, а подкрепяте сепаратизма, който, както всички знаят, е крайна форма на радикалния национализъм. Объркана работа.

Какво да правим ние, простите граждани, които не искаме да маршируваме под знамена? Коя страна да вземем?

Дайте първо да видим кои сме самите ние. Разбира се, всеки от нас си е някакъв чешит, но имаме и общи черти. Например, искаме да ни броят за цивилизовани европейци. Ако някой не иска, да спира да чете.

Дайте сега да видим кои са ценностите на цивилизована Европа. Те са много, но е прието да бъдат свеждани до три основни: демокрация (плурализъм), върховенство на закона и човешки права. Да, знам, формално е, но ако искаме да живеем и да добруваме заедно, трябва да стъпим върху нещо.

Беше ли защитена демокрацията в Каталуня? Не, защото един от най-важните ѝ инструменти – референдумът – беше опорочен, беше проведен по начин, който не допуска признаването на неговата легитимност.

Беше ли защитено върховенството на закона? Не. Напротив, направиха се толкова противозаконни неща, че ключовата дума за всичко вече е „незаконно“.

Бяха ли нарушени човешки права? Не, освен ако някой не пожелае да тълкува намесата на полицията като „изтезания или жестоко, нечовешко или унизително третиране“ по смисъла на чл. 5 от Всеобщата декларация за правата на човека. Но пък полицията е за това – тя е репресивен орган, който гарантира законността с малко по-строги средства.

И още. Ценен ли е за нас Европейският съюз? Вярваме ли, че той е нашето бъдеще, че може да не е съвършен, но засега за нещо по-добро не се сещаме? Мен ме побиват тръпки от воднистите физиономии на европейските чиновници, от безумието на някои директиви, от философията на регулация и от възхода на бюрократичната каста, но от друга страна си давам сметка, че ако България не е член на Европейския съюз, ако няма достъп до неговите фондове и до пазара на труд, стоки и капитали, ако не е принудена да синхронизира и съблюдава законодателството си в съответствие с общоевропейските стандарти, то тя съвсем скоро ще се превърне в бананова република, заложник на своята мрачна балканска посткомунистическа олигархия и плячка на евразийски и ислямски съседи.

Движението за отделяне на Каталуня е антиевропейско. Каталуня като самостоятелна държава няма да е способна да финансира необходимите си институции, които сега се осигуряват от Испания. Тя няма да бъде член на ЕС, защото ще трябва да кандидатства отново и тогава Испания със сигурност ще ѝ наложи вето. В този смисъл, ако сме европейци, трябва да се обявим против.

Не знам за другите прости граждани, но аз, ако бъда принуден да взема страна, ще взема страната на правителството на Народната партия и на Краля. Успели сме да създадем някакъв свят, в който не се колим един другиго през няколко години, и ще е хубаво, ако успеем и да го съхраним. Що се отнася обаче до Картаген, то той без съмнение трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 129 other followers: