Късно е, либе, за Отечествен фронт

Наистина се чувствам ужасно неудобно, че пак ще говоря за партии и коалиции. Знам, че повечето нормални хора се отегчават от това. Но ето какво прочетох вчера:

Пет десни партии, които не успяха да влязат в настоящия парламент, обсъждаха днес предприемане на общи действия срещу едноличния управленски модел в страната“…

Ако бяха написали просто „пет партии“, щяхме да го подминем и да си говорим за нещо друго. Но когато се каже „пет десни партии“, нещата стават различни.

Извинете, ама щом тези „десни“ партии не са успели да влязат в парламента, то те са десни само в собствените си фантазии. Защото дясното в едно общество се състои не само от десните политици, но и от десните избиратели. Няма по света такова демократично общество, в което десница да представлява едва 1-2% от всички избиратели. Щом десните избиратели не гласуват за теб, то просто не те признават за свой представител и ти си някаква парадесница, изсмукана от пръстите на пристрастни политолози.

Как така „десните“ останаха на улицата? На последните избори много хора, които през годините съвестно са гласували за СДС и ДСБ, го направиха за последен път или за първи път не го направиха. Преди изборите всички се надяваха, че „десните“ политици ще съберат достатъчно разум, ще постигнат някакво обединение помежду си, ще се явят заедно и ще формират сериозно парламентарно представителство. Дори аз си позволих още през февруари да ги приканя за това. Те обаче, въпреки предупреждението от страна на избирателите си и последния шанс, който им беше даден, продължиха да правят тънките си сметки, поради което дори не попаднаха в Народното събрание. Сега, след този гръмотевичен провал, са тръгнали да правят фронтове и блокове, навлязоха във фазата, която фолклорът определя като „сетѝла се Мара да се побара“.

Сега, когато няма предстоящи парламентарни избори, те се сетиха да сплотяват, да обединяват и да предотвратяват несъществуващи катастрофи. И утре ще искат от мен – класическия десен избирател – покрай тях да гласувам за зелените, розовите и лилавите. Не виждам как ще стане.

Инициаторите на това обединение много трудно могат да намерят нещо общо помежду си освен желанието на всяка цена да попаднат в Парламента. Половината от тях са яростни либерали (сиреч, по-скоро яростни, отколкото либерали), а другата половина искат да минат за консерватори, защото така е актуално. Тоест, застават от двете страни на барикадата. На каква основа тогава се обединяват? Ще отблъскват извънземните? Никой не смее да издигне стряскащ, но и увличащ призив, а всички се придържат около облите клишета на мейнстрийма. Навсякъде греят „стари муцуни“, но пък не се забелязват лидери.

Може би заради това новото обединение не може да опише платформата си другояче, освен като „общи действия срещу едноличния управленски модел в страната“. От което ние, страничните наблюдатели, си правим извода, че когато те бяха министри и коалиционни партньори в този модел, той не е бил едноличен, не е бил катастрофален, не е бил нетърпим, а е станал такъв едва по-късно.

Този политически подход не е нов. Това е моделът на Отечествения фронт. Нали си спомняте: след като се къса пактът „Рибентроп – Молотов“ между Третия райх и Съветския съюз, българските комунисти започват да привличат де когото се сетят за простичката кауза да се излезе от Тристранния пакт и да се свали монархията. Всеки, който е съгласен това да се случи – добре дошъл, пък какъвто ще да е иначе. Идеята на отечествените фронтове, с които е пълна нашата история, е да забравим „незначителните“ различия помежду си и да се опълчим на тирана, защото положението е станало нетърпимо. Забележете, това е първата задача на всеки „нов политически проект“ – да докаже, че положението е станало нетърпимо.

Ако са преценили, че положението наистина е нетърпимо, че трябва да дойдат санкюлотите и да излезем с тоягите на улицата – окей, нека измислят нови политически проекти. Дето се вика, всички ние, които сега няма за кого да гласуваме, ще се зарадваме. Но също така да си направят и сметката още веднъж. Всяка преданост си има граница, отвъд която започва омерзението или пък обикновения прагматизъм. Как някой може да си представи, че ще отида да гласувам за Зелените или ДЕОС, само за да осъществя заветния си блян да видя ген. Атанасов депутат? Това е несериозно.

Така, както са тръгнали, от космоса се вижда, че не ги интересува нищо друго, освен да влязат в Парламента, където най-вероятно ще се разпаднат още на следващия ден и ще започнат да се лансират поединично и на малки групички. Какъв фронт, каква революция, какви „общи действия“ срещу модела! Помним как Реформаторският блок го реформира същия този модел – някак си изотвътре.

Съжалявам, но не са това хората и организациите, които ще „пометат статуквото“. Поотделно може да са много симпатични, но събрани заедно излъчват една припряност на накърнени интереси и неосъществени амбиции. Изпуснаха момента в началото на годината и сега е късно да правят ОФ-та. Да изчакат, да се огледат, да тръгне всеки от тях по собствения си път, пък един ден някой от тях може и да намери верния тон. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но хайде да не правим блокове за тази цел. Особено пък с финикийците.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 128 other followers: