Мъчният завой от комунизъм към консерватизъм

Онзи ден масовият агитатор Перът Волгин стъпи накриво, като се престара в заемането на причудливи и скандализиращи пози. Написа нещо от рода на това, че да се интересуваш – а още повече пък да се възхищаваш и вдъхновяваш – от спортните успехи на тенисиста Григор Димитров, е проява на изключително ниска интелигентност. Изобщо, след „дебилите“ на Иво Христов, нападките към менталните качества на нацията от ляво сякаш придобиват епидемични очертания. Сякаш именно левицата е крепостта – не, храмът! – на интелигентността, гениалността, компетентността, професионализма и културата, тя стои толкова високо в интелектуално и нравствено отношение, че всичко останало ѝ се вижда някак ситно и дебилно.

Странно, аз не познавам живота и делото на Волгин, нито следя творчеството му, но някои заглавия, на които съм попадал, са ме оставили с впечатление, че той е пръв русофил, пропит от носталгия по Съветския съюз, а пък в Съветския съюз на спортните постижения се гледаше изключително сериозно. Помним как СССР, впрегнал цялата си държавна мощ, обираше всички олимпийски медали не без заслугите и на подозрителни анаболни хермафродити. Това беше нужно на идеологията, за да покаже историческото предимство на новия обществен строй – социалистическият спорт беше витрина на социалистическия начин на живот, по-мощните щангисти символизираха по-мощна икономика, а по-бързите бегачи – по-бързи темпове на развитие, непознати на досегашния капиталистически свят. Да, спортът е острие на социалистическата пропаганда и е странно как такъв социалистически по природата си пропагандатор като Волгин се отнася презрително към спортните успехи на родината си. А може и да се дразни от спортните успехи на родината си, защото тази родина не е такава, каквато трябва да бъде, не е работническо-селска, не е социалистическа, не е евразийска, знае ли човек…

Но не това е важното. На мен ми е по-интересно да наблюдавам дълбокия трагизъм в комунистическата душа, изправена пред диалектическата необходимост да се определи идейно. Днешният свят е малко по-различен от света на Маркс, Енгелс и Ленин. Той вече не е светът на империалистите и пролетариата, защото империалистите станаха глобалисти, а пролетариите – потребители с гарантирани граждански права. Днес противопоставянето между Изтока и Запада вече не почива на класовата борба и на противопоставянето между социализъм и капитализъм. Тъй като днес всички вече са някакъв вид капиталисти (демократи), то линията на противопоставянето се премести между либерали и консерватори. И доколкото Западът се стреми да стане все по либерален (и ляв за ужас на Изтока, защото доскоро лявото беше негова територия), дотолкова Изтокът ще се стреми да става все по-консервативен, за да му се противопоставя. Не че иска, не че го влече! Не! Просто това му е дошло до главата.

Ето го трагизма: хора, довчера носили в сърцето си петолъчката, сърпа и чука, днес трябва да проронят сълза на умиление пред двуглавия византийски орел, символ на руското самодържие, срещу което изстреля залповете си „Аврора“ в далечната и печална 1917 г.

Но как се става консерватор, мамицата му! Лесно ли? Не! Не е лесно…

Разказаха ми действителен случай как преди не повече от две седмици някакви активисти в провинцията обикаляли да сондират почвата за нов (пореден) политически проект. Посещавали влиятелни личности да ги врънкат за структури по места, подшушвайки, че финансиране вече било осигурено и добавяйки вече съвсем шепнешком: „От Москва…“

– Добре, де – попитали личностите, – какъв ще е този нов проект: ляв или десен?

– Консервативен! – гордо отговорили активистите.

– Ааа… – замислено се почесали по главата личностите. – И какво ще рече туй да е консервативен?

– Ами, ние сме за религията.

– Хубаво. Друго?

– Също и за патриотизма.

– Тъй, тъй. Друго?

– Имаше и нещо трето, ама какво беше…

Всъщност, третото, което са казали на активиста по време на инструктажа, но впоследствие той го е забравил, е капитализмът. Частната собственост, свободният пазар, принадената стойност и т.н. Комунизмът и консерватизмът са антиподи преди всичко поради това, че докато консерватизмът е традиционен и дори реакционен, то комунизмът е модерен и революционен. Но извън тази сама по себе си предостатъчна разлика, антиподна е и парадигмата на фундаментите при двете.

Хора като въпросния активист (съвсем действителна личност, която всички вие познавате от медиите), а и като споменатия вече Петър Волгин, веднъж принудени от неумолимия ход на Историята да станат консерватори, са изправени пред необходимостта да приемат теорията, че съвременният консерватизъм, както казват политолозите, се крепи на три стълба: религия, патриотизъм и капитализъм. Как да го направят, като довчера вярваха точно в обратното: атеизъм, интернационализъм, държавна собственост и планово стопанство! С кои дебели очи да се изправят пред хората и да им запеят съвсем нова песен!

Религията беше опиум за народите. Хиляди свещеници бяха погубени, стотици храмове бяха съсипани. Раят, Царството Божие беше заменено със Светлото комунистическо бъдеще, където ще има толкова много блага, че всеки ще получава според потребностите си. Вместо литийни шествия имаше манифестации, където се изнасяха „иконите“ на партийните и държавни ръководители, хоругвите на световната революция и тържествено се дефилираше с тях. Маркс и Енгелс бяха Отците на комунизма, Ленин беше техен Син, „чрез Когото всичко е станало“, а Сталин и останалите ръководители бяха Духът, пратен да облагодати народно-демократическите общества. За комуниста материята беше вечна, раждането – абсолютно начало, смъртта – абсолютен край. Безсмъртието – паметта на признателните поколения. Битието определяше съзнанието, а моралът беше вярност към партията.

Интернационализъм. На думи комунизмът приемаше патриотизма, но само в светлината на учението, че историята се твори от масите и експлоатираните класи. Пролетариатът (а в последствие, макар и с нежелание, и селяните, защото в началото на ХХ век в страни като Русия и България пролетариат на практика няма) беше обявен за най-прогресивната класа, „гробокопач на капитализма“, „двигател на историята“. Ако новият комунистически човек трябва да е верен някому с цялото си сърце, то това е Класата, а не нацията (расата, както напук ще каже по-късно нацизмът). Пролетарии от вси страни, съединявайте се! Вече няма държави, няма царства и империи, а само съюзи на социалистически републики!

Капитализъм. Ама как така капитализъм, моля ви се! На крак, о парии презрени, на крак, о роби на труда! В новия строй всичко е общо, най-вече средствата за производство. До вчера, като влизаш в цеха и те попитат: „На кого е тая фабрика?“, ти отговаряш: „На г-н фабриканта“. Днес тази фабрика е на народа (тоест донейде и твоя). Работното ти време е същото, а заплатата дори и по-малка, защото отделяш за изграждането на светлото бъдеще, в което ще живеят твоите деца, но самочувствието ти на нов човек не може да се сравни с нищо. Вече няма конкуренция, защото няма пазар. Икономиката се развива на петилетни планове, които редовно се преизпълняват за радост на социалистическите медии, при които също няма пазар и конкуренция. Частна собственост няма, само държавна. Не можеш да си велможа по наследство, а само докато партията е благосклонна да те държи на някакъв държавен пост със съответните полагащи се по таблица привилегии. Почти като в Османската империя, от чието иго с гръм и трясък ни освободи омразният руски царизъм-империализъм.

Ето колко е сложно за хора, които довчера са марширували под знамената на атеизма, интернационализма и държавната собственост, днес да отстояват позиции, от които по дефиниция се защитават религията, патриотизма (национализма) и капитализма.

Тъй че не сте прави да гледате на Петър Волгин като на опърпан палячо, който ръси глупости само и само някой да го забележи, да му обърне внимание и да говори за него. Той е сложна, драматична и дори трагична фигура. Паднало му се е да живее във времена, когато крясъците „КПСС-БКП! Вечна дружба!“ не са достатъчни за постигане на душевна хармония и достойно място в обществото. Тук, освен модерен капиталист, трябва да си малко нещо и славянски мистик, а даже и националист в онзи сладък антиевропейски смисъл на думата. Но ето че идва миг, в който фасадата се пропуква, сърцето не издържа и отронва капка кръв, изпод консервативния патриотизъм изплува старият интернационализъм и с вик на болка изстрелва една попръжня по извора на националната гордост, крепилото на българщинàта – Гришо Димитров!

Това с Волгин, разбира се, е шега. Обаче драматичният завой от комунизъм към консерватизъм, който са принудени да правят десетките като него, не е. Дали е проблем за тях? Ако изпитват някакви угризения, когато се пребоядисват – може и да е. Ако не изпитват – сигурно не е. Проблем е за нас, защото виждаме колко гъвкави могат да бъдат в принципите си хора, които претендират, че се занимават с отстояване на принципи. Проблем е, защото неволно започваме да се съмняваме, че идеите всъщност не са идеи, а обикновени мисловни конструкции, изковани да обслужат технически преструктурирането на общественото влияние. Нито комунизмът им е бил комунизъм, нито консерватизмът – консерватизъм. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 129 other followers: