Не дали, не защо, а как трябва да се изучава Соцът

Нека го наричаме така – „Соц“. Даже ще го пишем с главна буква, но ще си знаем, че под „Соц“ разбираме тоталитарния комунистически режим в България между 1944 и 1989, обхванатите от носталгия по него днес, както и всеки опит за възраждане на идеологията му. Именно неговото изучаване в 10 клас стана една от водещите теми на отиващата си седмица.

Социалистите излязоха с яростна декларация в Парламента. Тя после беше подкрепена и от левите интелектуалци – може да са били и повече, но аз се натъкнах на Искра Баева и Петър Волгин. Какъв е проблемът? Проблемът бил този, че комунистическият режим бил описан (незаслужено) в най-черните краски от цялата история на България. „Кои са тези корифеи – казва се в декларацията,… – които представят социалистическия период… като по-ужасен едва ли не и от османското владичество?“.

Недоволството е породено от въвеждането в учебния материал на някои понятия като: съветизация, комунизъм, диктатура на пролетариата, народен съд, репресивен апарат, концлагери, горяни, експроприация, социалистическа индустриализация, насилствено коопериране, изселване и др.

Но сякаш недоволството не е толкова от това, което е казано, колкото от онова, което не е казано. Няма, например, партизани, ятаци, ястребинчета и победа на Червената армия. Също така в предишния период (до 1944) е пропуснато да се говори за фашизъм, антиеврейско законодателство и „пронацистки характер на управлението“. Тоест, лошо е, че присъства определен вид очерняне, но не по-малко лошо е, че отсъства друг вид очерняне, откъдето човек може да си направи извода, че очернянето може да бъде добро или лошо според това кого очерняш.

Защо БСП реагира така остро? Може би защото след толкова години все още не е наясно дали е „модерна лява партия от европейски тип“ или Столетница. Ако е първото, Русия може да се цупи. Ако е второто, ще трябва да  се поеме отговорност за ред общоизвестни исторически събития, включително и за периода на Димитров, Червенков и Тодор Живков.

Ето защо българските социалисти предпочитат един по-мек исторически прочит. Те, които не се уморяват да повтарят „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“ по отношение на други исторически периоди, сега казват: „Хайде стига, де! Да не бъдем злопаметни! Не всичко беше лошо…“. Тук не можем да не се сетим за нашумялата книга на Тимур Вермеш „Той пак е тук“ – свежа сатира, в която Хитлер възкръсва в наши дни и отново взима властта. Книгата завършва именно с думите „Не всичко беше лошо“, но отнесени към Третия райх.

Отдавна казвам, че най-неотложни са реформите в образованието и то не толкова в откриването и закриването на училища или в това кого ще следват парите, колкото в съдържанието на учебната програма. И то преди всичко по история, литература и обществени науки. Последните са важни, за да се научат бъдещите граждани да разпознават демократичните институции и да не се излагат някой ден, като си въобразят, че президентът увеличава заплатите и пенсиите. Литературата е необходима, за да се види как се развиват представите за добро и зло, красиво и грозно. Историята пък търси да опише обществото отвъд границите на човешкия живот, дава представа за процеси, които са започнали преди нас и ще завършат, след като си отидем.

Според мнозина историята даже не е и наука, особено в оценъчната си част. Историята е разказ, който се пише от победителите или поне от хората, които определят гледната точка. Представете си два автомобила, които са се чукнали на светофара, представете си как ще опише на катаджията случката единият шофьор и как ще я опише другият – ето това е историята. Въпреки това някаква обективност има, защото ако нямаше обективност, нямаше да има и смисъл.

И смисълът е в това: когато разглеждаме събитие или период, да отчетем всичко, което ни се струва добро, и всичко, което ни се струва лошо. И накрая, от гледна точка на ценностите си, да дадем оценка – положителен ли е периодът или е отрицателен като цяло.

Заинтригуван от дискусията, успях да се сдобия с проекта за програма по история в 10 клас и го прочетох. Обсъжданият период е осма тема от девет и съдържа три акцента: политика, икономика и култура. Описани са също очакваните резултати, които трябва да се постигнат като усвоени знания, както и новите понятия, които трябва да се въведат и усвоят от учениците. Тук няма място да ги цитирам, но и при едните, и при другите няма никакво тенденциозно очерняне и даже биха могли да се добавят и още факти за по-адекватното възприемане на Соца, особено от хора, които не са живели в него. Когато ние бяхме ученици, сме изучавали капитализЪма и монархо-фашизЪма с много по-гнойни слова.

Да оставим настрана ятаците и ястребинчетата, индустриализацията и електрификацията, отбора по вдигане на тежести, първия космонавт и полъха на Людмила Живкова в културата. Да оставим всичко това настрана и да видим какво е Соцът по същество, пък ако иска някой – нека го добави в учебната програма за 10 клас.

Соцът иска да подмени съборността с колективизъм, да превърне естеството „човечество“ от организъм в мравуняк, за да стъпче и обезличи отделния човек. Соцът учи, че при капитализма човек за човека е вълк, докато при социализма е „брат, приятел и другар“, което няма абсолютно нищо общо с действителността, защото Соцът поощрява доносниченето (докладването в милицията) даже между членовете на семейството. Това се нарича „нов морал“ на „новия социалистически човек“, защото има и „бивши хора“, които трябва да бъдат сложени на мястото им. Сатанинското е, че формално този морал много прилича на християнския – солидарност, ангажимент към общността, себеотрицание, смиряване на индивидуалната воля и т.н. – но е изроден в своята противоположност поради отричането на неговата първопричина. Любовта към Бог се заменя с любовта (по-скоро верността) към Партията, от което всякаква любов изчезва и моралът се обезсмисля.

При Соца също има Рай, но той не е Царството Божие, защото за Соца Бог не съществува. За Соца човекът е маймуна, която е била принудена от тежките обективни условия да се труди и трудът я е облагородил, като е развил у нея разум, който според крайните вулгарни материалисти е секрет на жлезата мозък, а според по-адекватните – свойство на материята, наречено отражение и еволюирало до втора сигнална система. Та, при Соца също има Рай, но той не е на Небето, а на Земята и трудещите се ще го постигнат трудейки се. Този Рай се проявява в две форми – достижима и недостижима. Достижимата се нарича „развито социалистическо общество“ и е възможно всеки трудещ се да я дочака в рамките на живота си. Недостижимата е Комунизмът, който ще се състои нейде из необозримото бъдеще, когато всеки ще дава според способностите, а ще получава според потребностите си.

Безсмъртието също по някакво карикатурно подобие на християнството е атрибут и на Соца. Само че то не се дава всекиму, а само на героите. Ако няма война или партизанско движение, героите са герои на труда (Гертруда) – тъкачки многомашиннички, миньори ударници и т.н. – и именно те се сподобяват с безсмъртие. То не е същинско безсмъртие на душата, защото социалистическият човек душа няма, а се осъществява в паметта на признателните поколения и се засвидетелства чрез пионерчета на почетна стража пред гранитни паметници.

Соцът си има даже своите пророци и светци. Маркс и Енгелс са нещо, хайде да не е чак като Адам и Ева, но като старозаветните пророци. Ленин е месията (за някои месията е Мао Дзедун, но те са еретици). Всички държавни и партийни ръководители са ленински апостоли или епископи, приели благодатта му чрез ръкополагане. Някои от държавните и партийни ръководители възсияват като светци – Фидел Кастро, Уго Чавес, Хо Ши Мин, Ким Ир Сен, Джошуа Мкубуке Ньонголо Нкомо и др.

С образите на пророците и светците, понесени като хоругви, Соцът организира литийни шествия, известни като манифестации. Той създава своя култура и свое изкуство, но те рядко показват добри резултати и ако ги покажат, то не е благодарение на Соца, а въпреки него. С две думи, Соцът иска да разруши обществото (той и днес обича да руши – зелените съвсем наскоро издигнаха лозунга „Деструкцията е оръжието на масите!“) и на негово място да създаде друго, почти същото общество, само че с обратен знак. Затова мнозина наричат Соца „религия на сатаната“.

Поради всичко това Соцът не е спирал и не спира да търси начини да унищожи трите естествени стълба на здравото общество:

Частната собственост. Собствеността прави човека свободен, а Соцът не търпи това. Когато съществуването на човека не е поставено под въпрос и не зависи от някого извън него, то човекът дръзва да мисли за по-големи неща от оцеляването на семейството си и е готов да подложи на критика системата.

Религията. Тя дава мерилото, морала, безсмъртието и перспективата към вечността. Тя прави човека истински свободен и неподвластен на нищо в този свят. Соцът е най-зъл към религията, защото ревнува човека от Бог.

Патриотизма. Социалистическият човек е интернационалист. В лицето на патриотизма Соцът мрази традицията като цяло. Ако ще рушим стария свят, не може да го обичаме и да се учим от него, нали така!

Оттук произтичат всички лошотии, за които сега спорим дали да се изучават в 10 клас или не – и политическите репресии, и екзекуциите, и цензурата, и отнемането на частната собственост, и всичко останало. Вкарайте фундамента в програмата, пък хората сами ще си направят изводите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 147 other followers: