Какво си мислим, че е свободата?

Случи се на няколко пъти да ме обвинят, че съм се променил. „Сула беше един от най-силните и морални либерални гласове до преди няколко месеца – казаха. – Но се вбеси от крайностите в либералният спектър и одесня“ (което, освен останалото, е и едно мило признание, че либерализмът вече е ляв). Изобщо нямаше да занимавам никого с оценките за себе си, ако днес не ми се беше случило да говоря с един твърде известен социален антрополог, който каза следното: „Напоследък все ме питат защо става така, че хора с либерални възгледи стават консерватори (например Огнян Минчев, но и не само). Дори съм започнал научно изследване по темата“.

Това е илюзия. Не толкова хората се променят спрямо средата, колкото средата се променя спрямо хората и те или не могат, или не искат да я догонят и да се съобразят с новостите. И понеже си играем на едро с понятия като „ляво-дясно“, „либерално-консервативно“, „европейско-евразийско“ и т.н., затова понякога оставаме объркани и не можем да си обясним позициите и действията на човек, който през цялото време стои непоклатимо на страната на истината и справедливостта, независимо коя конюнктурна фигура ги изразява в един или друг исторически момент. Просто са наричали този човек с различни имена, за да могат да го класифицират, за му турят етикет и да го подредят в шкафчето при останалите.

Да, със сигурност съм се променил и слава Богу! – ако човек живее и не се променя, то остава под съмнение какъв изобщо е смисълът да се живее. Но не съм се променил в разбиранията си за истината, свободата и справедливостта. Никой от онези, които сега с изумление ги сочат как са преминали от либерализъм към консерватизъм, не е претърпял чак такава трансформация, каквато претърпяха тези две злощастни, недоразбрани и недоосмислени понятия.

Либерализмът, както сочи името, първоначално беше идеология на ненамесата и на индивидуализма. Либерали като Мизес, Хайек и Фридман оформиха онзи начин на мислене, който въпреки че е  подчертано (дясно) либерален, стана основа за раждането на неоконсерватизма, познат в лицето на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Няколко десетилетия по-късно видяхме либерализма вече трагично ляв и заприличал повече на неомарксизъм и неокомунизъм, нежели на онази първоначална идеология на индивидуализма и ненамесата. Индивидуализмът беше заменен от фрагментиран колективизъм, при който интересът към правата на личността се превръща в интерес към груповите (малцинствени) права, а принципът на ненамеса е изместен от истерия по всевъзможни регулации чрез закони, директиви и конвенции на всички нива и върху всички клонове от човешката дейност, включително и върху дейностите, която се извършват в спалнята на съпрузите. Този либерализъм отдавна не е онзи либерализъм, а по-скоро нещо като негова противоположност и диалектическо отрицание (по смисъла на Маркс).

От своя страна консерватизмът възникна като реакция в защита на монархията, аристокрацията и Църквата във времената на масонско-гражданските революции. В следващите малко повече от два века той също като либерализма преживя забележителни трансформации. Както едно време „консерватори“ наричаха някакви надменни субекти на образоваността, културата, изяществото и традициите, така в последно време „консерватор“ може да бъде наречен всеки патрЕот, който си е татуирал образа на Левски на тумбака, силно люби национализма и силно мрази глобализма. От всичко това истинските консерватори страдат, както страдат и истинските либерали.

Какво да отговори моят приятел, социалният антрополог – защо либералите се превръщат в консерватори? Аз ще го посъветвам да отговори така: въпросните хора са такива, каквито си бяха, само че понятията се преобърнаха. Това са хора, влюбени в свободата и справедливостта. У тях тази любов не се променя и може би затова другите толкова се вълнуват от техните реални или въображаеми идеологически препозиционирания.

Но пък, виж!, представата за свобода като че ли може да се променя. Какво е свободата? Разглезено дете да може да напсува учителката си и когато тя го изгони от час, гневният му родител да поиска нейното уволнение? Или благосклонно приютен мигрант да може да напада сексуално жените на приютилия го, а последният да не смее да му стори нищо, сакън да не накърни правата и свободите му?

Представата за свободата е в пряка връзка с представата за истината. Ако всеки си има своя истина, то всеки ще си има и своя свобода. С изключение може би само на онзи, който смята, че не притежава истината, не я измисля, а тя съществува извън него, преди него и след него. Свободата на такъв човек изглежда не означава нищо, тя може да бъде потъпквана и пренебрегвана в името на свободата на мигранта и разглезения ученик.

Ако свободата не е придружена от скромност, смирение, съмнение и най-вече отговорност, то тя не е никаква свобода, а нещо друго. Най-висшият израз на свободната воля е актът на нейното доброволно самоотричане, за нищо друго не се иска по-силна и по-свободна воля. Когато волята на творението и на Твореца съвпаднат и то по желание и на двете страни, тогава е постигната съвършената свобода. Защото волята на Твореца не е заробваща, а освобождаваща, освещаваща и обожествяваща.

Този възглед се отхвърля днес от мнозина и то с гняв, възмущение и присмех. Така е, защото подобни стандарти са трудно постижими – моралът изисква усилие, свободата също изисква усилие, а пък човекът не се родил, за да се мъчи, а за да се забавлява в розовия свят на рекламите. Или поне така си мисли.

Свободата е дадена на човека за да може да е отговорен за делата си. Така мисля и така съм мислил и когато са ме наричали „хипар“, и когато са ме наричали „либерал“, „демократ“ или „консерватор“. Така ще мисля и когато в най-скоро време започнат да ме наричат „фашист“ и всякакъв вид „-фоб“. И тъй като не съм никак, ама никак уникален, предполагам, че е същото и с много други хора. Сигурно именно за тях питат моя приятел, социалния антрополог, защо и как ей тъй нà са се преобърнали.

Никой не се е преобърнал. Променят се само етикетите и съдържанието на някои думи. Променят се и политическите разломи, а с тях се променят и политиците, които подскачат от бряг на бряг в търсене на най-рентабилната идентичност. Ние, обичащите свободата, сме си едни и същи още от времето на апостол Павел, който казва: „И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата“ (Еф. 6:14). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 140 other followers: