Капиталистката Гинка и Котаракът в чизми*

Новият хит е Гинка Върбакова – как (и дали) ще купи ЧЕЗ. Явно за нея ще се говори през следващите седмици, дори и метеорит да удари Земята. Регистрираха се избухвания по целия емоционален спектър: като се започне от великодушния присмех, дължим от всяко по-висше същество към по-низшето, което се казва Гинка, не е завършило десети клас и вместо „оФшорна“ казва „оШфорна“, мине се през разумните опасения, пораждащи въпроси като: „Кой е истинският купувач, при положение, че Гинка не разполага с пари нито да купи, нито да поддържа бизнеса?“; „Защо купувачът иска да остане скрит?“; „Има ли новият собственик (който и да е той) капацитет да управлява бизнеса?“ и „Има ли държавата механизми да се намеси, ако (когато) той се провали?“, та до параноичния фатализъм дали не става дума за някой руски олигарх от „онзи“ списък, който иска да влияе на изборите в България, като държи ръка върху шалтера на 40% от населението.

Между другото, никой не се сети да попита Гинка за отношението ѝ към Истанбулската конвенция, че да я почнат и по тази линия (какво да се прави – несъвършенства на българската професионална журналистика), но не това е най-страшното. Най-страшното е, че все още никой не може да вдигне костелив и леко закривен от гражданско напрежение пръст и да посочи с него ВИНОВНИКА за цялото това безобразие, защото очевидно Гинка не е, за всички тя е само едно объркано и леко неадекватно подставено лице. Кой е виновен? Бойко Борисов ли (ех, колко хубаво би било!), Делян Пеевски ли? Доган, Цацаров? Цеко Минев, който иска да електрифицира 48% от Национален парк „Пирин“? Руските олигарси? Грузинската мафия? Масоните, илюминатите, Сорос? Извънземните?… Да. Лошо е когато не можеш да посочиш виновник и да излееш върху него справедливия си гняв. А не можеш, защото нищо не знаеш. Никой не знае. Че не знае, призна дори чешкият премиер в оставка Андрей Бабиш и помоли да му се обясни. А той все пак представлява мажоритарния акционер в ЧЕЗ.

Но какво е общото между всичко това и Котарака в чизми? – ще попита някой по-припрян читател. Търпение! Ще стигнем и до там.

Колкото и нищо да не знаем, все пак има някои неща, които са ясни и безспорни. Очевидно е, например, че Гинка няма да е истинският купувач и собственик на ЧЕЗ, защото няма достатъчно пари. Някой друг ще ѝ даде. Тогава тя или ще изпълнява неговата воля, или ще се провали и той като кредитор ще придобие обезпечението. Тогава може и да разберем кой е той, но може и да не разберем, ако кредитор се окаже някоя оШфорна фирма. Но ако е така, то защо тази оШфорна фирма не се яви директно като купувач, ами се нуждае от скромната и противоречива фасада на Гинка? Нали и в двата случая анонимността на инвеститора ще бъде защитена? Мистерия!

И защо изобщо купувачът в една такава голяма и обществено значима сделка би искал да се крие? Очевидно защото се опасява, че ако разберем кой е, няма да ни стане приятно? Или защото възнамерява да върши нещо нередно с компанията. Наистина, защо се крие? Първата причина, за която човек се сеща е, че купувачът не може да обясни произхода на парите си. Те може да са от контрабанда, от корупция, от незаконна търговия и други подобни безобразия. Но пък Гинка също не може да обясни произхода на парите, така че какво? Ще речете: Гинка може да каже, че ги е взела от банка, питайте банката. Но същото може да каже и тайнственият инвеститор, за какво му е Гинка?

И изобщо, защо изключваме вероятността Гинка наистина да е добра в енергийния бизнес, да иска да купи ЧЕЗ за себе си и да си го разработва. Нали вече имала била някакви соларни панели?

Трудно е да допуснем тази вероятност и то по логиката на хипотетичния кредитор. Както стана ясно, той трябва да е доста крупен, да разполага с 2-3 трилиона активи, за да си позволи да отпуска такива кредити. В България няма такъв субект. И друго. Как се предполага, че Гинка ще обслужва такъв кредит? Логично, с част от печалбата. ЧЕЗ продава ток и му влизат някакви пари. С част от тях плаща заплати на многобройните си служители (колкото досега Гинка не е и сънувала да управлява), част отива за реинвестиция и поддръжка, с част Гинка живее и храни семейството си и с част плаща главница и лихва на кредитора. Е, защо, при положение че може да извади парите, кредиторът ще се задоволи само с лихвата, а няма да се превърне в инвеститор, за да придобие цялата печалба? То, ако ставаше така, и аз щях да вляза в първата банка и да кажа: „Дайте ми пари да си купя някоя от Мариците, пък после ще се оправяме!“

За да се крие така ревностно, остава купувачът да е субект, който просто не може, няма право да се покаже публично. Такъв, например, може да бъде някое високопоставено политическо лице от България, Чехия или друга страна, къпеща се в морал и законност. Тъжно е. Тъжно е, когато властта е занаят, но още по-тъжно е, когато стане бизнес.

А тя е станала. Вижте как кандидати за парламента финансират кампаниите си – осигуряват си отнякъде пари и половината внасят в партийната каса, другата половина харчат за свои нужди (най-често покупка на гласове) в избирателните си райони. Откъде взимат тези пари? От себе си ли? Изключително рядко! В повечето случаи прибягват до местни деребеи, на които после се издължават чрез назначения и обществени поръчки, тоест чрез властта, която уж са спечелили за себе си. Вижте как се кадрува в администрацията! Вижте как се притиска бизнесът, вижте как властта и икономиката се сливат! Това вече не е капитализъм и свободен пазар, не е демокрация, а олигархизъм.

И ето че дойде време да кажем и за Котарака в чизми. Когато кралят пътувал в каляската си заедно с маркиза, видял жетвари да събират богата реколта.

– На кого са тези нивя, селяни? – попитал кралят.

– На г-н маркиза, на г-н маркиза! – извикали жетварите, подучени от хитрия котарак. – На маркиз дьо Карабà!

Ето това е проблемът. Ставаме и питаме: „На кого са тези ЕРП-та, селяни? На кого е Булгартабак?“. Но селяните мълчат и не могат да отговорят, защото не знаят. Никой не знае. И това не е изолиран, а повсеместен проблем: на кого е Кауфланд, селяни, на кого е Дойче банк, на кого е Кока-кола?…

Това вече не е „онзи“ капитализъм, в който все още вярват либертарианците, и собствеността е частна само на думи. Или дори по закон да е частна, със сигурност не е лична. Поне голямата, съществената собственост. Коя е ценността на „онзи“ капитализъм? Капитализмът е ценност само дотолкова, доколкото е свобода, почтеност и отговорност. Но за да е такъв, той трябва да е персонален и да върви с някакъв морал. А да се установи здрав морал в обществото, норми, с които всички да са съгласни, не е лесно и не е по силите на всекиго. Без морал капитализмът на свободата, почтеността и отговорността бързо се изражда в хищнически, безогледен егоизъм. Важно условие капитализмът да запази почтеността и свободата си, е във всеки един момент да сме наясно чия е една или друга собственост и кой носи отговорност за нея. Защото, ако останем няколко дни без ток или пък ако сметките ни скочат двойно, ще възправим снага и гневно ще попитаме: „На кого е този ЧЕЗ, селяни?!“. И ако селяните отговорят примерно: „Ей на оня чорбаджия там, на бай Марко“, ще е едно, а съвсем друго ще е, ако започнат да кършат ръце и да го усукват: „Ами то и ние не знаем, май на някакъв фонд, май на някакви акционери, май на някаква оШфорна фирма…“.

За да бъде капитализмът свобода, такава, която поражда и демокрация, и всичко останало, частната собственост трябва наистина да е частна собственост, трябва да се знае кое на кого е. Но в условия на олигархичност (която нито сме я измислили ние, нито сме най-големите майстори в нея), никой никога няма да разреши това. Защото бързо и ясно ще се види колко икономиката се е сраснала с властта и властта – с икономиката. Поправимо ли е това положение? Не. Нека никой да не си прави илюзии. Светът е устроен така, той лежи в зло и едва ли ще се промени до края на времената. Длъжни сме да го приемем такъв и да се погрижим за моралното си оцеляване в него.

Но не пречи да мечтаем и да градим утопии. Ето, например, да имаме такава конституция, според която, ако някой пожелае властта, то тя за нищо на света да не му се дава. Всеки гражданин ще влиза по задължение и на ротационен принцип във властта – дежурен министър, дежурен президент, дежурен депутат, дежурен главен прокурор – срещу което ще получава от държавата скромно обезщетение за изгубеното време. Или пък да се приеме фиксиран списък с политически партии – една социалистическа, една либерална, една консервативна и една (хайде да я наречем така) общопричудлива за всякакви неформали, на които по принцип не им е работа да се занимават с политика. Ако искаш да си политически активен, избираш си една от предоставените партии, записваш се в нея и започваш да се бориш било да я овладееш отвътре, било да се наложиш над другите партии.

За жалост, тези утопии са абсолютно нереалистични и именно затова са утопии. Няма го и Котаракът в чизми, който да тича пред каляската и да учи селяните как да отговарят. Действителността е такава каквато е. Трудно може да се промени, а още по-трудно – да се промени към добро. Но опитите не бива да спират (стига, разбира се, да не са под формата на революции, защото това е отегчително и опасно)! А иначе за покупката на ЧЕЗ дали ще ругаем и ще се присмиваме на Гинка, Пенка или Станка – това няма абсолютно никакво значение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

*Статията е писана в сряда, 28 февруари, и е публикувана във в. „Сега“ на 3 март, събота.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 143 other followers: