Необятните хоризонти на скритата данъчна тежест

Ако излезете и попитате дори и най-вялия протестър, дори и най-мудния разбирач от политика кой е големият проблем на обществото, всички в един глас ще отговорят: „Корупцията!!!“. Заради нея не можем да направим съдебна реформа като хората, заради нея като хората не можем да се преборим и с престъпността. Тя парализира стопанския живот, задълбочава безработицата и руши общественото здраве.

Но кое причинява корупцията? Деградацията на нравите, моралният дефицит, отчуждението между хората, общата лошотия и прочие субективни фактори. Но освен субективни, за корупцията има и обективни причини. И знаете ли коя е хранителната среда, в която се ражда корупцията? Това са необятните хоризонти на скритата данъчна тежест.

Ама чакайте! Нали у нас уж данъците са малки, нали уж живеем в нещо като данъчен рай? Да, така казват. Казват, че по отношение на другите европейски държави плащаме сравнително прилични данъци – около 37-38%. Пей сърце!

Добре, ще пее сърцето. Въпреки че да ти вземат между 1/3 и половината от това, което си изкарал, не е баш за песен… По-интересен е обаче един друг въпрос.

Той отново се оказва терминологичен или иначе казано – въпрос на жонглиране с думи. Какво се очаква да разбираме под „данъчна тежест“? Според определението на държавата, това е сумата от подоходното и осигурителното облагане или грубо казано, данък общ доход плюс осигуровки, тоест около 30-40%. Само по себе си това вече е нагло, но то не е всичко.

За нуждите на настоящия развлекателен текст искам да предложа една друга дефиниция – хайде да наричаме „данъчна тежест“ всичко, което държавата ни кара насила, под заплахата на нейните репресивни апарати, да „даваме“ (защото „данък“ идва от „давам“). Тогава ще видите съвсем друга картина и косата ви ще се изправи.

Като начало, държавата не включва в своето понятие за „данъчна тежест“ местните и косвените данъци. Местните са, например, данък сгради (и такса смет – хайде да я турим и нея тук), а косвените са митата, акцизите и ДДС. Чрез тях се акумулират около 60% от държавните приходи. Пей, сърце! Теорията казва, че „косвените данъци допълват облагането с подоходните данъци или с други думи – те представляват двойно облагане на дохода в момента на разходването му“. Те са антисоциални, защото излиза, че бедните плащат повече данъци. Но пък са по-лесно поносими, защото остават скрити зад цените на стоките.

Дали всеки път, когато си купуваме близалка, си даваме сметка, че 1/5 (!) от цената ѝ е данък? Това е ДДС. Знаем ли каква част от цената на вносните стоки (с изключение на тези от ЕС, слава Богу!) са данък? Това е мито. Акцизите пък са „селективни“ данъци, което обаче никак не им пречи да са и косвени. Тоест в някои случаи освен ДДС плащате и „селективни“ акцизи. Това ги прави различни от ДДС, за да могат да ви съберат и двете. Наричат акцизите „данъци на греха“, стъпвайки върху схващането на Адам Смит, че „мотив за използването на акцизите трябва да бъде само стремежът да се ограничи потреблението на вредни за здравето и морала и разточителни стоки и услуги”. Днес обаче налагат акцизи за щяло и нещяло, защото е много сладко – това си е още едно ДДС.

И така, виждаме, че големите данъци, които плащаме, всъщност изобщо не попадат в обхвата на определението „данъчна тежест“. Как тогава да не изглежда, че живеем в рай. Пей, сърце!

Какво друго не попада в този обхват? Ето какво:

Таксите. Не познавам човек, който може да изброи всички видове такси, които дължим на администрацията за „услугите“, които ни оказва. Това са все „услуги“, без които е невъзможно да си свършим работата, да се разпоредим с частната си собственост, да определим мястото си в обществото и правата си на граждани. Дали ще видим скоро електронно правителство? Дрънци! Нали ако видим, ще секнат приходите от административни такси?! Нали ако можеш да си дръпнеш от интернет скица на имота, акт за раждане, удостоверение за наследници и т.н., няма да се редиш на гише и няма да „кихаш“ на касата такса за „услугата“!

Лицензите. Знаете ли колко дейности подлежат на лицензиране? Не проверявайте, преди да си сипете едно малко – ще ви призлее!

Имате ли автомобил? Твърди се, че това удоволствие струва около 200 лв. на месец извън горивото, консумативите и поддръжката, а само за задължително наложени от държавата разходи – винетка, данък, годишен преглед, застраховки и т.н.

Топлинно счетоводство. Веднъж си плащате за отоплението вкъщи. Втори път си плащате за отоплението на някакви общи части, които не ви интересуват. Трети път си плащате вместо комшиите, които не си плащат. И накрая си плащате на някаква тарикатска фирма, за да докаже, че дължите всички описани по-горе плащания. Пей, сърце!

Имам чувството, че от време на време държавата изпитва известна нужда от пари и тогава се обявява задължителна подмяна на регистрационните табели на колите и личните документи на гражданите.

Подобен е случаят с касовите апарати. Първо задължиха всеки, който продаде някому парцалче, да му издаде и касов бон:

– Дай, бабо, едни корени за супа!

– Ето, баби…

– Ха сега, бабо, дай ми и касова бележка!

После тези касови апарати бидоха насилствено фискализирани за сметка на притежателите им. Сега тече нова акция  – касовите апарати ще бъдат поголовно подменяни. Имах два-три случая с търговци в квартала. Казват:

– Не мога да ти дам касов бон…

– Защо?

– Ами, не ми работи апарата. От НАП са оставили фискалната памет да се задръсти. Сега като отида в оторизирания (от държавата чрез съответните лицензионни режими) сервиз, ще ме накарат направо да си сменя апарата, че да може да печата н’ам к’ъв си код, дете вече бил задължителен…

Пей, сърце!

Понеже в качеството си на лесно откриваем гражданин съм председател на етажни собствености, преди време се изправих пред следната принуда: сградите, които имат асансьори, да инсталират система за тревога, включваща SIM-карта.

– Колко струва системата?

– 400 лв. (пей, сърце!)

– А картата?

– Месечни такси плюс цената на „имърджънси“ есемеса. (Пей!)

– Ако заседна, не може ли да се обадя от моя си джиесем?

– Мо-о-о-о-же! – отговаря добрата ламя Спаска.

Всичко изредено дотук също не попада в обсега на държавната дефиниция за „данъчна тежест“. Но е тежест и още как! И е данъчна, защото от нас се иска да даваме, а не да получаваме. Сигурно има и десетки примери, за които не се сещам. Ако някой се сети, нека ги каже, но аз мисля, че картината вече се очерта.

Какво излиза? Че почти всичко, което спечелим с труда, квалификацията, предприемчивостта и находчивостта си, връщаме насила, с изключение на малка част, колкото да не умрем от глад, под предлог че ни доставят някакви услуги, които ние не винаги сме пожелавали и не винаги сме поръчвали? Услуги, от които има интерес друг?

Не може да не се запита човек каква е цената на това да живее в цивилизовано общество и доколко, живеейки в него, има власт да определя как ще се харчи общественото богатство. И ако тази власт у човека е незабележима, пренебрежима, то как той може да се кооперира с други хора, за да се чуе гласът му. И ако намери начин да се кооперира, как се нарича този начин: политика?

Ето я политиката.

Ето ги „обръчите от фирми“.

Ето така се ражда корупцията!

Корупцията не е нищо повече от власт за разпореждане с общественото богатство, която тези, които я упражняват (обикновено временно, на мандатен принцип), продават на заинтересовани страни срещу заплащане. За да се захрани цялата все по-затлъстяваща корупционна машина, са нужни нови и нови принудителни плащания (данъци). Но ще кажат: „Получавате срещу тях армия и полиция! Получавате държавни граници! Получавате здравеопазване и образование! Получавате пенсии! Получавате публични услуги!“. Така е и затова сме се съгласили, затова не сме ви изтрепали с камъни. Но каква част от взетото се връща под формата на държава и услуги? Смятал ли е някой? Каква част изчезва по пътя? Каква част остава за доставчика, каква част се връща под масата към възложителя на обществената поръчка?

Пей, сърце!

Парите пак циркулират в обществото, но не по писаните, а по неписаните закони на корупцията. Ще кажат: да, но от обществените поръчки печелят фирми, откриват работни места, плащат заплати, стимулират потреблението, внасят данъци, тези данъци отиват за пенсии и за субсидии на градския транспорт… Това е така. Но дори служителят в застрахователната компания да е на далавера от протекционистичната политика на държавата спрямо фирмата, в която работи, то той плаща задължително топлинно счетоводство. Служителят на топлинния счетоводител плаща такси на банката. Банковият чиновник се отчита на мобилния оператор (и се вози в асансьор) и т.н., и т.н… В крайна сметка всички са прецакани, на всички е бръкнато дълбоко в джоба. Кой тогава е на далавера от цялата работа? Онзи, който стои на кранчето и разпределя общественото богатство.

Ето я корупцията. Ето как се ражда. Корупцията е злоупотреба с пари, които не са твои, но пък са ти дали власт да се оправяш с тях. Не забравяйте това, когато ви попитат следващия път кой е най-големият проблем на обществото и кой е най-сияйният задморски принц, който ще дойде да го оправи. Всичко идва от пълзящото превръщане на личното богатство в обществено. И ние сме съгласни с този процес, защото е съблазнителен. Защото той ни позволява да получаваме неща, които не сме изработили и не ни се полагат, но с които сме свикнали. И това в известен смисъл е справедливо. Но пък трябва да се спазват и някакви граници като например онази, която преминава през „нашето море“ и отвъд която е Картаген, който трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 137 other followers: