Бедността – плашилото на властжелаещите

Май накрая ще доживеем и това – да се съглася с либералите, когато казват „Няма ляво, няма дясно!“. Точно така: няма ляво и дясно, няма либерали и консерватори, няма русофили и русофоби, няма федералисти и скептици, няма националисти и глобалисти, няма кейнсианци и либертарианци. Няма. Но политиците все пак трябва се делят на нещо и те се делят на властимащи и властжелаещи.

Когато една партия е властимаща, тя гледа повече да си трае. Когато обаче същата партия стане властжелаеща, тогава се превръща във фонтан от съвест, справедливост, борбеност и революционност. Властжелаещите денонощно искат оставка на кабинета, предсрочни избори и вотове на недоверие. Те рисуват такива апокалиптични картини, в сравнение с които св. Йоан Богослов със своето „Откровение“ изглежда като рехав читалищен самодеец.

В момента българските социалисти са партия от властжелаещ тип. Вчера, по случай 1 май, поведоха протест „Срещу мизерията и грабежа!“. По традиция те не празнуват труда и солидарността между трудещите се по цял свят (не го правят, защото това е интернационализъм в чист вид, а пък нашите социалисти напоследък го дават леко националисти, защото така е модерно), а разобличават правителството и искат оставката му. Ключовата дума е „бедност“. Тя е ключова не само за социалистите, но и за абсолютно всеки друг властжелаещ, който иска бърз електорален резултат – властжелаещите се стремят да са като онези шарени картончета, дето младо и старо денонощно ги търка с надеждата, че от утре животът вече няма да е същият.

Но пък точно социалистите да се правят на борци с бедността е донейде сензационно. Та те са по-скоро ангели на бедността! Всеки знае, че капиталистите (колкото и да са неприятни понякога) са тези, които правят обществата богати, социалистите харчат спечеленото от капиталистите. Има ли някой, който да се съмнява в това? Има ли някой, който да не помни, че бедността, с която социалистите искат да се борят днес, беше натрупана през половинвековното им управление от 1944 до 1989 и скрепена за вечни времена с откраднатия държавен дълг и пенсионни фондове? Има ли някой, който е забравил как при управлението на Луканов липсваха елементарни храни и как хората ставаха в четири сутринта, за да отидат и да се наредят за хляб и мляко? Има ли някой, който не помни как заплатите при Жан Виденов бяха стигнали до 3 (три) долара? А режимите на тока? Режимите на водата? Купонната система в мирно време?

1,5 млн. живеят под прага на бедност, но имаме за 1 година 61 нови милионери“ – пресмятат с болка социалистите. Но, струва ми се, болката не е, че са се появили по принцип 61 нови милионери в тази катастрофално обедняваща страна, а че тези милионери не са от „нашите“, не сме ние. А можеше да бъдем, ако вместо властжелаещи бяхме властимащи. Въпреки че, както разбираме от Георги Гергов, и в качеството си на властжелаещи социалистите не са останали без милионери: „Може да изброявам милионерите в БСП с часове“ – казва той пред „24 часа“.

Но това са подробности. Приели сме, че богатството е велико благо и искаме от своите политици да ни го осигурят. Ако примерно беше ценно да сме лилави, а пък ние сме оранжеви, то властжелаещите непременно щяха да тръгнат на поход срещу оранжевостта, бичувайки лилавостта и корупционните пътища за нейното постигане. Все едно е, въпрос на конюнктура.

Какво означава да си беден? Според мен има два вида бедност – абсолютна и относителна. Абсолютната бедност означава да си лишен от средства за физическото си оцеляване (това лесно се определя) и от средства за адекватното си присъствие в обществото (това се определя малко по-трудно, защото за един университетски преподавател, например, включва възможността да си купува книги и да ходи по конференции, което за другиго не е от значение).

Относителната бедност обаче не е нищо друго, освен сравняване с някакъв образец. В сравнение с лъва слонът е голям, обаче в сравнение с кита е малък. Денонощно ни набиват в главата, че сме най-бедната и изпърдяна (с извинение) европейска държава и така ни го набиват, че сън не ни хваща от угризения. Всъщност, според изследване на „Алианц“ от миналата година, България е на 38 място в света по нетни финансови активи на глава от населението (абсолютно богатство) при 194 международно признати суверенни държави. Тоест, държавите, по-бедни от България, са 4 пъти и отгоре повече от по-богатите от нея. Аз на това не му викам бедност, за вас не знам… Просто е въпрос на това в чия паничка ще надничаме, с кого ще се сравняваме.

И още. Бедните и богатите не са различни породи. Те са едни и същи хора, на които просто са се случили различни неща в живота. Богатите не са някакви сребролюбци, които обичат парите, и бедните не са някакви аскети, които ги презират. Бедните страстно искат да са богати, готови са на всичко, за да станат богати. Готови са на изстъпления, низости, предателства и революции. Властжелаещите партии не правят друго, освен да сочат на (относително) бедните с пръст (относително) богатите и да им шепнат в ухото: „Виж! Той има това, което се полага на теб! Ти го заслужаваш не по-малко от него! Дай ми власт и аз ще отнема неговото и ще го дам на теб, а него ще вкарам в затвора, за да можеш да злорадстваш!“.

Това е моторът на всички революции. Революциите не се правят, за да няма вече привилегировани и непривилегировани, а просто същите тези да си разменят местата. И какво, питам, ще се промени в обществото, когато това се случи? Нищо. Освен това, че след всеки следващ опит ще са познати и позволени все по-брутални средства.

Има и елемент на непочтеност. Когато властжелаещите партии отидат при избирателите, които предварително са обработени да мислят колко бедни и окаяни, колко ограбени и прецакани са всъщност, казват им, че ще се хвърлят заедно в боя и след победата заедно ще берат плодовете. Там е работата обаче, че след евентуалната победа, властжелаещите, станали най-сетне властимащи, берат любениците, а за бедните остават в най-добрия случай дренките. Чиновниците на предишните властимащи са изметени от администрацията. Фирмите на предишните властимащи са отстранени от обществените поръчки (с изключение на вездесъщите олигарси, които са на хранилката независимо от това кой е властимащ и кой – властжелаещ, и, разбира се, на дежурните медии, които с готовност осигуряват комфорт на всеки властжелаещ, новопревърнал се във властимащ). И какво? Пресича ли се корупцията? Слага ли се край на далаверите и шуробаджанащината? Разбира се, че не! Напротив! Довчерашните властжелаещи имат да наваксват. Те имат партиен апарат, имат верни „свои хора“ по места, които вече са поизгладнели и нервничат да бъдат настанени на някоя хранилка. Когато станат властимащи, те издигат корупцията до нови висоти. Това, срещу което довчера пламенно са агитирали, става техен начин на живот. Предишните вдъхновени улични оратори, вече са тежки министри. Бодрите активисти, които раздаваха книжни шапки и плакати, сега са свъсени администратори. Лидерите, които целуваха сбръчканите ръце на бабички от народа, сега презрително отговарят от трибуната на абсолютно безполезните въпроси на опозицията в дните за парламентарен контрол. А какво остана за масите, за бедните и онеправданите, за онези, които тръгнаха заедно с властжелаещите да се борят с бедността и несправедливостта, с мизерията и корупцията, какво остана за тях? Корабче в окото. Като всеки път.

Нищо, вече има нови властжелаещи, които ще отидат при отрудените и ще ги призоват на бой последен с бедността и несправедливостта, с мизерията и корупцията. И масите отново ще тръгнат, отново ще се надигнат, мърморейки обнадеждено – ето, появи се най-сетне някой, който да ни поведе в името на правдата!

Звучи песимистично, нали? Сякаш сме хванати в капан и няма никакъв шанс един ден да живеем охолно или поне да се чувстваме щастливи, защото, както знаем, усещането за щастие е твърде субективно и се поражда от какви ли не неща. Но как няма да е така, моля ви се, след като подходът е тотално сбъркан! За какво мечтаем ние, за какво се борим, към какво се стремим?

Ето, професионалните пропагандатори, особено онези на заплата при властжелаещите, изразходват огромен ресурс от идеи и пари, за да ни убедят колко сме жалки, колко сме бедни, колко сме прецакани, как ни яхат всевъзможни престъпници, как ни се подиграва целият свят. Когато вече сме съвсем узрели, идват и ни казват: „Искате ли това да се промени?“. Искаме, как да не искаме! „Добре – казват, – гласувайте за нас!“. Гласуваме. Естествено, нищо не се променя, защото няма как да се промени. Нашето бедствено положение не е другаде, а в главите ни. Сътвореното от една пропаганда, може да се промени само от друга пропаганда. Но досегашните пропагандатори вече не се интересуват от това, те са заети да се радват на властта. Вместо тях идват другите пропагандатори, но не за да ни кажат, че сме едни нормални хора с хубав и осигурен живот, а наново да започнат да ни втълпяват колко сме жалки, колко сме бедни и т.н.

Поправимо ли е това? Поправимо е, макар и след няколко поколения, ако започнем сега. Просто трябва да преосмислим понятията си за богатство и бедност и  да си отговорим дали богатството и бедността са най-важното. Ако го направим, пропагандаторите на властжелаещите ще трябва да се потрудят много по-сериозно, за да ни извадят от равновесие и да ни накарат да повярваме, че живеем посред някаква апокалиптична катастрофа, от която само властжелаещите са в състояние да ни отърват. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 140 other followers: