Как Баба Дора изяде главата на Босия

Винаги съм се питал каква е рецептата на славата, на тази тъй лелеяна слава, за която мнозина са готови на какво ли не. Във всички случаи славата е известност – колкото повече хора са чували за някого, толкова повече си заслужава и ти да си чувал за него: „Шириле, Шириле, знам те аз тебе – „Малка нощна музика“: та-да-да-дамммм!…“.

Втората заповед от Декалога (Десетте Божи заповеди) гласи: „Не си прави кумир…“, но кой да слуша Моисея! Ние имаме денонощна нужда от кумири. Правим си ги, за да покажем колко достойни и морални сме, покланяйки им се. Обикновено тези кумири са хора като нас и олицетворяват благородна кауза, с която се идентифицираме: алпинистът Боян Петров – смелост, висота на мечтите, мъжество, полет на духа, предизвикателство; Десислава Иванчева – борец за природата, олицетворение на отхвърлянето на статуквото, гласът народен срещу олигарсите и строителните предприемачи; Босия – доброволният страдалец, вечно протестиращият срещу каквото и да е, готовият на саможертва в името на справедливостта, вечно гладуващият и вечно оцеляващият; Баба Дора – женицата от народа с огромно сърце и обветрено от слънцето лице (доколкото слънцето е в състояние да обветря), козарка, сполетяна от трагедията да се умъртви стадото ѝ (колко кози е умъртвила тя собственоръчно през годините е друг въпрос), беззащитна селянка, обсадена от бездушни фигури в бели гащеризони – символ на системата и политическото статукво, а сред тях като самотен лъч светлина – Корнелия Нинова в каручка.

Помня, че в началото на 90-те излезе забележителен филм – „Да разлаем кучетата“ (Wag the Dog). Президентът на Щатите беше сгафил нещо, май по тънката част, и представянето му на избори беше под въпрос. Тогава неговата администрация извика безпардонен PR, изпълнен от Робът де Ниро, и му плати луди пари, за да отклони общественото внимание от същинския проблем. Понеже проблемът беше голям, PR-ът го маскира с още по-голяма мистификация – произведе несъществуваща война на Балканите. Имаше нагласени снимки в студио на бягащи млади жени с пеленачета и тъй нататък. Когато всичко това се оказа недостатъчно, PR-ът реши да прибегне до последното си оръжие – да създаде герой. Измислиха някакъв войник, когото са забравили на бойното поле, измислиха му прякор („Старата обувка“ или нещо такова) и започнаха да отразяват действията по връщането му в родината. Целите Щати се разтресоха от вълнение и съпричастност! Но това не стигна, ами една нощ Робърт де Ниро излезе и разхвърля няколко чифта стари обувки по дървета и жици. Спонтанната, „нестандартна“, „антисистемна“ и „бунтарска“ инициатива се поде от всички и през следващите дни дърветата на градовете се оказаха окичени със стари обувки в знак на солидарност с героя от несъществуващата война. Дори му измислиха и песен, която бързо превърнаха в хит. Платиха на Уили Нелсън да я композира и запише. Цялата страна се чувстваше бунтарска, съпричастна и антисистемна. Никой вече не помнеше изцепките на президента.

Не казвам, че Босия или Баба Дора са такива машинации, но те са герои, възприемани от масите по един и същ начин, независимо как са подготвени и осъществени. Те може и да не са по никакъв начин подготвени и осъществени, може да са неподправено спонтанни, но това не променя нищо.

Такива са кумирите. Ние ги избираме за кумири, защото се солидаризираме с каузите им, за да мислим себе си за по-възвишени. Но много лесно ги забравяме. Победи ли каузата на Босия, преди да го забравим до такава степен, че той да се принуди да пише „последен постинг“? Ще победи ли каузата на Баба Дора, която в момента е на мода, но след броени дни на свой ред ще потъне в забвението на безразличието? Не. Защото ние не сме хора на каузите, а хора на модите. „Вижте ме какъв революционер съм – аз подкрепям Босия! Вижте ме какъв народняк съм – аз подкрепям Баба Дора!“. Всичко това е подходящо за забавление във фейсбук, но за нищо друго не става.

Какво се случи с един от поредните кумири – Десислава Иванчева? Лицето на обикновените хора, боркинята, която щеше да изтръгне квартал „Младост“ от лапите на мафията, народната трибунка, която щеше да спаси градинките на дечицата, човекът от народа, който натри мутрата на статуквото? Влезе в затвора за подкуп. За подкуп от същите тези строителни акули, от които щеше да брани простия народ.

Справедливостта не е цирк. Тези дни ми се мерна във фейсбук една моя стара приятелка, която се оплакваше, че някакви нейни съседи готвели на балкона (а не в кухнята, както е редно) и ароматизирали нейния бит. Ако ароматите били приятни, каза тя – хайде, как да е. Обаче миризмите били долнопробни и смущавали сетивата и душата. Добре де, мама му стара, като те усмърдяват съседите, оплачи се на тях, оплачи се на районния кмет, оплачи се на полицията! Защо се оплакваш на фейсбук? Защо ли? Защото реакцията, подкрепата, аплодисментите и лайковете на себеподобните са много по-важни от смрадта на манджата на комшиите.

Докато това е така, ще има и герои като Босия и Баба Дора. Ние ще се караме за тях и чрез тях ще проверяваме благородството си. Но когато накрая ни стане тъпо от целия цирк, ще се сетим за всичко друго, но не и за Моисей, който с развята брада преди 17 века каза: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изх. 20:4-6). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимка: „Фактор“

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 150 other followers: