Правото да ходиш на море

Коректността, не политическата, а най-обикновената коректност ме задължава още в началото да кажа, че няма да стане дума за море, така че който се е настроил, да се отказва още сега. Морето беше само повод и то не самото море, а превръщането му в главна тема през летните месеци. Темата е важна, защото изхожда от непоклатимата вяра, че през лятото хората имат право да ходят на море и оттук насетне следва да се проучи до каква степен това право е упражнено, опитал ли се е някой да им го отнеме, бил ли е опорочен процесът на упражняването му от алчни кръчмари и престъпни концесионери на плажове с дебели златни ланци и тъй нататък.

Ние живеем в свят на права, доволни сме от това и ежедневно се възползваме. Даже сме обявили, че по-важните права са „естествени“, тоест не са измислени от нас, ами са се самозародили и произтичат от природата ни. Като пример се сочи способността на човека да различава справедливо от несправедливо, макар според мен това да е просто способност, а не „право“.

Списъкът на „естествените“ права непрекъснато се допълва. Сред най-новите естествени права са правото на информация, правото на достоен жизнен минимум, правото на здравословна природна среда и т.н. Наистина, чудесно е да са ни осигурени всички тези неща, но ако бяха „естествени“, защо възникват чак сега? Не трябваше ли да се развият по еволюционен път?

С увеличаването на правата, се увеличава и нуждата от тяхната защита. Така възникват правозащитните организации. Техният предмет на дейност е да защитават и когато няма нужда от защита, те я създават. Как става това? Ето как. Взимаш един млад, наивен, но енергичен и с високо самочувствие човек и му обясняваш как той има права, за които нито е чувал досега, нито е изпитал някаква нужда от тях. След като затвърдиш у него съзнанието за тези негови „естествени“ права, казваш, че някой иска да му ги отнеме и го пращаш да протестира. В това време ти, като правозащитна организация, започваш да го защитаваш, за което е предвидено и съответното финансиране.

Какво значи да имаш право на нещо? Има два подхода към тълкуването на този въпрос. Според първия, да имаш право на нещо означава да не ти е забранено да го правиш, притежаваш или постигаш – можеш да опиташ, да успееш или да не успееш. Важното е, че не е забранено, имаш право, което е обратното на нямаш право, тоест да е забранено. Например: имам право да стана богат. Но никой не ми го дължи.

Според втория подход обаче да имаш право на нещо означава, че то задължително трябва да ти бъде доставено и ако не бъде, счита се, че срещу теб е извършено покушение. Ето върху това схващане се гради и светоусещането на съвременния човек. И в това светоусещане има нещо трагично, защото масово се бъркат понятията „естествено право“ и „естествени права“. Естественото право е обективната справедливост, която познаваме чрез съвестта си, то е естественият закон, който произтича от логиката (логоса) на Сътворението. От своя страна естествените права са придобивки, които в един момент можем да си позволим, но в друг – не. Чудесно е когато можем, всички искаме да можем непрекъснато, но това не винаги зависи от нашите желания и капризи.

Да вземем най-естественото от всички естествени права – правото на живот.

Когато приемеш, че животът е твое право, а не привилегия, губиш нуждата да бъдеш благодарен. Загубата на благодарността е катастрофална. Без благодарност хората са самомнителни и горди, зли един към друг или в най-добрия случай напълно безразлични; там където би трябвало да се роди съчувствие, вирее само досада.

Мнозина са убедени, че философията е отвлечено занимание за безделници и че всеки може да има какъвто си пожелае мироглед, без това да се отрази на неговия живот и на живота на обществото. Не е така. Ето например за появата на живота има два възгледа. Според първия той се е получил вследствие от някакъв стремеж на вечно съществуващата материя към усложняване (по принцип неприсъщ за нея, тя по-скоро се стреми към опростяване, което, грубо казано, наричаме „ентропия“), стремеж, довел до способността на органичните молекули да реагират избирателно на заобикалящата ги среда – феномен, който учените ще нарекат „живот“. После този живот, намирайки се в непрекъсната и жестока конкуренция сам със себе си, започва да изобретява все по-хитроумни начини на избирателна реакция към окръжаващата среда, най-сложния от които учените ще нарекат „разум“. Първата приета за жива молекула и човекът не се различават качествено, а само количествено – и двете са самоорганизирала се по неведоми причини материя, която се грижи единствено за своето оцеляване и размножаване и кой знае защо от време на време композира симфонии.

Според втория възглед светът има начало и край и е приведен от небитие в битие по силата на разумен промисъл. Иначе казано, светът е резултат от осъзнат и целенасочен творчески акт. Такъв е и животът във всичките си взаимосвързани форми, такъв е и човекът със своя приказен ум. Нещо повече, човекът е живата връзка между Твореца и творението, което го поставя в една твърде особена роля. От тази гледна точка животът не е право, а е дар, към който човекът трябва да се отнася с благодарност и отговорност.

Очевидно разликата между двата възгледа е фундаментална и има решаващо значение кой от тях човекът и човечеството ще приемат за свой мироглед. Има значение най-малкото заради това, че участва в отговора на въпроса за смисъла на човешкото съществуване. „Какъв е смисълът на живота?“ може да бъде както най-трудният, така и най-лесният въпрос. Според втория възглед смисълът на живота може да се изрази с думите на св. Василий Велики: „Човекът е твар, получила повелята да стане бог“. Точка. Според първия възглед, извън оцеляването и размножаването, започваме да търсим смисъл в това да изразим себе си, да оставим след нас „един по-добър свят“, да воюваме за правото да бъдем такива, каквито сме, да живеем за мига и т.н., и т.н. Без обаче досега някой да е стигнал до общоприемлива дефиниция.

Защо разсъждаваме отново и отново за тези неща? Защото те имат строго практическо приложение. Всички ние, бистрещите политиката и обществените отношения, международното положение и държавата, възмущаващи се от простотията и лошотията на другите, протестиращи за високи идеали, всички ние го правим от позицията на някакъв свой мироглед. И понеже не винаги сме наясно с мирогледа си, често се лутаме, дразним се и се изнервяме.

Ако имах студенти и ако тази статия беше лекция, щях да им дам домашно. Да вземат първото събитие в първия новинарски сайт, който им попадне, и да го коментират: веднъж като хора, които гледат на себе си като на еволюционно усъвършенствани бозайници, веднъж като такива, които се приемат за творения; веднъж като същества, чиито живот и щастие им се полагат по подразбиране, веднъж като същества, които ги приемат като дар и са благодарни за тях. Веднъж като такива, които се чувстват по-велики от събитията и личностите, които разглеждат, веднъж като такива, които се чувстват по-малки от тях.

Ако приемем, че нещата, които притежаваме, които сме постигнали и на които се радваме, не са нещо неотменимо, дадено ни за да го приемем с досада, а чудо, което ни се е случило до голяма степен незаслужено и за което трябва да сме благодарни, тогава по съвсем друг начин ще гледаме на новините за протестите на майките, за глада на Босия, за козите на баба Дора, за Истанбулската конвенция, за Путин и за Тръмп, за лявото и дясното, за депутатите и министрите и тъй нататък и тъй нататък…

У всеки човек и във всяко събитие може да се намери и добро, и лошо и то едновременно във всеки момент. Остава да изберем за кое да говорим. Обикновено избираме да говорим за лошото, защото е по-пикантно, а пък доброто е скучно. За да кажеш на хората нещо смислено, трябва да ги примамиш със скандал, да очерниш някого, дори самия себе си, за да им стане интересно. Защото те имат естествено право на информация. Правата и свободите са нещо прекрасно, готови сме да умрем за тях и то не само за своите, но и за тези на ближния; заради тях се борихме против тоталитаризма и с помощта на Историята победихме. Но правата и свободите не бива да ни правят тъпи и безчувствени, не бива да убиват благодарността, не бива да си въобразяваме, че ни се полагат. Иначе ще получим закономерен шамар и ще трябва да започваме всичко отначало. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Камбаната на свободата (Liberty Bell), която през 1776 свиква жителите на Филаделфия, за да чуят Декларацията за независимостта на Съединените щати.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 143 other followers: