Портрет на набедения консерватор

Откакто могъщи политически визионери прокламираха „Няма ляво, няма дясно!“, светът се раздели на либерали и консерватори. Заедно с това дойде и ново неудобство: оказа се, че не е съвсем ясно какво означава едното и какво означава другото, въпреки възрожденските усилия на плеяди академични мислители да го обясняват и да се мъчат на го набият в дървената глава на простия гражданин.

Заели веднъж своето място в политическия дискурс, думите „либерал“ и „консерватор“ закономерно се превърнаха в обидни. Толкова обидни, че съвсем скоро може да станат част от езика на омразата и да се наложи да ги заменим с по-политкоректни евфемизми както заменихме „циганин“ с „ром“ и „хомосексуалист“ с „гей“. Например „либерал“ да заменим с „маркузианец“, а „консерватор“ – с „весел киселяк“.

Най-напред обидна стана думата „либерал“, защото така започнаха да наричат неомарксистите. В отговор „консерватор“ скоро започна да се употребява в случаите, когато неомарксистите искаха да обидят някого. Особено обидна форма на „консерватор“ стана „патриот“, което в последно време вече звучи като псувня на майка. А когато искаш не просто да напсуваш някой консерватор, а директно да го прокълнеш, наричаш го „фашист“.

Разбира се, много от хората, подложени на такива обиди, нито са либерали, нито са консерватори, още по-малко пък са фашисти, а ако случайно се окажат патриоти, мълчат и не смеят да се обадят.

Да вземем мен. Давам себе си за пример, не защото съм изключителен, а по-скоро защото съм типичен. В разни революционно-екологични форуми, амбициозни блогове с лек аналитичен нюанс, и сайтове за организирана лява пропаганда все по-често ме наричат консерватор, че даже и фашист. Изкарват ме едва ли не консистентен идеолог на „новия консерватизъм“, каквото и да означава това (ако някой знае – да помага!).

Изкарват ме патрЕот, защото споделям мнението, че в историята има процеси, много по-дълги от един човешки живот и затова не е зле да помним опита на предишните поколения и да го прилагаме. Изкарват ме патрЕот и когато дръзвам да пиша, че носията не е работна дреха, с която селските предци на днешните космополити са пасли свинете си, а най-официалното облекло на богатите хора, това, което се облича само в празнични дни и носи такова достойнство, че и днес по цял свят е част от дрескода на дипломатическия протокол.

А пък съм фашист заради това, че намирам за извратено човек сам да определя пола си и да парадира по улиците със сексуалността си, каквато ще да е тя.

Така ме описват и аз съм поласкан от вниманието.

Но нека да обясня. Консерватор не съм, защото не членувам в никаква партия или друга организация, определяща себе си като консервативна. Да приемам истината и доброто за обективни и абсолютни, а не за субективни и относителни, е мироглед, философия, а не политическа ориентация. Да съм скептичен и понякога присмехулен е темперамент, да ценя и пазя семейството си е възпитание, да се стремя да давам повече, отколкото да получавам, както и да обръщам внимание първо на задълженията си, а после на правата си – това е морал, а не политическа ориентация. Ако видите някой да се бие в гърдите и да вика: „Аз съм консерватор!“, трябва много сериозно да се замислите за него.

ПатрЕот също не съм, доколкото с този термин напоследък описват националист-ексхибиционист. Обичам семейството си, обичам квартала си, обичам града и родината си – все чувства банални и присъщи на всяка неувредена душа. Но това за мен не е белег на идентичност, не е нещо, което да ме отличава от другите. То просто е част от личността ми, а не политическа ориентация. Нещо повече, за мен национализмът, извън всички останали свои недостатъци, е идеология, която противоречи на съборността и уврежда вселенския характер на човечеството. Национализмът ражда етнофилетизъм. Тъй че по-добре ме наречете зилот, отколкото патрЕот.

Не съм и фашист. Фашизмът (респективно нацизмът, който за мнозина е същото, макар че е съвсем различно) е социално антицърковно учение, което търси своето основание във величието на езическата древност. То е тоталитарно, то разглежда човека като бурмичка от машината, като част от цялото, а не като цялост, съдържаща цялото цяло. Стреми се да ограничи свободната воля и осъзнатия избор на човека, което е посегателство спрямо неговата природа, цел и смисъл на живота. Така че аз съм по-скоро нещо като обратното на фашист и на комунист или на тоталитарист, ако трябва да обединим двете в един термин. Това че не говоря заоблени политкоректни приказки и че не одобрявам някои нравствени девиации, не ме прави нито фашист, нито нацист.

Какъв съм тогава? Тук е мястото Кирил Маричков да изпее: „Аз съм просто човек“ и с това да тури точка на всичко, защото понятието „човек“ е необятно и същевременно стройно и ясно подредено, но аз ще добавя едно-две уточняващи неща.

За мен е особено важно Църквата да заема централно място в обществото, до обслужва духовните нужди на човеците чрез неповредените тайнства, които извършва; да обучава и възпитава човеците още от детска възраст така, че те да разпознават духовните си нужди; да бъде нравствен коректив на злободневието и мимолетните страсти от позицията на хилядолетните си догмати. Която партия приоритизира тази политика, има сериозен шанс да ме спечели за гласоподавател, стига да не е оцапана с някакви безобразия.

За мен монархията е по-сполучлива форма на държавно управление от републиката и историята го е доказала. Демокрацията е чудесна, но толкова лесно се корумпира, когато остане самичка! Все по-рядко решенията, които се взимат по демократичен път, са автентичната воля на „демоса“. Гражданите с висока политическа култура, тези, които наистина знаят какво се случва на местни, парламентарни или европейски избори, все по-често не желаят да гласуват от мързел, омерзение или криворазбран индивидуализъм, като по този начин дават думата на субекти (често организирани и платени от партиите), които продължават да си въобразяват, че президентът е този, който „дига пенсиите“ и че министър-председателят е началникът на Народното събрание. Затова монархията е един чудесен коректив над парламента и правителството, особено когато по природа има и легитимност, каквато политическите партии никога не могат и да сънуват. Монархията е последна инстанция. Хубаво е да има кой да свали всеки самозабравил се управник.

Пък и кога намразихме монархията? Славната ни 13, че и повече вековна история, с изключение епохата на комунизма, е монархическа. Великите ни владетели – Аспарух, Тервел, Крум, Симеон, Самуил, Калоян, Иван Асен – всички те, с които се гордеем до просълзяване, не са имали понятие за народ и нация, но са имали за династия; не са имали понятие за демокрация, но са имали за йерархия. Нашият светилник, първопроходникът на Възраждането – атонският монах Паисий – нима той не потърси забравеното ни достойнството с думите: „…Или българите не са имали царство и държава?“. Откъде у нас този републиканско-масонски дух?

Ето такива са моите политически убеждения. Което не означава, че докато държавата ми е секуларна република, аз няма да съм лоялен гражданин и няма да я подкрепям. Очевидно такъв е Промисълът за нас към днешна дата и ние трябва да го приемем със смирение и благодарност.

Виждайки всичко това, нека не друг, а политолозите да се изкажат какъв съм аз политически, нека те ми сложат нужния етикет, защото са професионалисти. Нека ме пришият към която категория решат, а пък аз ще видя дали ще се съглася. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 146 other followers: