Мостове и регистри

Какво е общото между италианския мост и българския търговски регистър? Очевидно това, че и двете действат силно мобилизиращо върху нашия министър-председател. Когато се срутиха, той разпореди внезапна проверка и ремонт на всички техни подобни, намиращи се под негово разпореждане – и мостовете, и държавните регистри. Браво! Така трябва и го казвам без следа от ирония.

Похвално е и е сърцато, но не докосва същината на проблемите.

Да оставим на страна мостовете. Българските мостове, както се разбра, си ги наглеждат съвестно и извън медийния шум. Да видим какво се случи с Търговския регистър или по-скоро – тъй като може би никога няма да узнаем какво точно се случи – да видим на какви мисли навежда неговата позорна катастрофа.

Аз, например (напоследък много често давам себе си за пример – трябва да се консултирам със специалист), съхранявам всичката си работа на четири места: на двата си лаптопа, чието съдържание е почти идентично, на външен диск, а някои от файловете, с които работя в момента, и в облак. При мен не може да се случи това, което се случи на търговския регистър с „баснословните“ му цели 25 (можете ли да си представите!) терабайта. А аз съм обикновен пършивец, който се занимава само с текстове и от време на време прави по някоя векторна или растерна илюстрация. Какво да говорим за сериозните IT фирми!

За да се разпадне по този баснословен начин, Търговският регистър трябва да е бил под нивото и на най-компромисните стандарти. Нищо не разбирам от бази данни и това си личи от километри, но все ми се струва, че платформа от рода на който и да е държавен регистър би трябвало да съществува в поне две идентични копия и когато едното умре по някаква причина, заявките да се пренасочат към другото с елементарна смяна на линка. Мога да си представя какво ще се случи, ако системата на някоя банка се срине по този начин. А какво ще се случи, ако се срине компютърната система на Шенген, даже не мога и да си представя.

И тук опираме до информационното общество и разговорът по необходимост става не само политически, но и философски. Знаете ли, че едно от базовите и неотменими човешки права, за които и друг път сме говорили, е правото на информираност? Вярно, това право е добавено към списъка на основните права сравнително скоро, но така или иначе вече на него се гледа като на правото на живот, на свобода, на труд, собственост, свободно придвижване и т.н. (в Конституцията на България основните права са 15 на брой). Ние твърдим, че живеем в информационно общество и именно като информационно развиваме обществото си. Всички политици крещят колко важни за благоденствието и свободата са информационните и комуникационни технологии, всички партии ги издигат като водещ приоритет в предизборните си програми. Какво всъщност е информационното общество?

То ясно може да се наблюдава през последните двайсетина години и се характеризира с това, че все по-голяма част от хората се занимават с производство на нематериални продукти – ноухау, политически и философски идеи, наука, текстове (например статии във в. „Сега“), изкуство и т.н. и дейността им е немислима без дигитален обмен на данни. В информационното общество производството и употребата на информация са основни икономически и политически дейности.

Страх ме е да пресметна колко десетки, а може би и стотици милиони се похарчиха в България за т. нар. „електронно правителство“. Ето, Търговският регистър би трябвало да е част от него. Истинско електронно правителство означава всички видове администрации да си „говорят“ помежду си на един и същ език чрез своите компютри и бази данни, за да доставят на гражданите лесни, евтини и качествени електронни услуги. Масови документи като удостоверения за наследници, скици на имоти, актове за раждане, свидетелства за съдимост би трябвало всеки да тегли безплатно от интернет с електронния си подпис, който държавата му дава заедно с личната карта. На гишета трябва да се ходи само при крайна необходимост. Но сега това не е възможно най-малкото заради това, че няма унифицирана платформа за всички администрации. А такава няма, защото по силата на корумпираните обществени поръчки много от платформите по места са писани от роднини на кмета или друг решаващ фактор по свое усмотрение и без познаване и съобразяване с никакви общи стандарти.

Краен песимист съм, че в обозримо бъдеще в България ще има електронни услуги за гражданите в изискуемата им цялост. Завършена система от услуги е трудно осъществима по две причини: финансова и политическа. Ако услугите се прехвърлят от гишетата в интернет, администрацията ще се лиши от милионите левове такси, които брули от нуждаещите се граждани. И второ – ако услугите се прехвърлят от гишетата в интернет и дейностите около тяхното доставяне се автоматизират, това ще наложи чувствително съкращаване на административния апарат и освобождаване на чиновници. А чиновниците са толкова много, че особено взети заедно със своите семейства, представляват непреодолим електорален фактор. Която партия уволни чиновниците, тя и ще подари гласовете им на опозицията при следващите избори. Кой е луд да го направи?

Ето затова българското електронно общество е в състоянието, което показа Търговският регистър. Причината е в скритото политическо нежелание да се изгради истинско електронно правителство, но причината също е и в добре познатата порочна практика на обществените поръчки, защото всички, които доставят, поддържат и експлоатират информационните системи на администрацията, се избират именно по този начин.

Когато говорим за деформациите в системата на обществените поръчки, можем спокойно да включим не само компютърните системи, но и мостовете, пътищата, сградите, здравеопазването и какво ли още не.

Защо нещата с обществените поръчки не се получават и често „обществена поръчка“ е синоним на долнопробност и ненадежден резултат? Защо „обществена поръчка“ е станало символ на кражба и некадърност?

Обществото е жертва на собственото си лицемерие – за всичко, в това число и за обществените поръчки. Обществото никога няма да разреши на предприемача онази печалба, която той смята, че заслужава, и намира справедлива за себе си: „Кой, тоя ли ще ми прави гуша на мене и ще ми лапа милиони?! Тоя ли ще ми кара мерцедеси на мене, бе?!“. Затова предприемачът, който често е роднина или довереник на възложителя, гузно крие печалбата си, а когато трябва да я обяви, прави я да изглежда малка. Остатъка до пълния ѝ размер ще открадне после, като спечели конкурса, в процеса на изпълнението. Разбира се, това ще стане за сметка на качеството и на отклонения от проекта – ще се вложат на най-евтини и некачествени материали, ще се съкратят дейности, ще се пести време и т.н. Затова почти винаги резултатът е унизителен.

Един от главните пороци на обществените поръчки, наред с недобросъвестността на изпълнителите, е зловредният принцип на най-ниската цена. Когато лорд Джон си купува Ролс-Ройс, дали обявява конкурс за най-ниска цена? Едва ли. Иначе щеше да се вози на Тата или Баоюн. Когато воюват помежду си на принципа на най-ниската цена, мераклиите за обществена поръчка са готови да обещаят невероятни неща, с намерението после да компенсират с кражби и измами при изпълнението. И никой не бива да им се сърди, защото кражбите и измамите са заложени още в условията на обществената поръчка.

Сигурно знаете, че официалните топки на турнира в Уимбълдън (състоял се за първи път по време на незабравимата за нас Руско-турска освободителна война през 1877) са Слезингър и то още от 1902 – повече от век. Говори се, че за това никъде няма писмено споразумение, а само джентълменско ръкостискане в началото. Когато доверието в името на общия, а и на обществения интерес умре, когато умре джентълменското ръкостискане, никакви закони за обществените поръчки не могат да ги върнат, не могат да ги върнат и най-сложните и тегави административни процедури.

Така е и при мостовете, така е и при регистрите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 146 other followers: