Автокефалията на Украйна: държава и църква; религия и политика

Ето какво каза Петро Порошенко:

Автокефалията на църквата е въпрос на нашата независимост. Това е въпрос на нашата национална сигурност. Това е въпрос на цялата световна геополитика“.

Което означава, че поне за украинския президент въпросът за самостоятелност на тяхната православна църква е чисто политически и никакъв друг. Забележете терминологията, забележете лексиката – освен думата „автокефалия“ и донякъде „църква“, всичко друго е взето от активния речник на парламентариста.

Така е. Съгласен съм, че автокефалността на всяка църква е преди всичко политически и оттам повече светски, отколкото духовен въпрос. При нас нещата се усложняват още повече, защото автокефалността е в областта на едно от основните ни различия с католиците. При тях всяка поместна църква е частица от монолитно цяло воглаве с папата. При православните обаче поместната църква не е частица от цялото, а едната, всята, вселенска и апостолска църква в нейната цялост. От тази гледна точка при православните автокефалността има по-особено значение.

В първите векове на църквата автокефалността е била точно това: независимост като израз на целостта. Бързо обаче се превръща в политически инструмент и в различни исторически моменти изпълнява две основни функции: пренасяне на империята (translatio imperii) и откъсване от империята.

Когато средновековните монарси (например българските) се стремят към собствена патриаршия, то те заявяват амбициите си за императори, подобни на византийския и с неговата легитимност.

През 19 и 20 век, епохата на националните държави, борбите за църковна независимост са на практика национално освободителни движения за откъсване от Османската, Австроунгарската или Руската империи. В частност въпросът за автокефалността на Украинската църква датира още оттогава.

Днес положението в Украйна не се различава много от това в Македония – няколко църкви, само една от които (тази на бившата империя) канонична, а другите „схизматични“, защото останалите автокефални църкви не са се произнесли. Нали помните инициативата да осиновим „другата“ македонска църква, при условие, че ще ѝ помогнем в борбата за автокефалия?

Съвсем очевидно е, че автокефалията е по-скоро политически, отколкото духовен въпрос. И така трябва да бъде, така е прието да бъде още от времето на Константин Велики. Когато той поставя християнството под особена държавна опека и го превръща в официална идеология на Империята, между църквата и държава се сключва договор. Държавата гарантира политически и икономически съществуването на църковната йерархия, а пък църквата легитимира властта на автократорите. Доколко е важно второто може да се види и днес, когато една от най-съществените слабости на парламентарната република е именно постоянното поставяне под въпрос на легитимността на властта – колко не били гласували, имало ли купен вот, имало ли нарушения в предизборната агитация и т.н. Друго си е да те помаже патриархът!

Защо държавата е нужна на църквата е ясно. С какво обаче църквата е интересна на държавата и защо нейната легитимация не се поставя под съмнение? Както всяко друго нещо, църквата също изпълнява най-различни функции в най-различни области. Но една от тях е водеща: църквата извършва тайнствата – онези действия, при които в живота и в делата ни се включва Божията благодат. Тайнствата превръщат църквата от обикновена институция в богочовешки организъм. Така църквата е единственото място, където човек може да спаси душата си и да спечели вечен живот. Единственото.

Второ. Изхождайки от първото, а именно че в църквата ефективно и несимволично действа Божията благодат, църквата определя моралния кодекс. От нея произлизат и се формулират ценностите; въз основа на разбиранията си за добро и зло, тя създава критериите за това ще е приемливо и неприемливо, укоримо и неукоримо, правилно и неправилно, полезно и вредно. Надявам се, правите разликата между „Паулу Куелю каза, че е добро“ и „Бог каза, че е добро“.

Трето. Поради първото и второто, църквата може да насочва мнението и да определя решенията на миряните. Ето защо църквата има правото не само да легитимира властта, но и да оценява политиката. И затова в днешния модерен и компютризиран свят, свят, в който човекът улавя електроните и навлиза в дълбокия космос, е толкова важно дали Украинската църква ще бъде автокефална или не.

Нещата обаче се усложняват от това, че когато говорим за украинска автокефалия, нямаме предвид всички украински православни. Там има три църкви: Украинска православна църква, която е канонична и е в диоцеза на Московската патриаршия, Киевска патриаршия и Украинска автокефална православна църква. На този етап автокефалията се дава сякаш само на вторите две. Документът, с който се случва това, се нарича „томос“ (отрязване, отделяне) и ще го издаде Вселенският патриарх Вартоломей. Сложностите продължават, защото томос се издава от църквата, към която отделящата се църква досега е принадлежала. Вселенският патриарх ще издаде томос на основание на това, че Киевската църква се е създала в рамките на Константинополската, а чак после, когато се е разделила на две, от едната ѝ част е произлязла Московската, с която по повод събития от 17 век все още имало неизяснени отношения, така че дори каноничността на самата руска църква в Украйна не била съвсем изяснена.

След изпращането на двама екзарси от Вартоломей в Украйна, отношенията се изостриха дотам, че Русия заплаши за разкол (прекратяване на евхаристийното общение), какъвто вече е имало по сходен повод в Естония през 1996. Този разкол според РПЦ можел да доведе до разцепление в целия православен свят, да не дава Господ!

Тъжна картинка. Много е жалко, когато вместо църквата да облагороди политиката, политиката обезобрази църквата.

Какво остава сега? Сега остава да видим каква позиция ще заеме нашата църква и как да определим своята позиция ние, простите граждани.

Съвременният свят е устроен така, симбиозата между църквата и държавата е такава, че е прието за редно църквата да следва властта – „…защото няма власт, която да не е от Бога…“ (Рим. 13:1). Ето защо на всяка суверенна държава трябва да отговаря съответната автокефална църква с всички канонични неудобства, произтичащи от това. Логично е при това положение да се предположи, че останалите автокефални църкви ще подкрепят обособяването на независима украинска църква или, ако решат да бъдат крайно тактични, ще замълчат.

Каква позиция ще заеме нашата църква? От една страна нейна църква-майка е Константинополската и е редно да се съобразим с мнението на Вартоломей или поне много внимателно да го обмислим. От друга страна наскоро вече не се съобразихме с него по свикването и провеждането на Критския събор, защото тогава (пък и не само) Вселенският патриарх се показа неприемливо либералстващ по някои въпроси.

А каква пък да е позицията на обикновения гражданин? Ако не го интересуват духовните неща, ако не вярва и не се черкува, тогава е лесно: ако е против политиката на Русия в Украйна, се обявява ЗА автокефалията; смята ли пък, че политиката на Русия е справедлива – ПРОТИВ. Когато обаче е християнин и гледа на Църквата по начина, описан накратко по-горе, тогава трябва да се съобрази и с други неща.

Лично аз, като най-обикновен гражданин, бих приел всяко решение на нашата църква по въпроса за украинската автокефалия, най-малкото защото не разполагам с всички аргументи в дискусията; ще го приема, осъзнавайки, че това решение е чисто политическо и надявайки се, че ще бъде взето в името на догматичната и канонична чистота на Църквата, така че тя спокойно да продължи да изпълнява по-важните си задачи.

Извинявайте, ако и този път не успях да предложа категоричен, прост и еднозначен избор. Знам, че ясните позиции са много красиви, но какво да се прави – светът си е такъв, многоизмерен. Да не униваме и да не преставаме да мислим, дори и да не успяваме всеки път да измислим нещо. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Михайловски Златовръх манастир, Киев.

Tags: , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 150 other followers: