(Технология на възмущението)
Каква е целта на комуникацията? Освен да обменим информация, да научим нещо, което досега не сме знаели, нейната цел е да се разберем помежду си, да опитаме да живеем заедно, в крайна сметка в сърцата ни да остане повече любов и доброта. На практика обаче се получава точно обратното: след всеки пореден „граждански порив за правда“, след всяка поредна „битка в името на велика кауза“ ние излизаме по-озлобени, с повече омраза един към друг.
Поредната „дъвка“ на медии и социални мрежи е изказването на Валери Симеонов по адрес на протестиращите майки на деца с увреждания. Той каза така: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Думите, които възпламениха обществото, са „кресливи“ и „уж“ и спокойно могат да бъдат махнати, без да се промени смисълът на изказването. Това е мнение на гражданина Симеонов, на каквото той има право като всеки гражданин на либерална демокрация. Дали сме съгласни, дали ни харесва, одобряваме ли, вписва ли се в представата ни за прилично и морално – това е съвсем друг въпрос, с който сега няма да се занимаваме.
Изказването на Симеонов обаче избледня на фона на онова, което се изсипа върху него във форумите и социалните мрежи. Най-скандализираните от изказването му, най-чистите моралисти, самите те използваха такива думи по негов адрес, че не можеш даже да ги цитираш. Хора, възприемащи себе си като интелигентни, културни, толерантни и позитивни, успяха да надминат Симеонов по hate speech. И най-изобретателни в сквернословието се оказаха дамите.
Какво ни носи това? Срещу какво воюваме: срещу грозното, жестокото, агресивното, вулгарното по принцип, или срещу властимащите от позициите на властнямащи? Или конкретно срещу един от тях? Или понеже той е WC (вицепремиер), не му е позволено да говори и една десета от гадостите, които говорим ние и то напълно безнаказано, защото няма от какво да подадем оставка?
Светът е коварен. Той иска винаги да заемаме позиция – това да, това не. Всъщност във всяко нещо има смесени истина и лъжа, правда и неправда. Ако протестиращите майки бяха само кресливи жени с уж болни деца, щеше да е лесно. Протестът обаче по същество е съвсем смислен и справедлив. Той наистина иска да промени една възмутителна система, една бюрократична конструкция, която не позволява на хората да бъдат солидарни и състрадателни помежду си. Система, която поради бездушието на щатните си обитатели подлага на допълнително унижение човешки същества, вече предостатъчно наказани от съдбата си.
Тъй като обаче „целият свят лежи в зло“ (1 Иоан 5:19), и справедливият порив на протестиращите майки се опорочава още в самото начало, сякаш отрова се пропива в чист извор.
Хората в неравностойно положение са слаби и беззащитни; чрез страданието си те очистват своите души, а нашите подлагат на изпитание. Естествено е тези хора да предизвикват жалост, състрадание и желание за помощ у всеки нормален човек, у когото егоизмът и самопревъзнасянето не са угасили и последната светла искра. Същото е и за майките, които са понесли кръста си, избирайки да се грижат за децата си с любов и отговорност, вместо да ги подхвърлят на „системата“ с нейните компетентни и специализирани институции.
Състраданието е емоция с голяма енергия и затова е особено интересна за технолозите. И те не закъсняват.
Ето ги професионалните протестиращи. Преди няколко дни в телевизионна дискусия един отчаян левичар каза: „Хората протестират, защото никой не ги чува и никой не им обръща внимание“. За съжаление е точно обратното: в над 90% от случаите хората протестират, именно защото очакват, че ще им се обърне предостатъчно внимание. Ако никой не им обръщаше внимание и действията им нямаха желания резултат, нямаше да протестират. Грешката на властта е, че понякога, в желанието си да поддържа рейтинг, прекалено много се поддава на организиран външен натиск. И това е едно от проклятията на комуникационното общество. Нали знаете: колкото по-прекрасна е светлата страна на дадено нещо, толкова по-ужасна е тъмната му страна. Във век, когато на практика цялото човешко познание е в мобилния ти телефон, хората ползват интернет почти изцяло за порно, игри и забавления. Във век, когато с помощта на медиите може да се чуе гласът на всекиго и всяка справедлива кауза да намери публика, веднага се създава стройна и хитроумна схема да се злоупотреби с това. Ако изчезне телевизията, ще изчезнат и много „каузи“ (между другото ще изчезне и тероризмът – той се храни от това, че се говори за него), защото са решаващи не стотината души на площада, а стотиците хиляди и милионите пред телевизорите.
Ето ги и НПО. Каквото и движение да се извърши в обществото, какъвто и проблем да възникне, бързо се оказва, че има нарочно НПО, създадено и специализирано да го реши. НПО активистите знаят как да „опаковат“ всеки протест – ще му измислят име, ще му измислят кауза, ще отпечатат „спонтанни“ плакати, фланелки, шапки, балони, свирки, байраци и барабани; ще изпратят професионални лидери и оратори (които, разбира се, не са засегнати по никакъв начин от проблема, за който се протестира – имаше пресконференции, на които видяхме активистки – майки на съвсем здрави и прави деца, но подвизаващи се в разни близки до темата НПО).
НПО владеят изкуството на виктимологията: „Ако можете да установите някакво право и да докажете, че сте лишени от него, тогава придобивате статута на жертва“. Тогава НПО ще дойдат и ще ви спасят от вашите страдания. Или ако не ви спасят, ще накарат някой да плати за тях. Ние сме подложени на ежедневно спасяване – спаси бездомните, спаси Пирин, спаси София, спаси мечките, спаси прилепите, спаси океаните, спаси планетата… Всеки някого и нещо спасява, стига, разбира се, да е налице донор с подходящ проект.
Ето ги и политическите партии, не може да не се появят! „За протеста! – изтече изтърван SMS. – Чакаме се на паркинга на НС! Там ще са младежите на БСП и Тони Кутев“. И така, докато се обърнем – хоп! – борбата за благородна кауза се оказала най-обикновена борба за власт.
В момента всички са възбудени. Предстои да се обърне нова страница, което върви заедно с ново раздаване на картите. От месеци е в ход очевидна кампания за клатене на правителството, в която се включиха даже членове на самата управляваща коалиция (В. Сидеров), загрижени за персоналното си политическо бъдеще. Възбудата иде от предстоящата поредица избори.
Най-напред ще има избори за европейски парламент. Всички знаят, че следващият европейски парламент ще бъде твърде различен от сегашния, най-малкото защото идеята за Европа на отечествата ще надрасне екзотиката на досегашните националистически формирования и ще се материализира в сериозна парламентарна група около Виктор Орбан. Това ще промени и ситуацията в България. Не случайно социалистите (пък и други конформисти с изострени инстинкти) припряно подскачат и искат да минат за консерватори и националисти – те имат нюх за вълнàта.
В светлината на европейските съвсем друго съдържание ще придобият и местните избори у нас, които ще се проведат няколко месеца по-късно. А знаем, че резултатите от местните избори са точен показател за тенденциите при бъдещите парламентарни избори. Затова който яхне правилната политическа вълнà сега, той се прицелва в хоризонта на парламентарните избори. Залогът не е малък и борбата ще бъде люта. В нея ще бъдат употребени не само деца с увреждания, не само техните майки, ами не знам още какво…
Всичко това убива човещината и естественото състрадание. И горките деца, и горките им майки – най-вече онези, които мълчаливо си носят кръста и нямат сили да обличат черни фланелки върху скелети пред МС, нито да участват в комисии и работни групи, – всички те стават жертва не веднъж, а два пъти: един път на горчивата си орис и втори път на фалша и лицемерието, тръгнали на поход за далавера под благородни знамена.
Няма да стане така. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
