Когато една култура не може да се самоиздържа

През седмицата покрай останалото се повдигна и въпросът за отношението на държава към филмопроизводството. Тома Биков се изказал на комисия по култура и медии и веднага се чуха гласове на тревога, че държавата ще финансира филми избирателно за свои пропагандни нужди. Всъщност Асоциацията на радио и телевизионните оператори поискала държавата да се ангажира с финансова подкрепа на филмовата продукция в частните телевизии (не знам с какви аргументи, а и не ми се рови). На това Биков отговорил, че харесва идеята, още повече като осъзнава комуникационната мощ на сериалите, но ако ще прави това, държавата „трябва да постави своите условия… и да си отговори защо ѝ е на държавата да инвестира в сериали: само за да стимулира някаква по-масова култура или да постига други цели“ (според стенограмата от заседанието на Комисията). Тези „други цели“, най-общо казано, трябвало да бъдат насочени към отправяне на послания, които държавата счита полезни за народа, нацията и отечеството.

Всичко това е само повод да поразсъждаваме за отношенията между държавата и културата. Нито осъждам, нито оправдавам случващото се в Комисията по култура и медии. Моля това да се чуе добре.

Трябва ли държавата да се меси във филмопроизводство и ако трябва как: само да го финансира безропотно или да налага някакви изисквания към съдържанието. Или по-добре: „Има ли право държавата да се меси в културата?“ и даже още по-добре: „Длъжна ли е държавата да се меси в културата?“.

Както и да зададем въпроса, неговият отговор ще бъде „Да!“, защото нашата култура не е от типа култури, които са в състояние да се самоиздържат. Не защото творците ни са некадърни (Сакън!), нито пък защото публиката е проста (Да не бъде!), а защото публиката е малка. Има, разбира се, и  други причини, но тази е главна – малка културна среда, малка публика, малобройни консуматори на национална култура.

Пък и какво значи една култура да се самоиздържа? Да прави големи продажби на масови произведения? Да се финансира от широките народни маси (като Холивуд, например)? Дали шедьоврите на античността и Ренесанса са финансирани от широките народни маси? Дали Микеланджело си е избил масрафа по стенописването на Сикстинската капела от продажба на билетчета? Дали Веспасиан се е допитвал до мнението на плебса, когато е тръгнал да строи Колизеума – същия Колизеум, пред чиито величави останки днес плебс от цял свят си прави селфита с мобилните телефони?

Клиент (казвам „клиент“, а не „потребител“, за да определя субекта, който плаща за култура, преди да започне да я потребява) може да бъди не само народът, не само широката публика, както си представят онези, които искат от културата да се самоиздържа, а и меценати, олигарси, институции, монарси, в крайна сметка и самата държава. Тоест, когато творците творят, много добре трябва да си дават сметка на кого желаят да се харесат творбите им. Това е положението, Минке; и Моцарт е работил главно по поръчка. А бедният поет, зъзнещ на тавана и създаващ гениални стихотворения под треперещия пламък на свещицата – той също е литературен образ, създаден от творец с намерението да се хареса на някого.

Очевидно е, че връзката между държавата и културата е много по-здрава, отколкото на мнозина им се ще да приемат за прилично. Нещо повече, чрез своята политика в областта на културата държавата не само може, не само трябва, но е и длъжна да прокарва определен мироглед и определени ценности. Какво странно има тогава, когато държавата каже, че е готова да подпомага дори и частни телевизии, стига да има възможността да следи дали спонсорираната продукция отговаря на идеологията, мирогледа и ценностите ѝ, дали допринася тези ценности да се съобщават по качествен начин на публиката?

Пространството и времето са препълнени с примери, които доказват това. Навремето имаше (не знам дали още съществува) Канал Франс Интернационал, целево финансиран от държавата за експорт на френска култура, особено в бившите колонии – затова и в полицейските филми задължително имаше едно ченге негър и едно ченге арабин. Вижте „Чинечита“: основана през 30-те от Мусолини, през 1991 става домакин на Евровизия и е жива и здрава и до днес с хиляди великолепни филми в историята си.

Безбройни са примерите за пропаганда и реклама, прокарвана във филми и сериали. Сещам се „Криминални случаи – Сплит“ – чудесен криминален сериал, финансиран от хърватската туристическа камара (или пък беше от министерство – не съм сигурен). С цел туристическа реклама са направени висококачествени минисериали като „Ченгетата от Пицофалконе“ (за Неапол), „Комисар Дюпен“ (за Бретан), „Отдел Разследване“ (за френската Ривиера) и още десетки великолепни образци, показващи туристически дестинации като декор за криминални сюжети. Сещам се и за сериали като „Глейдс“, в който има цели епизоди, посветени на KIA; „Трарспортер“, който те кара да станеш по средата на епизода и да отидеш да си купиш Audi; или пък „Грозната Бети“, който е просто каталог на модни марки. Да не пропускаме и чудесния филм на София Копола „Изгубени в превода“, проектиран като голям рекламен клип на японското уиски Suntory (питие, между другото, заслужаващо особено внимание и искрени аплодисменти).

Наистина, който плаща, той поръчва музиката. И в това няма нищо лошо, когато музиката е хубава, когато текстът, за който е платено да стигне до нас, се носи от добра мелодия. Когато пък държавата плаща музиката, тогава се защитава идеологическият и естетическият интерес на обществото или поне така се очаква да бъде. Затова колкото е по-взискателна държавата към съдържанието на културните форми, финансирани с пари на данъкоплатците, толкова по-добре си е свършила работата. Защо държавата финансира филми за Левски и за Априлското въстание – заради техните естетически или заради техните идеологически достойнства? Най-добре е, разбира се, и заради двете, но май второто се оказва решаващо. Няма комуникация, която да не съдържа пропаганда, доколкото пропагандата е споделяне и лансиране на идеи. Свикнали сме като кажем „пропаганда“, да си представяме лоша и манипулативна, лъжлива пропаганда. Но не всяка пропаганда е такава. Един от най-ярките примери на пропаганда в сравнително новата ни книжнина е „История славяноболгарская“. Е, тя каква пропаганда е – добра или лоша, полезна или вредна, на полза или на вреда роду?

Има ценности, безспорни ценности, които задължително трябва да се налагат, дори и с малко повече усилие. Това че чалгата се слуша по-леко, а пък на Бранденбургските концерти не можеш да се качиш на масата и да танцуваш, изобщо не означава, че не е нужно класиците да се познават. Именно тук е ролята и на обществените медии, от които не се търси толкова рейтинг, колкото покриване на голям брой важни теми и стилове.

Лошото е само това, че докато сме абсолютно съгласни, че държавата трябва да се грижи за комуникацията на правилните ценности, не знаем кой да е онзи вездесъщ субект, който ще каже кои са правилните ценности. Ето тук е заровено кучето. Държавата събира данъци, за да финансира управленските политики, включително и тази в областта на културата. С тези пари се очаква да финансира ценностна култура. Кой обаче казва коя култура е ценностна? Депутати? Експерти? Комисии? Институции? Културтрегери?…

В крайна сметка културата ни е такава, каквато ни е държавата. А държавата е такава, каквито сме ние самите – да не се залъгваме. И, да: държавата не само може, не само има право, но е и длъжна да инвестира в култура. И не само може, не само има право, но е и длъжна да контролира инвестициите си, да изисква определено съдържание, определени послания и определени внушения. Защото ако не е така, аз още утре ще напиша сценарий за ксенофобски порнографски сериал, разказващ за сложната съдба на влюбени млади нацисти и ще поискам държавата да го финансира. Когато ми откаже, ще изляза да протестирам пред Министерски съвет и да крещя, че съм жертва на геноцид. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 149 other followers: