Купи-дари или за публичното милосърдие

Точно преди една седмица посредством ритуала „черен петък“ нашият патриотичен и влюбен в традициите си народ даде старт на празничното пазаруване. Сега предстои един месец пъшкане и олюляване с разтреперани под тежестта на пакетите колене. Но на черния петък, както и през всички останали дни в рамките на „духа на Коледа“, когато „стават чудеса“, потребителят ще си купи не само телевизори, дрехи и хладилници, но и нещо повече: чиста съвест.

Чистата съвест, освен липса на вина за сторено зло, е и удовлетворение от извършено добро. А че съвестта се продава както всяка друга стока, е видно от начина на нейното предлагане. Едва ли има голяма търговска верига, която с помощта на талантливи рекламисти и вещи пиари да не предлага разнообразни начини именно в нея да задоволите нагона си за благотворителност. Реклами на инициативите се излъчват по всички медии, апелира се към благородството ви чрез остроумни слогани; пъстри плакати, листовки и банери крещят колко човечни са търговските вериги, организирали тази тъй хубава акция и колко още по-благородни сте вие, задето сте се включили в нея. Нарочни екипи стоят на входа и на изхода. На входа ви дават списък с продукти за избор, а на изхода, под веселия звън на касовите апарати, събират закупеното, за да го проводят на нуждаещите се. И сигурно дарените продукти наистина стигат до получателите си, не се съмнявам. Това е чудесно, но не там е въпросът.

Пазарът предлага много начини да си купите самодоволство и „чиста съвест“. И всички те са свързани с търговски оборот и печалба в полза на организатора. Можете, например, да закупите необходим за вас продукт – да речем, козметичен препарат, някакъв крем, с който да мажете повехналото си тяло, тъй че ако сте на 60, да не изглеждате на повече от 45 – и част от цената, тоест част от търговската печалба на продавача, веднага отива за отглеждане на сираци. Ситуацията е win-win, добра за всички участници: търговецът е на печалба, сираците са отгледани, а Потребителят е застанал пред огледалото и тихичко е въздъхнал от самовъзхищение.

Можеш да нахраниш дете. Как става това? Отиваш в специално заведение за сандвичи (организатор на кампанията), взимаш си сандвич, но вместо един, плащаш два, че и повече според големината на сърцето си. В края на годината организаторът туря чертата, установява, че са платени еди-колко-си сандвича, и ги отнася да ги раздаде (вероятно маскиран като Дядо Мраз) на дечицата, като неуморно щипка бузки и роши палави перчемчета под светкавиците на фотоапаратите. Има такава кампания. Просто не казвам името на сандвичите, защото не казвам имената и на другите.

Най-лесно е, разбира се, да пуснеш стотинки в кутия до касата. Обикновено това са монети, които си получил като ресто и не искаш да ти надуват джобовете. Лесно е да си купиш и поздравителна картичка. Поздравителните картички са нещо като квитанции срещу същите стотинки. Но може би най-лесно и приятно е да пуснеш благотворителен есемес. Представи си: току-що си се върнал от мола и си разопаковал новия телевизор. Включил си го и си тръшнал морно тяло в новото кресло, което, за разлика от старото (как въобще си могъл да живееш с него!), се повдига под краката. С дискретно „пст“ отпушваш биричка. Не щеш ли, по цялата 50-инчова повърхност на новия ти телевизор тръгва клип: зима, заскрежен прозорец, зад прозореца – тъжно детско личице. Отдолу – кратък номер за изпращане на есемес на стойност един лев без ДДС (Абе, какво става с ДДС-то от благотворителните кампании? Карай, това е тема на друг разговор). Клипът докосва сърцето ти, ти посягаш към смартфона, също нов и закупен в рамките на черния петък, казваш си: „егати якия дисплей!“ и пускаш есемес. После се замисляш със свъсено чело и пускаш още един: „Баси колко съм щедър!“.

Така е. Обаче в крайна сметка всичко това е по-добре да го има, отколкото да го няма. По принцип, ако някой се нуждае от нещо и го получи, то едва ли за него ще има особено значение кой и с какви съображения му го дава: дали някой търговец е станал два пъти по-богат или дали някой потребител се е почувствал два пъти по-добър. Помощта си е помощ, доброто си е добро. Много пъти съм се питал, когато преценяваме дали нещо е добро или зло, какво гледаме по-напред – намерението или резултата? Коварен въпрос. Ако гледаме резултата, то публичната благотворителност би следвало да е чисто добро, защото някой слаб е получил подкрепа, някой отхвърлен е получил надежда, най-сетне някой гладен и гол е получил храна и дрехи.

Милосърдието е проява на любов, а милостинята е една от петте основни форми на покаяние според св. Йоан Златоуст. „Истина ви казвам (казва Христос): доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Къде тогава е неясното, къде е смущаващото?

Няма да се уморя да повтарям, че проблемът с доброто и злото и трудността на избора между тях идва оттам, че те не съществуват разделени, а винаги смесени. Така е и при модерното, медийно разбиране на милосърдието в консуматорското общество. Масовото, публичното милосърдие е не само полезно, но и опасно, при това и за двете страни.

Този, който извършва акта на милосърдие, рискува да попадне в положение да си купува индулгенции. Нали знаете какво са индулгенциите? Те са свързани с едно изобретение на католицизма, наречено „свръхдлъжностни заслуги“. Според това учение светиите са по-праведни, извършили са повече от необходимите за спасението си добри дела, излишъкът от които може да бъде разпределен между онези, които не са извършили достатъчно добри дела. Разпределянето се извършва от папата срещу заплащане. Прекаляването с индулгенциите довежда до появата на реформацията и протестантството в началото на XVI век.

Този, който проявява милосърдие чрез пускане на есемес или купуване на определена стока, колкото да му се махне тази грижа от глава (иначе казано – да изпълни хуманния си дълг), успокоява съвестта си и повишава самочувствието си на приемлива цена. Нещо по-лошо: този вид благодетел развива един вид „презрение“ към слабите и отхвърлените и иска те никога да не престанат да бъдат такива, за да може и той винаги изгодно да си купува индулгенцията.

Масовото, публичното милосърдие е опасно и за получаващия. На него започват да гледат не само като на професионална жертва, но едва ли не и като на отделен биологичен вид. Пиарите го откриват и сами отиват при него, за да го облекат за ролята в следващия спектакъл. Той вече не е ближният, който е залитнал и на когото си подал ръка, за да не падне; не е скръбният, когото си утешил. Получаващият публично милосърдие се превръща в онтологично онеправдано същество, към което интересът се прекратява, когато престане да бъде онеправдано. Обичайки слабия и нуждаещия се, вече не обичаме брата си, а само обекта на самодоволното си благородство. Спре ли да бъде слаб, ще спрем и да го обичаме. И още по-лошо: публичното милосърдие мобилизира предприемчиви бенефициенти, които го превръщат в свой поминък, в своя професия. Често заради тях истински нуждаещите се плахо подсмърчат отзад и до тях не достига нищо, защото им е неудобно да протегнат ръка.

Кое е злото, коя е лъжицата катран в кацата с меда? Това са думите „публично“ и „масово“. Милосърдието трябва да е тайно, „дясната ръка да не знае какво прави лявата“. Нахранѝ гладен, после разкажи на приятелите си на по ракия и ще убиеш всичко. Освен публично, милосърдието не трябва да бъде и масово, а лично; да не го правим всички, а да го прави всеки. И да не го правим за удоволствие, нито даже за удовлетворение; да не го правим от чувство на дълг, а само защото не можем да търпим страданието на другия, от което сърцето ни се свива. И това не си го измислям аз – кой съм аз, че да си измислям такива неща! Казали са го много по-умни хора преди хилядолетия. Да запазим милосърдието такова, каквото са ни го завещали, и да не допускаме да се превърне в уродливата си противоположност, както се случи с други добродетели. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 150 other followers: