Новите политически разломи и откъде идва обърквацията

Този остаряващ и залязващ свят става все по-сложен и все по-досаден. Едно време, при Тодор Живков, беше лесно и приятно – като дойдат избори, отиваш в „Раците“ (така се казваше кръчмата на Орлов мост в сградата „Царевецъ“, която пригаждаха за гласуване), пускаш единствената възможна бюлетина, а вечерта навред се извиват кръшни хорà в чест на поредната пълна изборна победа.

После нещата се усложниха. Появиха се различни партии и първо трябваше да се справяме с купища разноцветни бюлетини, а после и с интегралната – епична като географска карта. Появиха се изборните страсти, разделихме се на „наши“ и „ваши“: първите ангели, вторите сатани. Появиха се и предизборните кампании, изпълнени с любов и позитивизъм.

Но сякаш това беше малко, та ни дойдоха до главите и европейски избори. Сега трябва да мъчим интелекта и съвестта си с непознати до скоро проблеми. Но, нищо: ние от политика разбираме и няма да се огънем!

Обаче… Обаче все по-често се натъкваме на ситуации, в които онези, които цял живот сме считали за най-люти свои политически противници, действат сякаш според нашите собствени убеждения. Комунисти-интернационалисти и атеисти се държат като православни патриоти; тъмносини политици, чиято емблема продължава да бъде дясна ръка с факел, се сдружават с крайно леви еко-активисти и ходят на гей паради с шарени чадъри.

Защо е тази обърквация? Защото вече вместо един голям политически фронт имаме два и трябва да търсим мястото си в по-сложна координатна система.

През 2016 поредните интелектуалци се провикнаха: „Няма ляво, няма дясно!“ със същия апломб, с който през 1633, говори се, Галилей бил натъртил: „И все пак тя се върти!“. За съжаление, това е дълбоко невярно, както не е вярно да твърдиш, че човекът няма лява и дясна ръка. Можеш да не ги наричаш „лява“ и „дясна“, но човекът все пак има две ръце, противоположни една на друга спрямо надлъжната му симетрия, и с тях, а разбира се и с изумителния си мозък, който се състои от ляво и дясно полукълбо, както и с чувствителното си сърце с лява и дясна камера, е подредил удобния свят, в който пребиваваме макар и временно.

Интелектуалците казаха, че няма ляво и дясно, именно защото бяха усетили, че светът вече не е същия, че хората не страдат от недостиг на права, а по-скоро от излишък; че работническата класа не умира от глад, не е „роб на труда“, както се пееше в Интернационала, и вече не е гробокопач на капитализма; че я няма вече Желязната завеса, която правеше нещата толкова ясни и подредени. Но светът си остава неизменно двоичен, най-малкото защото във физиката е съставен от плюсове и минуси, в електрониката от единици и нули, а в етиката от добро и зло.

Ето защо, веднага след като човечеството (или поне най-умната част от него) стигна до извода, че няма ляво и дясно, се появи необходимостта тази корелация да бъде заменена с друга подобна. Така беше обявено, че разломът ляво/дясно отива в историята, ако не и направо на нейното бунище, защото на негово място се е появил нов разлом – либерално/консервативно.

Новият разлом никак даже не е нов, той съществува отдавна, а в някои свои аспекти може да се каже, че съществува откакто изобщо в човечеството има някаква политическа мисъл и откакто някаква мисъл има и у отделния човек, запитал се за своето място сред другите човеци и в света. Новото е може би само това, че днес консерватизмът и либерализмът са поставени на агиткаджийски начала – или-или; докарани са до остро принципно противопоставяне.

Това се случи по време на пика в мигрантската криза. Мигрантската криза беше капката, която преля чашата. Тя стана повод европейците да започнат да осмислят пътя, по който вървят, и да се питат къде в крайна сметка ще ги изведе той. След остри спорове за ценностите и приоритетите, старият континент се изправи пред дилемата какъв да бъде: Европейски съединени щати или Европа на отечествата; на коя власт да се даде повече суверенитет: на регнума или на империума, дали общият дом да бъде монолитна свръхдържава с все по-синкретична и кохезираща култура или да бъде конфедерация от независими кралства по модела на средновековната феодална държава или на по-късните династични съюзи между суверенни владетели. Това е въпросът днес, но той продължава да преминава през началната си точка – политиката по миграцията – както може да се види и от последния конфликт между Орбан и ЕНП.

Като цяло (и донейде опростено) днес либералното е това, което поддържа идеята за Съединени европейски щати, а консервативното се обявява за Европа на отечествата. Ето го новият разлом. Партиите се прегрупират от двете му страни, независимо дали преди са се определяли като леви или като десни. България е ярък пример, защото тук левите са по-скоро консервативни (за което им помага и традиционната ориентация към Русия), а пък десните са по-скоро либерални поради верността си към евроатлантическата идея. Но всичко това е конюнктура, утре може да е друго.

Разбира се, при определянето на политическата ориентация, за всекиго – гражданин, партия или държава – е важна визията за властта. Днес за удобство хората приемат, че властта може да бъде демокрация или някаква друга – аристокрация, теокрация, меритокрация, плутокрация, олигархия, охлокрация, диктатура и т.н. Забележете, че за тази парадигма няма значение дали държавното устройство е монархическо или републиканско – Великобритания е демократична монархия, Северна Корея е тиранична република.

Да делиш властта на демокрация и всички останали е особеност на текущия мейнстрийм. И доколкото мейнстриймът се възприема като синоним на модерност, то критиците на модерността започват да критикуват и демокрацията. Те с основание отбелязват, че демокрацията е мъртва, защото произвежда от посредствеността елити и, нещо повече, вече не е субект на властта – парламентите са шумни паравани, от които нищо не зависи, докато истинската власт се упражнява някъде другаде.

Но доколкото все пак демокрацията си остава водеща ценност, напоследък се забелязва нещо много интересно: разпадането на устойчивото словосъчетание „либерална демокрация“. Може да се каже, че днес либерализъм и демокрация вече не са едно и също нещо, ако изобщо някога са били. Причината е много проста – за все повече хора „либерална“ става лоша дума, докато „демокрация“ си остава добра.

Ето как новият разлом либерално/консервативно преминава и през нещо толкова фундаментално, каквото е идеята за демокрация. Това го прави важен и затова се налага мнението, че вече няма ляво/дясно, защото либерално/консервативно е дошло да го смени.

Аз пък мисля, че вторият разлом не премахва първия, а се добавя към него. И ако за удобство си представим ляво/дясно като вертикална линия, а либерализъм/консерватизъм като хоризонтална, то ще получим кръст или иначе казано – своеобразна координатна система. Ето от това идва обърквацията. Не всеки, който се е писал преди десен, днес непременно ще бъде консерватор. И не всеки, който преди се е писал ляв, сега ще е либерал. Без допълнително задълбочаване ще видим, че според новата координатна система вече има четири вида политически мироглед и политическо поведение: ляв либерал, ляв консерватор, десен либерал и десен консерватор.

А къде остана популизмът? Той е навсякъде, защото е рожба на демокрацията, която тъй силно си обичаме. Докато политиците печелят властта чрез избори, дотогава и всеки от тях повече или по-малко ще бъде популист. Защото популизмът е да кажеш на избирателите каквото искат да чуят, а не истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 153 other followers: