Интернет и свободата

Отново се говори за регулация на интернет, този път с оглед на авторското право. Преди време се препирахме редно ли беше да ударят сайта „Читанка“. Едни казваха, че за всяка буква, всеки звук, всеки пиксел, чието авторство може да бъде установено, се дължат някому пари. Други пък отвръщаха, че обмена на информация, особено на художествена, трябва да се осъществява безпрепятствено според технологичните особености на всяка епоха.

Сега се заговори за друго. Не за това кой ще си сваля безплатно книги, често от мъртви автори, на които няма как да се плати, а за приходите от реклами. Големите платформи предоставят огромно количество информация, интересна и полезна за милиарди хора, срещу което облъчват тези хора с реклами. И ето че някои автори на съдържание започнаха да искат за себе си част от рекламните приходи.

И по-скоро не самите автори, а техните „правоносителни“ организации. Те са ми любими. Помня как преди години една от тях беше отишла в ЦУМ и беше поискала търговският център да ѝ плаща за това, че някои от наемателите държали отворени вратите на магазините, вследствие от което музиката, която те слушали вътре, се чувала и навън и можели да я слушат не само техните клиенти, но и всички, които блуждаят по коридорите и стълбищата. Честна дума, така беше!

Ето за тази „борба за справедливост“ става дума. Не знам каква част от събраните по този начин пари отиват при авторите на произведения. Не знам също и каква част от авторите на произведения желаят да имат подобни отношения с каналите, по които се разпространяват произведенията им. Защото не може да не си зададем въпроса: ако едно произведение се разпространява в голяма социална мрежа, то кой има полза от това – платформата или творецът? Ютюб ли се прочу покрай корееца Сай („Гангнам стайл“) или кореецът Сай се прочу заради Ютюб?

А да си прочут е хубаво, дори да не си световна звезда: правиш концерти, свириш в заведения, канят те на баровски частни партита, поръчват ти да пишеш музика за млади таланти, можеш да си направиш звукозаписно студио, а пък ако се прочуеш още повече, ще те включат в някой риалити формат или пък ще те направят водещ на предаване, в което да споделяш рецепти за манджи. Всичко това е невъзможно, без да си нашумял в социалните мрежи. Е, при това положение кой на кого трябва да плаща: платформата на твореца или творецът на платформата?

Разбира се, съдбата на твореца не интересува никого, когато става дума за много пари. Медийните регулации не се правят заради твореца, каквото и да се опитват да ни обяснят.

Лошото е, че въпросът не опира само до развлекателния бизнес – ако беше така, мен поне изобщо нямаше да ме интересува. Лошото е, че въпросът за авторското право в големите интернет платформи засяга и медиите, засяга разпространението на новини, коментари, анализи и дискусии. Тук също става дума за пари – нека не си правим илюзии – но в случая те могат да се появят по различни пътища и в различна форма.

Най-простият начин е продажбата на самата медия – вестник, списание, телевизия, радио или сайт. Тогава човек си плаща, за да получи създаденото от уважавани професионалисти съдържание, а социалните мрежи и платформите допринасят за популярността на медиите и престижа на техните професионалисти. Мога да ви уверя, че един журналистически текст, минал праз социалните мрежи, достига до стотици, даже хиляди пъти по-голяма аудитория, отколкото ако си остане на хартия или пък в сайта на съответната медия. Това прави конкуренцията между медиите съвсем различна.

Друг начин за правене на пари е продажбата на реклами. Той прилича на първия, само че сега вече ще наричаме авторитета „покритие“. Благодарение на данните за това покритие рекламодателите решават каква част от бюджета си да отделят точно за тази медия. Всяка медия има страница във фейсбук, откъдето насочва посещения към сайта си, там тези посещения се броят, отчитат се и се представят на рекламодателите. От своя страна интересните журналистически материали се разпространяват в приятелските кръгове из социалните мрежи и ангажират вниманието на хиляди хора, които покрай това биват облъчвани и от другите реклами – тези на социалната мрежа, за които плащат пък нейните рекламодатели. Те също броят посещения, импресии, кликания и т.н. Пак ще повторя въпроса: кой на кого трябва да плаща в симбиозата между медиите и платформите?

Третият начин за изкарване на пари е, най-общо казано, продажбата на влияние. Тук влизат всякакви пропагандни кампании, манипулации, тенденциозни информации, дезинформации и т.н. Едва ли има медия, която да не е поела ангажимент към някого – политически или стопански субект – да се грижи за неговата популярност, да прокарва тезите му и гледните му точки, да убеждава публиката в правотата на действията му. И до колкото повече съзнания достига медията, колкото повече души докосва, толкова е по-интересна като обект на финансиране. В този случай платформите са нужни на медиите, защото разширяват аудиториите им, а пък медиите са нужни на платформите все по гореспоменатата причина – като им генерират трафик.

С две думи казано – колкото повече се развиват интернет платформите, колкото по-големи публики обхващат, толкова по-голяма е и далаверата. А всички знаят, че когато на едно място се натрупа достатъчна маса пари, хиените веднага се събират, за да видят как ще си ги разпределят. Изглежда парите в разпространението на съдържание в интернет са станали толкова много, че и Европейският съюз с готовност влиза в ролята на хиена.

Така се стига до идеята интернет да бъде регулиран и тук настъпва раздвоението. От една страна бива, от друга не бива.

Какво ще стане, ако се ограничат медиите било по обсъждания начин, било по някой друг? Едва ли ще се увеличи материалното благосъстояние на авторите. Те получават хонорар от медията срещу предоставяне на авторски права. Толкоз. Останалата печалба се дели между издателя и платформата. Кой от кого ще иска да му плаща не е толкова важно, но ако се наложи някаква регулация, то веднага ще се появят и рисковете. Първо, платформите ще обеднеят откъм съдържание, трафикът ще спадне, рекламодателите ще мърморят и ще стиснат кесиите.

Ще има по-малко новини, по-малко анализи и коментари, което донейде ще влезе в противоречие с чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека, а именно „да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства“. Но по-лошото е, че гражданите, публиката ще има на разположение по-малко медии за сравнение. Както вече споменахме, всяка медия е ангажирана с възмездната защита на нечии интереси или пък с разпространяването на идеология, зад която стои по безкористно убеждение, но дори и безкористното убеждение е субективно. Тъй че обективната истина остава да се търси в пространството между медиите; на човек е нужно да прочете една новина в няколко различни източника, за да си състави адекватно мнение за нея.

А пък най-лошото е, че всяка регулация е инструмент за потенциална цензура. Точно както и диктатурата на пролетариата в секундата след своето учредяване се превръща в червен терор. И ми е много любопитно как мислят по въпроса за медийната регулация новите либерали и новите консерватори. Да не излезе, че са на един акъл…

Днес нашият свят е доминиран от хора, които определят себе си като либерали. Но именно те са вдъхновителите на най-зловещите, най-тоталитарните регулации. Консерваторите също не одобряват слободията и словоблудсвото. Мнозина от тях знаят, че словото е велико, но и опасно оръжие; че човек, въоръжен с него, но без морална котва и с тежки заблуди вместо истинска информираност, е като дете с огнестрелно оръжие. Мнозина от консерваторите помнят третия стих от псалм 140: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“. Произволното бърборене може да се окаже смъртоносно.

Важно е какво искаме да ограничим, да регулираме и дори да цензурираме. От една страна имаме порива към чистата, обективната истина, който професионалните пропагандатори искат да заглушат в името на продуктивната идеология; от друга страна имаме фалшивите медии, фалшивите сайтове, измислените профили, троловете, порнографията и откровеното проповядване на злото, които направо си плачат за инквизиция. От една страна човек има право да пие от всички възможни извори; от друга страна поне половината от тези извори са отровни. И хората трябва да бъдат предпазвани от отровата дори и чрез известна принуда, защото понякога са като деца.

Трудно е да се намери мярата. Но докато я търсим, мисля, че е добре да се въведе система за споделяне на информация в интернет, при която да е ясно кой носи отговорност за казаното. И каква отговорност носи. Анонимното коментиране не бива да се толерира. Ако някой е голям бабаит със смела позиция, която държи да сподели, то нека я сподели от свое име. Като говорим за електронно общество, време е всеки гражданин да има по подразбиране свой електронен подпис и с него да се подвизава в световната мрежа, щом това е толкова важно за него; нека при следващата смяна на личните документи да се направят лични карти с чип, както е в много други държави, и този чип да съдържа, освен всичко останало, и електронен подпис. С него да се гласува, с него да си плащаме данъците, с него да се изявяваме и в социалните мрежи – зад всеки профил да стои съответният електронен подпис. Така поне въпросът с отговорността ще бъде решен. Оттам насетне всеки да публикува каквото му стиска. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За „Топ Новини

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 155 other followers: