Църквата и правото на информиран избор

Цял живот човек е изправен пред някакъв избор: бунт или покорство, усилие или забавление, тщеславие или скромност, разточителство или умереност, щедрост или скъперничество, наслада или въздържание, принципност или компромис, честност или предателство, мъченичество или подчинение, кока-кола или пепси, беемве или мерцедес, крилце или кълка, да бъде или да не бъде… Всъщност от една определена висота на обобщение изборът е само един: добро или зло, като безалкохолните напитки и автомобилите остават в кръга на шегата. Или казано с думите на Писанието, изборът е между Бог и сатаната.

В края на миналата седмица се състоя първият по рода си квалификационен семинар за журналисти „Църква, вяра, медии и общество“ в Троянския манастир, къде присъстваха митрополити, епископи, богослови, свещеници, университетски преподаватели и представители на електронни и печатни медии. Говорѝ се най-вече за тромавата комуникация между Църквата и средствата за масово осведомяване, за печално ниската компетентност на повечето журналисти, натоварени покрай основните си ресори да се занимават и с църковните събития, за умишлено и организирано насажданата омраза към йерархията и клира, включително и за идеологическите предизвикатели пред глобалността след края на Студената война – т. нар. „проблеми с ценностите на модерния свят“.

Далеч съм от мисълта да влизам в темите или да преразказвам дискусиите, да систематизирам проблемите или да внушавам идеи за тяхното решение. Ще се спра само на правото (и задължението) на избор, с което започнахме.

Нека приемем, че в крайна сметка човек трябва да избира единствено между доброто и злото и между нищо друго. И ако се съгласим (дано тук да няма много шокирани и скандализирани), че доброто и злото не са просто някакви думи, с които сме се договорили да наричаме желаното и нежеланото, а са персонални същности в действителен сблъсък, то ще бъдем най-коректни, ако използваме хилядолетната терминология „Бог и дявол“. Трябва да признаем и правото на човека, принуден да избира между дявола и Бога, да бъде добросъвестно информиран кой е единият и Кой е другият. Най-авторитетният източник на тази информация е Църквата (и богословските факултети), а най-бързият канал за нейното достигане до публиката са медиите. Те дават основните понятия и събуждат интерес и желание за по-нататъшно навлизане в която и да е област.

Човекът е едновременно и надарен, и наказан със свободна воля. Надарен, защото свободата го богоуподобява, а наказан, защото отговорността за избора е много тежка. Наличието на свобода обвинява дори при отсъствието на информираност. Когато някой избере злото, не може да се извини, казвайки: „не знаех, че е зло“; Ignorantia legis neminem excusat (непознаването на закона не извинява никого). Когато говорим за Църквата, виждаме как за нея има от една страна масирана негативна кампания с ролекси, лимузини, ченгета и педофили, а от друга – пълен вакуум по въпроса какво всъщност представлява тя, с какво се занимава и каква е нейната мисия.

Няма как хората да научат от журналистите нещо за Църквата, ако не го знаят самите журналисти. Компетентността започва от най-дребните неща – да знаеш кой кой е и каква позиция заема в йерархията; да правиш разлика между свещеник и монах, между архимандрит и епископ, между викарий и протосингел, между епископ и митрополит. Не може да си член на Църквата и да не знаеш тези неща, а припомням, че неин член е всеки, който е кръстен, независимо дали това се е случило защото родителите му са решили, че е модерно, или пък самият той е решил да се венчае в църква, понеже там стават хубави снимки.

Нататък. Журналистите трябва да познават същността на църковните празници, което започва от познаването на житията на светците. На Никулден се яде шаран. Защо? Какво е сторил св. Николай Мирликийски (когото мнозина познават повече като Дядо Коледа, без да знаят, че е участвал в Първия вселенски събор и при съставянето на Никейския Символ на вярата), какво е сторил той в морето, за да е покровител на рибарите? И какво е сторил, за да е покровител на банкерите? Подсказвам, че именно последното е дало началото на превръщането му в Дядо Коледа. Защо на Гергьовден ядем агне? Защото св. Георги е покровител на овчарите? Но щом е така дали самият той е бил овчар или генерал в римските легиони? Сигурни ли сме? Пък и какво означава агнето и има ли то някаква връзка с преминаването, подминаването (на арамейски „пасех“, „пасха“), има ли някаква връзка с добрия пастир, който оставя 99 овце и тръгва да търси една единствена изгубена? Кой е св. Теодор Тирон, какво чудо е извършил той в Константинопол при Юлиан Отстъпник 50 години след смъртта си, за да го честваме днес на Тодоровден и телевизиите да снимат партийни лидери, яхнали коне.

Нататък. Журналистите трябва да познават богослужението в храма и най-вече литургията, да я обясняват на хората, за да могат хората да се държат адекватно в църква. Защото иначе често може да се наблюдава как докато хорът пее молитвата „Тебе поем“, а свещеникът в олтара чете епиклезата – молитвата, която призовава слизането на Светия Дух над даровете и превръщането им в причастие, – разни хора се разхождат из храма, скърцат и тропат, целуват икони, палят свещи и мърморят съчинени от тях самите молитви, сякаш наоколо не се случва нищо. Но да не знаеш какво се случва, не означава, че нищо не се случва.

Най-сетне журналистите трябва да обясняват какво е Църква, кога е нейният рожден ден (на Петдесетница, тази година се чества идната неделя на 16 юни), какво е слизане на Светия Дух над апостолите, как се предава благодатта му на следващите свещеници, каква власт над греховете имат те, какви пълномощия за извършване на тайнства (брак, кръщение и т.н.). Коя е първата задача на Църквата – да прави живота ни лек и охолен или да спасява душите ни? Каква е разликата между човек и сан? Защото най-честият похват на черния PR е да се компрометира човека като личност, за да се компрометира сана, който носи. И това е кампания, която се води включително и от определящи себе си като „християнски“ медии, без срещу нея да има никакво противопоставяне от истински християнски позиции.

Да не се сърдим на някой обикновен човек, който си има друга работа и други житейски грижи, ако го чуем да хули Църквата или да се присмива на владиците. За 2000 години църквата е преживяла много по-страшни неща, а владиците обикновено са кротки хора, стоят над злобата на деня и лесно прощават. Да не му се сърдим, ако някой го е научил, че Църквата не е нищо повече от суеверно убежище за неграмотни бабички, в което вилнеят брадати мошеници от Държавна сигурност, чиято единствена мечта е да носят златни швейцарски часовници. Но когато добре информирани и компетентни ресорни журналисти в електронните и печатните, държавните, частите и обществените, националните и регионалните медии обяснят на този човек как в действителност стоят неща и той продължи да хули и да мрази, тогава ще знаем, че е направил своя свободен и информиран избор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За NEWS.BG

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 155 other followers: