Върховенството на закона не е инструмент за справедливост

Това изречение – върховенството на закона не е инструмент за справедливост – се мярка мимолетно в предишния коментар от 8 юни и мисля, че идеята му трябва да се доразвие самостоятелно, още повече в светлината на съобщението, че бургаският съд вкарва ефективно в затвора инвалид, който е приемал марихуана като болкоуспокояващо. Казвам „приемал“, защото не ми стана ясно пушил ли я е или е пиел канабидиол, но пък това няма и кой знае какво значение. Забележително е изказването на прокурора. След като адвокатът дълго разказва как неговият клиент е претърпял катастрофа, как тя го е инвалидизирала, как дълго време е живеел в силни болки, как е намерил решение на проблема в канабиса и то до степен, в която отново да стане пълноценен член на обществото, след като подчертава, че клиентът му не е наркоман и нито търгува с трева, нито се друса, след като излага всичко това, прокурорът казва: „Всичко изложено от защитата е хипотеза, която не може да намери законов облик“. Красота!

И понеже за демократичното общество върховенството на закона е свята ценност, всички усти се затварят и всички гласове замлъкват.

От много повтаряне на лозунги и клишета сякаш забравихме, че идеалът на обществото не е законността, а справедливостта. Веднъж решили, че справедливостта се постига чрез законност, започнахме да се прекланяме на средството, вместо да постигаме целта. То е същото, както звездата в един филм, дето я преследват папараците, е актьорът, по-рядко режисьорът и почти никога сценаристът. То е същото, както, забравили Бог, прогресивните природозащитници се прекланят пред „Майката Планета“, пред творението вместо пред неговия Творец. Законността не е цел, не е олтар на кръвожадно божество, под който падат посечени дори невинните, за да остане неопетнен ликът на божеството. Законността е просто убеждение, че от уважение към себе си и за наше собствено добро трябва да спазваме законите, които сами сме изковали в името на справедливостта. Нищо повече. Истинската цел е справедливостта.

Затова разумните политици и юристи казват, че истинската ценност не е върховенството на закона, а върховенството на правото. Но тъй като мнозина (и то съвсем основателно) са склонни под „право“ да разбират юриспруденция, то най-точно казано, истинската ценност е върховенството на правдата.

Върховенството на закона е благодатна мантра за всички политици дошли на власт със средствата на демокрацията. Забелязвате ли колко възмутителни неща, свързани най-вече с плащане на пари, сте принудени да вършите и ако попитате защо, свиват ви рамене и казват: „такъв е законът“.

Принуждават ви да си правите задължителни застраховки. Търговски дружества осъществяват търговията си чрез държавна принуда в законова форма. Дали тези дружества са останали неблагодарни към законодателя?

Принуждават ви да получавате заплатите си по дебитни карти. Дали са останали недоволни (и неблагодарни към законодателя) банките и операторите на банкоматите?

Принуждават ви да ползвате услугите на топлинни счетоводители. Замислете се: що за търговец е „Топлофикация“, щом не може сама да сметне колко струва това, дето ви го продава, ами се нуждае от трета страна, която ви задължава под заплахата на полицията и съда да си купувате от нея топломери, башка парите, които вече дължите.

Принуждават ви да си сменяте касовите апарати, защото не знам коя си фирма била произвела повече, отколкото може да продаде. Дали ще остане тази фирма неблагодарна?

И така нататък, и така нататък. Да не говорим за данъците, чието неплащане е престъпление, по-тежко и от убийство.

Ето това е върховенството на закона – властта си измисля законите, тя си ги приема и после ви казва: „изпълнете свещения си граждански дълг пред олтара на върховенството на законността“.

Но върховенството на закона има и едно друго, неоценимо за политиците качество – то оневинява и след изтичането на мандата. Наивници се възмущават, че нямало осъдени политици. Че как ще има? По кой закон? Те никакъв закон не са нарушили. Спазили са всички приети от самите тях закони, превърнали са личната отговорност в колективна и са я подхвърлили на всевъзможни бордове и съвети. Това е върховенството на закона.

Законите са като договорите – ако няма добросъвестност, те не струват и хартията, на която са написани. Но какво е добросъвестността? Очевидно е нещо, което включва добро и съвест, нещо, което трябва да произлезе вътре от нас, а не, нервно потропвайки с крак, да чакаме някой отвън да го излее отгоре ни.

Какво е добро? Ако това, което четете в момента, не беше вестник, а средновековен фолиант, може би щях да се опитам да изложа скромното си мнение по този въпрос, но то не е. Хайде да кажем само, че добро е всичко, което е в симфония със замисъла на този свят, всичко, което върви по него. Злото пък е всичко, което върви против този замисъл. Ако щете ги наречете Бог и сатана, ако щете ги наречете Батман и д-р Злобил.

Какво е съвест? Съвестта е гласът на доброто вътре в нас, това наше нещо, но не съвсем наше, което ни позволява да чуваме какъв е замисълът на битието. Съвестта е гласът, който казва на човека каква е волята Божия, но спокойно можете да го наречете и гласа на Батман (забелязвате ли как се старая да не отблъсна атеистите?).

Ето как законът, човешкият закон, е продължение, ако не и завършек на един дълъг процес на самоосъзнаване. Процес, в който трябва да познаем какво е добро и зло и какво е справедливост. Доброто и злото трябва да проумеем, а справедливостта да постигнем. Доброто и злото ще проумеем, вслушвайки се в гласа на съвестта си, а справедливостта ще постигнем, когато поставим в съответствие трите закона: природен, богооткровен и човешки. Първите два от наша гледна точка са обективни, третият – субективен. Когато няма противоречие между тях, има справедливост.

Когато третият, човешкият, закон е в хармония, в симфония с първите два, тогава можем да поставим като ценност върховенството на закона. Само тогава. Но докато човешкият закон не е съвършен, доколкото никога не е бил в пълна хармония с другите два, не можем да издигаме в абсолютна ценност неговото върховенство, защото винаги ще се намери кой да злоупотреби, па макар и в съвсем краткосрочен план, па макар и съвсем конюнктурно.

Когато няма арбитър, законността и справедливостта често се разминават. Кой може да е този арбитър… Знам ли? Бил е императорът (автократорът), била е Църквата, днес има някакви атавистични останки на арбитраж у президента в правото му да помилва, тоест да отмени решение на съда, взето в името на върховенството на закона. Между другото, знаете ли защо гербовете на много европейски държави, начело с Русия, която има това право по чисто българска линия, са двуглави орли? Те произлизат от герба на последната византийска автократорска династия – Палеолозите. Ще направя кратък, импровизиран и съвсем любителски хералдически анализ. Орелът е символ на Иоан Богослов, авторът на четвъртото Евангелие и на Апокалипсиса. По този начин орелът символизира проекцията на Царството Божие на земята – ортодоксалната византийска автокрация. Защо е двуглав, защо всяка от главите има своя корона, обединени под една обща? Защото едната власт се осъществява чрез две и то – забележете! – абсолютни всяка за себе си власти: политическа и духовна, точно както Христос е 100% Бог и 100% човек. Защото автокрацията се осъществява в симфония между държавата и Църквата – тъй както човекът се състои от тяло и душа, така и държавата се състои от материална (политическа) и духовна (църковна) част. Без втората част първата веднага се превръща в абсолютизъм и тирания. Това е теорията за симфонията на властите, залегнала още в VI новела на император Юстиниан I. Двуглавите орли символизират идеала за абсолютна справедливост, който надали ще бъде постигнат някъде преди свършека на времето. Върховенството на закона е само последна еманация на този идеал, но не и цел. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Кандински, „Страшният съд“ (детайл)

За в. СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 157 other followers: