Как се финансират партиите

Къде сте сега вие, радетели за пряка демокрация? Ето, искахте да намалите субсидиите, да пометете статуквото, да натриете мутрите на гадните политици, да накажете партиите, които не са нищо повече от престъпни шайки, но на практика разстреляхте любимата си демокрация.

През 2016 година 2 516 791 от вас казаха, че искат субсидиите на партиите да бъдат един лев на действителен глас. През 2019 това е факт за радост на управляващите, за тревога на опозицията и за смъртен ужас на по-малките партии. Попитахте ли се колко пари ще се спестят с тази операция? Не? Ще се спестят няма и 30 милиона лева. Ще кажете: това са много пари! За всекиго от вас поотделно може би, но за една държава, дори и такава като нашата, това са жълти стотинки. Ако партиите получават по 11 лева на глас, издръжката им ще ни струва  32 128 844 лв., включително и извънпарламентарната „Възраждане“ (коалициите не получават субсидии, дори да са спечелили над 1% от гласовете). Сега, когато ще получават по 1 лев, ще ни струват  2 920 804 лв. Разлика –  29 208 040 лв. Тоест, при досегашната субсидия от 11 лева на глас партиите са стрували на цялата държава горе-долу толкова, колкото струва ремонтът на „Граф Игнатиев“ на софиянци.

Следователно истинският проблем с финансирането на париите не е в парите.

Слави Трифонов не е изключителен. Това твърдение вероятно ще го обиди, защото му се ще да мисли, че е, но Европа е пълна с подобни безсрамни популисти, като някои от тях също идват от телевизията и от шоу бизнеса. Тяхната теза е много проста – светът лети към гибел, правителствата са се изродили в мафии, системата е изчерпана, статуквото се окопава, за да векува и богатее. Трябва спешно да дойде някой „народен“, извънсистемен човек и да оправи всичко. Като начало – бой по „статуквото“: да намалим броя на депутатите, да заменим пропорционалната система с мажоритарна, да орежем субсидиите…

Ето как субсидиите идват на въоръжение у популистите, които борейки се срещу тях, се надяват да просияят с ореола на истински „народни закрилници“: не може ли, вместо да плащаме субсидии на партиите, да раздадем тези пари за пенсии, да ги изпапкаме и да ги изакаме! Спомнете си, че други популисти искат същото и за парите за нови изтребители.

Но наближиха избори, решаващи избори, и този популизъм дойде дюшеш за управляващите. По отношение на субсидиите управляващите са може би единствените, на които не им пука за тях. Те държат бюджета, те държат обществените поръчки, спонсорите чакат на опашка пред вратата им. Ще оцелеят и без държавна субсидия. Защо тогава да не попритеснят малко опозицията? Защо да не поотслабят нейната политическа конкурентоспособност? Какво? Когато няма истинска конкуренция между политическите сили, контролът отслабва, алтернативите избледняват, демокрацията страда? Голям праз!

Нека си представим, че току-що падаме от луната, нямаме представа как стават някои неща и нека се запитаме: как могат да се финансират партиите в една модерна, плуралистична парламентарна демокрация. Аз се сещам за 3+1 начина.

Първо, чрез държавна субсидия. Обществото се съгласява, че му е необходима многопартийна система като коректив на неизбежното самозабравяне. Съгласило се веднъж, обществото си плаща за удоволствието през бюджета.

Второ, чрез стопанска дейност. На базата на някакви свои активи, на своя собственост (как е придобита е тема на друг разговор) партиите развиват законен бизнес, като част от печалбата влагат в политически занимания. Те и сега си имат фирми, само дето формално се водят на трети лица.

Трето, чрез дарения. Този подход е леко проблематичен, защото безкористни дарения се срещат само в поезията. Какво очакват спонсорите, защо един субект със стопански амбиции и излишни средства ще прави дарение на политическа партия? По две причини – една почти невероятна и една твърде вероятна. Невероятната е, че субектът иска в страната да се провежда определен вид политика, полезна за благосъстоянието на обществото и за бъдещето на отечеството; вярва че именно въпросната партия е носител на съответните идеи и че е способна да води нужните политики. Тоест, чрез професионални (и по презумпция добросъвестни) политици помага на родината си. Това е невероятната причина. Вероятната е, че търси полза от властта, изпълнява всеобщата формула на капитала (според Маркс): П (пари) → С (стока) → П’ (пари прим), където П = спонсорство, С = политическа партия, а П’ = спечелени обществени поръчки, лобистки закони, монополни предимства и т.н. За да е рентабилна формулата, задължително трябва да е изпълнено П’>П.

Що се отнася до малките дарения, те се използват, единствено за да прикрият големите: Я да видиш! По време на вечеринката в анонимната кутия се е появил цял милион!

Има и още един, нека го наречем нулев, защото би трябвало да е най-естествен, начин за финансиране на партиите – от членски внос. Той е утопичен и не знам дали някъде по света има партия, която да се финансира така. Членският внос обикновено е минимален и се събира, за да символизира някаква ангажираност.

На практика партиите в една или друга степен се финансират по всички изброени начини, включително и от членски внос. Ако ограничите някои от тях, ще се увеличи тежестта на останалите. Ако намалите субсидиите, членският внос няма да се увеличи. Ще се увеличи търсенето на „дарения“ и „стопанската“ дейност. Ако искате да ограничите връзките на партиите с бизнеса (които в своя завършен вид се наричат „олигархия“), увеличете, а недейте да намалявате субсидиите. Просто е. И на партиите не им е кеф да са длъжници на тоя или на оня.

И така, Бойко Борисов отново чу гласа на народа и изпълни народната воля – оряза субсидиите на онези тунеядци, политиците. БСП подскочи, започна да свиква консултации с другите партии, усетила какво им се готви на всички. Драгомир Стойнев нарече случващото се „показен разстрел на демокрацията“ и „опит за пълно овладяване на местната власт“.

За какво всъщност са им на партиите пари за местни избори? За рекламни материали, за шапки и байрачета? За медийни кампании, за позиви? Или пък (не думай!) за купуване на гласове? Това са избори за местно самоуправление и по-скоро кметовете не би следвало да са партийци, а лидери на общностите. Те трябва да са общоприети на база местна проблематика, различна от националния политически дневен ред. И някои от тях са точно такива, но пак не могат да минат без партиите. Примери за кметове – успешни бизнесмени, преминали през всички партии и подкрепяни през годините от всевъзможни коалиции и комитети – колкото щеш.

По замисъл кметът е местен първенец, който организира живота на общността, точно както депутатът е силна личност с твърдо мнение, образован и морален човек, който в народното събрание гласува по съвест и в интерес на избирателния си район. Това би трябвало да е демокрацията и, да!, звучи твърде пряко и мажоритарно. Но понеже не е, остава ни да си признаем, че всички играем една и съща, стара като Османската империя, игра, познаваме добре неписаните ѝ правила, едно от които е непрекъснато да се правим, че играем нещо друго. Пред кого се правим? Пред себе си, разбира се. Следващото правило е да се правим, че си вярваме. Демокрация ли? Ама разбира се, нямаш си проблеми!

Все едно. Решили сме да има партии и ще има. Като ще е така, по-добре те да се финансират от бюджета под формата на субсидия. Всеки, комуто плащат, гледа да угоди на онзи, който му плаща. Нека партиите да угаждат на обществото, чийто орган е държавата с нейния бюджет, вместо на субекти с частни и различни от обществените интереси. И преди да направите следващата стъпка по пътя на борбата със статуквото, преди да пожелаете да се намали броят на депутатите, моля ви да си представите в какво уютно клубче ще се превърне тогава парламентът, в какво гнездо на договорки и разбирателство, колко ще поевтинее прокарването на един или друг лобистки закон. Повече депутати – повече демокрация! Повече субсидии – по-малко корупция! Да живей! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 158 other followers: