Учебниците по история – да простиш не значи да забравиш

Истинският исторически въпрос за българския социализъм е следният: Дали периодът от 1944 до 1989 е нещо изключително, колапс, катастрофа, извънвремие, спиране на развитието, пропадане в бездна или пък са едни най-обикновени 45 години, вярно, със своя специфика, различни от времената преди и след тях, но все пак част от историята, с две думи: нищо особено, нищо, което изисква по-специално отношение. От неговия отговор зависи как ще поднесем това парче от миналото за изучаване от децата в училище – дали като катастрофа, съизмерима с турското робство, или просто като пореден момент от люшкането на историческото махало.

Самият социализъм обичаше апокалиптичното мислене. Освен турско, той говореше също и за византийско, а даже и за „фашистко“ робство, за да подчертае решаващата историческа роля на „народа“, чиято воля за освобождение рано или късно ще изкристализира в комунистическото движение, за да се превърне народът от „роб“ в съзидател с кирка в ръка. Сега обаче тази апокалиптичност сякаш е забравена и на историята се гледа като на поредица от напълно нормални събития (включително и т.нар. „народен съд“ беше обявен за такова), на неща, които са се случили, просто защото е трябвало да се случат.

Просветното министерство, вероятно водено от желанието „да не разлайва кучетата“, сакън да не засегне някого или пък, не дай Боже!, да заеме някаква категорична позиция, е на път да одобри учебници по история за 10 клас, за които вече се писа и говорѝ обилно, даже и петиция се образува, и за които е достатъчно да кажем, че скандализираха част от обществото с твърде мекото си отношение към тоталитарния режим, с премълчаването на знакови негови прояви и извеждането на преден план на второстепенни такива, представящи го едва ли не в човечна светлина.

И така, как да се изучава тоталитарният период в България – като нещо извънредно или като нещо съвсем в реда на нещата? Това е въпросът. И сравнително лесен отговор дава един закон, който не само никой не спазва, но и който мнозина се правят, че изобщо не съществува – Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, чийто първи член гласи:

„(1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция. (2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

Изказването на Георги Първанов (тогава лидер на БСП), че „този закон цели реабилитация на фашисткия режим“, извън това че е пълна глупост, няма абсолютно никаква правна стойност, просто очертава заинтересованите страни.

Как да синхронизират работата си авторите на учебници с действащото в страната законодателство?

Като начало да обърнат внимание на термина „национална катастрофа“, който, формулиран по този начин в закон, изразява официалното становище на нацията и държавата. Така ще си отговорят на поставения в началото въпрос: периодът 1944-1989 нещо извънредно ли е или нещо в реда на нещата. Очевидно е извънредно и трябва задължително да бъде интерпретирано като такова, иначе нарушаваме закона.

След това авторите на учебници, пък и държавата в лицето на Министерство на образованието, вместо да изтъкват как Тодор Живков повишавал жизненото равнище на народа, с което компенсирал липсата на граждански права, да се насочат към посочените в закона акценти, а именно: отхвърляне на конституцията в условия на фактическа военна окупация, умишлено унищожаване на европейските ценности, нарушаване на човешките права (включително това на собственост), отнемане на свободи, терор, убийства и зверства, унищожаване на природата и т.н. – всеки може да си прочете закона. Докато той действа, авторите на учебници, издателите, да не говорим за министерството, са длъжни да се съобразяват с него. Това е положението, Минке, докато твърдим, че за нас върховенството на закона е върховна ценност.

Иначе разбирам желанието да се представи близката история с известна мекота. Няма смисъл омразата да се предава от поколение на поколение – стореното сторено; дори за най-тежките грехове има покаяние и очистване, което не е работа на трети лица. Лично аз през 1989 тъкмо завърших висшето си образование след съответната казарма от 1981 до 1983. Много мога да разкажа и за своята съдба, и за съдбата на семейството си. Никога не сме се изкарвали репресирани, макар че други се изкараха и за по-малко. Не обичам да разказвам какво ми се е случвало не от някаква страдалческа поза, а защото не мисля, че ми се е случило кой знае какво. Много неща съм пропуснал, но може би щях да ги пропусна и без комунизъм. Всичко съм простил и така ми е добре. Това обаче не означава, че агитирам и другите да простят. Всеки сам решава дали да прости или да задържи според собствената си съдба и начина, по който я преживява. За мнозина да не простят е върховен морален акт и аз не смея да твърдя, че не са прави. Сигурно има хора, преживели такива ужаси, каквито ние, лесно прощаващите, едва ли можем да си представим.

Но няма кой знае какво значение дали някой ще прости или няма да прости, защото да простиш не значи да забравиш. То е като с турското робство (простете, че използвам този крайно неточен термин, но някак е най-прибран и ритмичен) – сигурно за някого то все още е въпрос на прошка, но за повечето хора е въпрос единствено на памет, на поучителна памет. Соца и турското робство си приличат по две много важни неща: отнемат ни свободата да управляваме съдбата си и забавят развитието ни. Следователно, от гледна точка на идните поколения са крайно отрицателни и нежелани. Следователно, идните поколения трябва да ги познават такива, каквито са, за да не ги повторят от носталгична романтика. Което ни подсеща, че соцът и турското робство си приличат и по още нещо.

Соцът и турското робство си приличат по отношението си към историята – и двете предпочитат хората да не се интересуват от нея. Този дух, насаждан у населението, доведе дотам, че много българи не знаят и не се интересуват как се казват собствените им дядовци. За соца беше важно хората да гледат в бъдещето, а не в миналото, защото в бъдещето сияеше недостижимият комунизъм, а в миналото досадно се мъдреха „народният“ съд, национализацията и колективизацията, а преди тях – все по-обаятелните царски времена. Трябва ли след 30 години демокрация пак да мислим по същия начин?

Слава Богу, днес времената са други. Днес непрекъснато излизат ценни исторически и биографични книги. Стига да има желание, човек може да си създаде адекватна представа за минали събития и личност. И което е най-важното – да ги осмисли в контекста на настоящето, защото много от случващите се събития могат да се обяснят, единствено ако бъдат разгледани като част от процеси, започнали преди векове.

Социализмът, а и периодът след него, който вече стана достатъчно дълъг, трябва да се изучават такива, каквито са, и да се интерпретират според официално определените ценности на обществото. Ако ценностите са свободата, демокрацията, справедливостта и технологичният прогрес – то и историята трябва да се разглежда според това кои събития и личности им помагат и кои им пречат. Много от явленията, които ни фрустрират днес, имат своята причина не у нас или у политиците, които сме си избрали, а у събития, случили се с предишните поколения. Бедни сме били, прости сме били, злобни и подли сме били… Четете история. Сигурен съм, че някои от причините ще намерите още в Кубратовата държава.

От политиците и в частност от онези в образователното министерство се иска да застават на смели позиции и да взимат силни решения. Иначе не са политици, а плахи като кошути чиновници. Писачите на учебници ще се съобразят с тях, а на издателите им е все едно, стига да им се плати. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Паметник на партизаните от Габровско-севлиевския отряд край с. Балван.

За в. СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 155 other followers: