Борисов разсъждава като монарх

В устата на някой заклет републиканец това може и да е обида, но аз не съм такъв. Така че нека никой не бърза да ми се сърди. Ако кажа, че Бойко Борисов е прочел тронно слово пред Конгреса на ГЕРБ, това няма да е подигравка към болни амбиции, прекомерно самочувствие или тщеславие, а констатация за един определен начин на мислене, който спокойно избуява и в републикански условия.

Вчера ГЕРБ имаха Национално събрание, но хайде да го наричаме „конгрес“, че звучи някак по-партийно и по-монолитно. Главна и наглед единствена задача на Конгреса беше официално да отстрани Цветанов, церемониално да сложи край на неговата епоха и предизборно да минимизира ефекта от скандалите, свързани най-вече с неговото име – нали никой не се лъже, че ако не беше замесен той, историята с апартаментите едва ли би се оказала толкова шумна, толкова интересна дори и за нашето дребнаво обществено мнение? Същинската цел на Конгреса беше да стегне редиците преди изборите и да излъска образа на партията, но за това ще говорят всички останали. Нас ни интересува друго.

Общият тон в словото на Борисов остави впечатление, че махат Цветанов от немай-къде: не че не е полезен за партията, не че няма заслуги към нея, пък и към цялата нация; не че на всички гласували за отстраняването му (вероятно изцяло по свое убеждение, след дълъг размисъл и вътрешна борба) той няма да липсва и че ако зависеше от личното им желание, щяха да го оставят, но дългът към обществото е над личния интерес и индивидуалните чувства; заради натиска на общественото мнение, заради гласа народен, който наказа партиите с малки субсидии, но преди всичко защото ГЕРБ имат непоклатими етични стандарти, с които не може да се прави компромис заради никого, Цветанов си тръгва, става редови член на първичната си партийна организация и отива да прави НПО по въпросите на евроатлантическата сигурност:

– Г-н Цветанов, г-н Цветанов! – заситниха след него журналистите с баналния до втръсване въпрос. – А пък вие някой ден ще превърнете ли вашето НПО в партия?

Е, хайде сега пък и вие… – с бащинска усмивка им даде Цветанов баналния до втръсване отговор, който всъщност не отговаря нищо.

Хубаво е г-н Цветанов, докато обмисля дали да строи своя партия, да си сложи на нощното шкафче една снимка на Лютви Местан. Защото едно е да познаваш лично структурите, съвсем друго е да си „царят“ – колкото и добре да ги познаваш, скоро те ще спрат да те познават: така е устроена чистата и светла човешка душа, душата на поданика. Но сега въобще не става дума за бъдещите творчески планове на Цветан Цветанов.

Бойко Борисов, говорейки за нещо много конкретно – пресичането в зародиш на всякакви намеци за корупция и злоупотреба с властта, – повдигна общи и базисни, толкова общи и базисни теми, че направо навлизат в територията на философията: 1. Справедливосттаключова дума и нов закон в ГЕРБ; 2. Моралътвреме е да се създаде етична комисия; 3. Способността да се променяш – защото животът е динамичен и който не може да се променя времето го изхвърля.

Как вижда Борисов справедливостта? Той казва така: „Ключовата дума за нас е справедливост и тя трябва да се отстоява! Иначе партията няма да я има!“ – в смисъл, всеки като сгази лука, следва да си носи последствията и да не маскари фасона на Партията. Това не е точно справедливост, а вътрешнопартийна дисциплина. Справедливостта е друго и съвсем между другото включва и вътрешнопартийната дисциплина. Справедливостта е съвпадението на законите – естествения (съвестта), Божия (десетте заповеди и Евангелието) и човешкия (Конституцията и т.н.). Ако тези закони не се в съгласие, дори само на ниво общи принципи, тогава няма справедливост. Обърнете внимание обаче, че въпреки всичко, в повечето случаи тези закони са в съгласие и слава Богу!

По въпроса за морала Борисов каза: „Тъй като обществото гледа партията под лупа и има все по-големи очаквания към нея, е време да се създаде етична комисия от „много честни и морални хора” – демек, ако някой от нас сгафи, първо ние да си го заловим, да го разобличим, да се разграничим от него и чак след това да го хвърлим на кучетата; така партията ще пребъдва и отвъд членовете си, и отвъд лидерите си, с изключение може би само на един. Разговорът за морала обаче не свършва тук. Моралът е вродената у човека способност да различава добро от зло и е в пряка връзка с първия от горните закони – естествения (съвестта). Какво значи „етична комисия“? В употребения смисъл това ще да е орган, санкциониращ явления, които са грозни, въпреки че формално са законни. Тоест, признава се съществуването на неморални (зли) явления, но сами по себе си съвсем законни. И това е очаквано, когато трите закона – естественият, Божият и човешкият – не съвпадат. Човешкият закон често е чужд на справедливостта, защото защитава интереса на онзи, който има сила и власт да го прокара, нищо че е в противоречие с обществения интерес. Затова, както и друг път сме говорили, върховенството на човешкия закон е спорна ценност. Затова не е излишно да има фактори и институции, които стоят над него и го ограничаван – не се ужасявайте: днес такива са Народното събрание, което може да променя законите, и Президентът с прерогативите си да помилва или да налага вето (което е абсолютно бутафорно, но това е друга тема).

Да поставиш под съмнение достатъчността на закона за възтържествуване на справедливостта и доброто, да си убеден, че винаги има и е хубаво да има и нещо над закона, което не възцарява беззаконието, а гарантира законността, бидейки самото то закон и източник на закони – ето това е типично монархическо мислене.

Трето. Борисов каза, че „животът е много динамичен, всичко се променя и от нас се очаква да се променим също. Който може, разбира се, който не може – времето го изхвърля“ – очевидно се имат предвид мощните потоци на конюнктурата: днес народът харесва едно, утре – друго; днес в Европейския съюз на мода е едно, утре – друго; днес актуална е ЕНП, но ако утре Орбан излезе, тогава ще е друго, а човек трябва да върви по пътя си и да оцелява там, докъдето е стигнал.

Всъщност човек трябва (и е длъжен) да се променя дотогава, докато стигне до истината. После трябва да спре. Защото, както е записано в  деянията на VII Вселенски събор – същият, който осъжда иконоборството: „Оня, който, след като е намерил истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата“. Следователно, ето кое е най-трудното: човек да разбере, да усети кога да спре да се променя. Ако не спре, ще се превърне от търсач на истината в конформист. Но ако спре, няма ли да стагнира, няма ли да се вкамени, няма ли да умре? Не, защото истината не е състояние, не е крайна спирка, а път, който никога не свършва. Във времето истината е точка, но във вечността е вектор.

Така и Борисов, променяйки се според повелите на времето, се мъчи да убеди и себе си, че е демократ, макар да е монарх по душа и в това няма нищо лошо. Монархизмът е просто вид мнение по въпроса откъде идва властта и на колко се дели. Монархът иска добросъвестно да носи отговорност за народа, но не и пред народа. Защото тогава няма да е МОНархия, а ПОЛИархия, която в най-деградиралата си форма се нарича АНархия. А когато не е ясно нито откъде идва властта, нито на колко се дели, тогава трудно се носи отговорност за каквото и да било, а осигуряването на справедливост става крайно проблематично.

Ако подобен възглед за трите неща – справедливост, морал и приспособимост – извън тесния смисъл, продиктуван от политическата конюнктура, е искал да сподели Борисов и дори да не е искал, а само да го е мислил или дори само да го е чувствал, то тогава можем да кажем, че той мисли като монарх. Дали е монархист? Едва ли. Той е прагматик и знае, че съвършена монархия няма. Дори Юстиниановата симфония никога не е успяла да проработи, въпреки хилядолетните опити. Знае също, че конституционната и парламентарната монархия не са монархии, защото властта не идва откъдето трябва и отговорността не е насочена накъдето трябва. Съвършена монархия няма, освен една – Царството Божие. Но там монархът е от по-друго естество.

Но монархическото мислене е актуално, дори и да не се отнася до обществено-политическата форма на управление. Днес, във времена, когато естествените народни водачи, старите вождове и жреци, бароните, главатарите са се превърнали в параноични чиновници, които гледат само как да спазват сложните правила на играта, за да не изпаднат от софрата, тогава обикновените хора сякаш все повече предпочитат монархическото мислене, макар и наметнато с републиканско-демократичен плащ. И ще продължат да го предпочитат, докато властта уж произтича от тях, докато някой все още ги пита за нещо. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За NEWS.BG

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 158 other followers: