Клоунът Бòрис напуска Цирка

Като се замислиш, защо Борис Джонсън да е клоун? Защото ходи рошав ли? Но именно в това е работата – като (ако) се замислиш. Много от хората, които се смятат са по-умни от останалите и които по правило са най-шумни в социалните мрежи – единствената медия, до която са успели да се доберат, – на практика нямат собствено мнение, а репродуцират някаква „права линия“, спусната от авторитети. Парадоксално е, но да – „мислещата“ част на човечеството, просветените, прогресивните, граждански активните – всъщност нямат собствени мисли. Не е нужно да си екстравагантен, за да си прав. В дадена група всички може да са на едно мнение и то е по простата причина, че истината е една. Но не всички в групата могат да обяснят защо са на това мнение, как са стигнали до него.

Защо Борис Джонсън да е клоун? Той стана премиер, само за да олицетвори преобладаващото мнение. Клоун или не, успя да оглави консервативната партия. Нима английските консерватори за една нощ станаха идиоти, та да си изберат клоун? Или пък го избраха, за да угодят да другите идиоти (народа), които се очаква да гласуват за консерваторите, единствено ако консерваторите им предложат клоун? Умните и сериозните предлагат на идиотите палячо, за да гласуват идиотите за умните и сериозните и така умните и сериозните да получат властта по чисто демократичен път. Като че ли тази схема описва чудесно съвременния свят или поне „по-цивилизованата“ част от него.

Защо идиотите харесват клоуна? Ще кажете: защото клоунът ги омайва с див популизъм. Британските проевропейци (тоест не идиотите, а тамошните умни и красиви) издигнали над Лондон балон, изобразяващ Борис Джонсън като разревано дете с руси рошави кичури и бяла тениска. На тениската бил изобразен червен автобус, а на автобуса ­– числото £350m (триста и петдесет милиона паунда или около € 390 млн.), което е годишната вноска на Великобритания в ЕС. Популизмът на клоуна се изразявал в това, че предложил тези пари, вместо да се изсипват в ЕС, да се вложат в държавно здравеопазване в страната.

На пръв поглед, освен див популизъм, това е много грозно и егоистично, защото не изразява никаква загриженост към бедните попули (народи) като нашия, които също са членове на ЕС и също правят своите скромни вноски в общата касичка. Но като се замислиш, всяко даване се прави срещу някакво получаване. Дори благотворителността, дори милостинята. Успокояването на съвестта и сърдечното удовлетворение също са получавания в замяна на нещо дадено. Какво дава една държава, за да бъде член на ЕС, и какво съответно очаква да получи в замяна. Ето този въпрос си е задал клоунът и даже не си го е задал той, а го задава от името на милиони хора, които се питат същото. Отговорът е прост: всяка държава си плаща за членство в ЕС, защото е решила, че ако е член, ще бъде, най-общо казано, по-добре, отколкото би била, ако не е член. Някой сеща ли се за друга логика?

Какво значи „по-добре“? Всички са съгласни, че това значи по-добре икономически, социално и граждански, макар че на теория може да значи и други неща. Тоест държавите имат сметка да са в ЕС, докато това ги прави по-богати, по-справедливи и по-свободни. За страни като България няма спор, че е много по-добре да бъдат в ЕС, отколкото да не бъдат. Доказва се чрез онагледяването „преди и след“ като в рекламите на хапчета за отслабване.

Страни като България знаят защо са в ЕС. Не стоят съвсем така нещата със страни като Великобритания и тук „страни като“ не е употребено съвсем коректно, защото Великобритания няма аналог. От една по-драматургична гледна точка Брекзит може да се разглежда като трагедия, в която една бивша империя се зъби на една бъдеща. През последните години поведението на Франция и Германия е такова, че предизвиква все по-озадачено повдигане на вежди у британците и те започват да чувстват по-близки до себе си американците, дето на всичкото отгоре говорят един и същ език с тях, нежели европейците от другата страна на Английския канал, който шантавите французи наричат „ръкав“ (La Manche). Ето защо озадачените британци все по-настойчиво се питат плюсовете ли са повече или минусите да бъдат в едно домакинство с шантавите французи.

Плюсовете са безспорни. Икономиката дори и на страна като Великобритания не би била същата без членството ѝ в ЕС. Това е видно особено ясно в селските райони. Но ето че идва моментът някой да си зададе въпроса: „Дали европейските приоритети са това, за което навремето съм се съгласил да плащам? Дали вече националното държавно здравеопазване не е по-важно, по-рентабилно от тях?“. Ето този въпрос изрича гласно клоунът Борис Джонсън и затова из мъгливия Албион развяват негови балони с бяла тениска и червен автобус. Отговорът на този въпрос с малко думи би обяснил Брекзит, над който целокупната прогресивна мисъл многословно умува от години.

А европейските приоритети, за които държавите си плащат, напоследък бяха припомнени от прясно избраната шефка на ЕК Урсула фон дер Лайнен и добре систематизирани от Димитър Петров в един негов коментар за Европейската централна банка и тревожното финансово бъдеще на Европейския съюз.

Приоритетите на Европа вървят по-скоро към нездрав ексхибиционизъм, към защита на някакви „каузи“, за които не е ясно кой на кого ще каже „браво!“. Тези приоритети водят до икономическо отслабване на Европа, до понижаване на нейната конкурентоспособност спрямо останалия свят, нищо че последната точка от „стратегическия дневен ред“, приет в Сибиу (за което сме писали) е за „защита на европейските интереси и ценности на световната сцена“.

Продължава да се говори за гарантирана минимална работна заплата. Това е свръхляво, защото поставя разпределението преди създаването. Икономическият растеж, тази заветна мечта на всеки политик и най-вече на популиста, е възможен единствено на основата на принадената стойност – създавайки блага, обществото се възпроизвежда, като остава и излишък, който да бъде вложен в някакво развитие, в някакво усъвършенстване, в някакво допълнително благоденствие. Без принадена стойност няма растеж, а заплатите са част от уравнението за създаване на принадена стойност. Ако ги превърнете от променлива в константа, уравнението ще се счупи.

Климатичните глупости. Според мен тук става дума за някаква глобална кражба, не може хората да са такива идиоти. Или пък за поредното плашило – масите се управляват чрез страх, страхът е тяхната юзда. Или пък и двете заедно. Но ако тормозиш икономиката си с призрака на климатичните промени (които довчера се наричаха „глобално затопляне“, ама вече стана ясно, че не е затопляне, както изчезна и дупката в озоновия слой, помните ли я?), ако я спъваш с глоби за въглеродни емисии, как тя ще е конкурентна на китайската или индийската икономика, на които за тези неща не им пука? Да не говорим, че европейският принос към глобалното замърсяване в сравнение с азиатския и на двете Америки е все едно да пръднеш на бунище.

Урсула се обяви и за полови квоти на ръководни длъжности. Чакайте сега! Нали работим за премахването на половете? Нали има родител 1 и родител 2. Защо да няма и еврокомисар 1 и еврокомисар 2? Каква е тая полова сегрегация? Извън кръга на шегата, половите квоти, това да избираш човека не според интелекта, таланта, квалификацията и компетентността му, а според начина му да се размножава като бозайник, това, разбира се, не руши пряко икономиката, но допринася за общата некадърност, която рано или късно ще я разруши.

Ето заради тези приоритети и политики клоуни като Борис Джонсън си задават въпроса заслужава ли си да стоят още в Цирка или не. И са прави. Но Великобритания може да си позволи да си задава тези въпроси, докато на нас ни остава единствено, подобно на Уди Алън, да се питаме: Румен Радев – не са ли това четири жени[1]? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] „Шекспир – не са ли това четири жени“ – Уди Алън, „Ако импресионистите бяха зъболекари“, „Пролетен бюлетин“, издателство „Труд“

За в. СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 155 other followers: