В света на протестите и цитатите

Покрай втория протест срещу избора на Гешев за главен прокурор – протест, за който беше по-важно да преброи присъстващите, – д-р Тони Филипов написа:

По повод на протеста довечера моля някой да каже на Христо Иванов да се дръпне малко от първата редица… Никой не е длъжен да се съобразява с исканията на малка извънпарламентарна партия. Протестът трябва да е граждански, за да има смисъл и съответно отзвук. Ако Христо Иванов се изтъпани отново да държи речи, за мен това ще означава, че той се опитва да яхне вълната на гражданското недоволство с тясно партийни цели“.

Всъщност е точно обратното. Механизмът на такива мероприятия е следният: организиран политически субект си избира тема (в случая „Главен прокурор“, защото тя е в компетенцията на конкретния субект), организира активисти, прави кампания на „мрежови принцип“, произвежда агитационни материали (поздравления! тези против Гешев са направени с вкус и вещина), вдига шум във фейсбук и излиза да се снима на улицата. Тези мероприятия са спонтанни, колкото спонтанна беше и Арабската пролет, само че там мащабите бяха други.

Защо гражданите не се събраха „спонтанно“ пред НАП, за да искат оставката на Галя Димитрова, която по „морални причини“ взе тежкото решение да не прекъсва отпуската си в разгара на най-големия скандал в киберисторията? Този случай е много по-възмутителен, най-малкото защото има конкретно деяние, каквото в номинацията на Гешев няма. Този случай е много по-граждански, защото НАП е правителствена агенция, а прокурорите, номинирали Гешев, са магистратска колегия в състава на третата независима власт. Защо нямаше „спонтанен“ протест с еднакви, произведени с вкус и вещина, плакати пред НАП? Очевидно защото спонтанните протести се случват трудно и то само когато има истински повод, когато „яйцето е опряло в задника“, както беше в Лукановата (и Виденовата) зима.

В същото време, когато д-р Тони Филипов написа горния текст, Любомир Талев ни припомни ценни мисли на Карл Шмит:

„Подкрепата на масите се печели чрез пропаганден апарат, който разчита на апелирането към непосредствените интереси и страсти за постигане на максимален ефект“.

Понеже демокрацията се крепи на илюзията на вишегласието и на безочливите лозунги за върховенство на народовластието, всеки, който се домогва до властта, трябва да мине и през избори, за да подпечата легитимността си. Когато истинската легитимност е недостижима, върши работа и изкуствената. Затова всеки търси своята справедлива кауза за пред „масите“. Не, той не го прави за себе си, дума да не става! Прави го за народа! За народа той ще жертва и кариера, и благополучие!… Така демокрацията се превръща в популизъм.

Не казвам, че не са прави, не казвам, че Иван Гешев е много убав – моля, проявете интелигентността да разберете това! Но казвам, че Иван Гешев е само повод. Да, добър повод, да, хубава тема за протестиране, но не това е главното. Коя е разликата между Гешев и Цацаров? Нали и двамата са слуги на мафията? Разликата е тази, че срещу избора на Цацаров, който също беше единствен кандидат, не протестираха, а срещу избора на Гешев протестират. Защо? Може би защото назначиха Цацаров през 2012, в която нямаше нито местни, нито президентски, нито парламентарни избори – интригата с предсрочните парламентарни избори започна в началото на 2013 с големите сметки за ток; номинирането на Цацаров не беше в предизборна ситуация. Прокурорите си избират един от тях да им е шеф. Голям праз! Това си е тяхна работа, никой не се интересува. Обаче през 2019, в навечерието на избори и то местни, когато БСП наперено заяви, че „ще предизвика залеза на Борисов от София, откъдето е започнал и възходът му“, с което даде официален старт на боричкането за протестния вот, тогава вече е друго.

Дразнещо е да ни баламосват, че мотивите им са едни, когато са съвсем други (като в случая със спасителите на София, които припряно издигнаха кандидат за кмет, с което показаха, че са политическа, а не гражданска организация, и вбесиха мнозина, защото доразцепиха протестния вот с гласовете горе-долу за един общински съветник), дразнещо е, въпреки че в истинските им мотиви няма абсолютно нищо лошо – всяка партия в предизборна ситуация ще се пробва да види колко народ може да изкара на улицата по обществено значим повод. А поводът е хубав, защото очертава двете големи митологични фигури: 1. ТЕ (лошите) – властимащите, мафията, простаците, мутрите и 2. НИЕ (добрите) – умните, красивите, честните, компетентните, добронамерените, които искаме да се жертваме, за да оправим положението в името на всеобщото благо. Тези две митологични фигури са устойчиви в света на демокрацията. Сменят се само актьорите, които изпълняват техните роли. Нека си спомним, че и Бойко Борисов дойде на власт като един от НАС (добрите), за да вкара мафията и властимащите в затвора; дойде да накаже ТЯХ в името на НАС. После и той на свой ред се превърна от НИЕ в ТЕ и сега текущите НИЕ, нетърпеливи след 10 години чакане, искат той да се махне, за да станат и те на свой ред ТЕ.

Това, което днес се нарича „демократична общност“, го подкрепях и аз до 2017, когато официално оттеглих подкрепата си и публично обясних защо: не можеш да жертваш голямото заради малкото, глобалното заради махленското, не можеш да жертваш идеите, които уж имаш, за едната заплата. И слава Богу, че я оттеглих, защото впоследствие се намесиха зелени, розови и какви ли още не, за да ми проповядват криворазбрана толерантност и сексуална разкрепостеност, да ми говорят, вместо за дългосрочни цивилизационни перспективи, за брой контейнери за разделно събиране на смет на глава от населението.  Но не това е най-важното. За мен много по-съществено е, че политическото семейство, което подкрепях, стана прекалено атеистично, прекалено материалистическо, а това не е по моя вкус и разбирания. Може да съм консервативен (в най-лошия смисъл),               може да съм мракобесен, може да съм черносотник, но за мен политиката е философия на властта и затова който иска да я упражнява, винаги трябва да знае откъде идва тя и накъде е насочена. Властта не идва от тълпа залъгани с красиви фрази избиратели, а пък ако идва, значи имаме голям проблем.

В това, което днес се нарича „демократична общност“, останаха мои приятели – много достойни хора, защото са лоялни по възпитание и свободолюбиви по дух. И като казвам „много“ имам предвид не много на брой, а много свестни, много достойни. Тях ще продължа да ги обичам и уважавам. Но също така ще продължа да се дразня от пропагандните манипулации. „Ама недей така! – ще кажат. – Те не са насочени към теб! Пропагандата е за масите“. Че аз не съм ли от масите? Ако вашата пропаганда ме дразни, то значи не съм вашият човек и вие не сте моите хора. Знам, че ще дойде ден, когато нещата ще се променят, ще се отърсите от левичарската инерция, от диалектическия материализъм и културния марксизъм, неминуемо ще дойде и дай, Боже, да дойде по-скоро! Тогава ще си говорим пак. Знам също, че изобщо не ви дреме дали съм вашият човек или дали вие сте моите хора, но аз да си кажа. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За Топ Новини

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 158 other followers: