Доволните и недоволните – новият стар политически кливидж

Професорите по политология би трябвало да го долавят, но един от тях – не. Няма да назова името му, за да не стане конкретно и дребнаво. Даже не дребнаво, а дребно. А щом стане дребно, пречи на обобщението, което всъщност е интересното.

Той казва: „…все пак София е стар буржоазен град…“ и по този начин се опитва да обясни политическите размествания, които ще се случат в цялата страна наесен. Всъщност те няма да се случат – ако е имало нещо да се случва, то вече се е случило – само ще се покажат в систематизиран вид.

Най-последното политическо самоосъзнаване сякаш преминава под девиза „Вече няма ляво, няма дясно!“, прокламиран от новите леви (доста от които бивши десни) в опит да обяснят собствената си същност и да очертаят физиономията си в очите на не толкова модерните, прогресивни и иновативни наблюдатели. Откакто спря да има ляво и дясно, започна трескавото търсене с какво да бъде заменено то, защото светът е двоичен и за да се движи, трябва все пак да посочим някакъв плюс и някакъв минус. Започнаха да набират актуалност всевъзможни корелации: русофили и русофоби; проевропейци и антиевропейци; либерали и консерватори; националисти и космополити; джендъри и хомофоби; конформисти и революционери и т.н., и т.н…

Ето че в тази парадигма подредиха и двойката „стари буржоа“ и „некултурни“.

Човекът не е добре. Непрекъснато му се привиждат фашистки режими, горящи райхстагове и камионетки, които откарват либералните поборници в концлагери. Но ще се опитам да му обясня: дори София да е „стар буржоазен град“, не това определя електоралните решения на нейното население. Не е достатъчно някой да се обяви за „умен и красив“, за да хукнат след него всички, които са се родили умни; не е достатъчно някой да излезе да се чекне на жълтите павета, за да грабне сърцата на всички, които са се родили там. Не само в София старите „градски буржоа“ (простете тавтологията, но не аз я въведох), които впрочем в момента би трябвало да са над 90-годишни, ако под „стари“ разбираме онези от буржоазния строй в Царство България – ако разбираме партизаните, които след 1944 разграбиха имотите им, и децата на тези партизани, това е друго, – та, „старите градски буржоа“ обикновено гласуват в дясно, а голямото предизвикателство на съвремието е да обясни на хората какво в крайна сметка ще разбираме под „дясно“, ако изобщо се налага да разбираме нещо, при положение че „няма ляво, няма дясно“.

Пък и „старите градски буржоа“ не са чак такъв решаващ фактор. Повечето от онези, които се изказват от тяхно име, самите те са дошли от другаде. Населението на София се дели на две крайно непропорционални групи – софиянци и столичани. Столичаните са много повече от софиянците и така трябва да бъде, защото столицата е на всички, на цялата нация. Ако под „стара градска буржоазия“ ще разбираме софиянците, то тяхното мнение няма никакво значение. В повечето случаи софиянците са пасивни, кисели мърморковци и ъндърстендъри, защото тяхното благосъстояние – малко или голямо – често е наследствено, пред тях не стоят животрептящи битови проблеми от първостепенна важност, които по правило се решават чрез заробващи банкови кредити. А една е мобилизацията на енергията и политическото усещане на човек, който обслужва кредит, и съвсем друга на такъв, който живее в къщата на дядо си. Не знам защо трябва да се въвежда образът на „старата градска буржоазия“, когато новата „градска буржоазия“ е по-динамична, по-жизнеспособна и най-важното: по-многобройна. Новият „буржоа“ се е борил да бъде такъв, докато старият просто се е родил тук. Може би въвеждането на „старата градска буржоазия“ е необходимо, когато търсим какво да противопоставим на „некултурните“, които нямат място във властта, даже е обидно да ни управляват нас, „старата градска буржоазия“.

Оставете „старата градска буржоазия“! Вижте новата: за нея културата все още не е така важна, ще стане може би за следващото или по-следващото нейно поколение. В това няма нищо лошо, още повече когато под „култура“ разбираме нещо с твърде съмнителна стойност, както е напоследък. Съвременният градски човек не се определя политически според това дали се кефи повече на Перголези или на Бах, а според нещо друго.

И ето сега е моментът към парадигмата на политическите кливиджи да прибавим още един – този на ДОВОЛНИТЕ и НЕДОВОЛНИТЕ.

Кои са те? Доволните са постигнали в общи линии това, което са искали. Виждат хубав резултат от усилията си, виждат увеличаващо се благосъстояние и смисъл да продължат напред по същия начин. Недоволните са недоволни по две причини: или не са успели да постигнат стремежите си, или са постигнали максимума, на който са способни, но вярват, че им се полага много повече.

Какво искат? Доволните искат стабилност. Не искат нещата да се променят за щяло и нещяло, защото така са си горе-долу добре, а и не се знае какво ще ни дойде до главата, ако прекалено ръчкаме мравуняка. Недоволните пък искат промяна, каквато и да е, защото си мислят, че по-лошо не може да бъде, че по-бедни не могат да станат, че по-несправедлив животът не може да се покаже, че на главата им вече се е струпало всичко, което е могло.

При политиците е различно. Там преминаването от едната група в другата може да се случи на всеки няколко години. Когато не са на власт, са недоволни и говорят за смяна на модела, помитане на статуквото и наказване на политическата класа; когато попаднат във властта, важни стават стабилността, професионализмът, технологията и „изкуството“ на компромисите и възможностите. Наскоро ми направи впечатление, че един от най-яростните поборници на словото във фейсбук се е умълчал и изразих загриженост да не му се е случило нещо. Оказа се, че просто е успял най-сетне да заеме някаква държавна службица.

И така, щом няма да разглеждаме политическия живот от гледна точка на кливиджа ляво-дясно, макар че в крайна сметка всичко ще се реши именно според него, колкото и да го изкарват демоде, нека го разглеждаме по признака доволни-недоволни. Той не е точно кливиджът либерали-консерватори, тоест такива, които искат промяна, и такива, които искат запазване на статуквото, защото много либерали искат запазване на статуквото и много консерватори искат промяна (която понякога наричат „контрареволюция“). Доволните и недоволните са от една страна тези които се страхуват да не изгубят постигнатото, и от друга – онези, които няма какво да губят освен оковите си[1].

И тук вече е моментът професорите политолози да покажат своя майсторлък: кои са повече: доволните или недоволните; дали всички недоволни са такива или така са свикнали да приказват, за да изглеждат свободолюбиви; кои партии представляват едните, и кои – другите? Разбира се, идеалното нравствено състояние е човек да е доволен от всичко и благодарен за всичко. Както е повтарял през целия си живот св. Иоан Златоуст: „Слава Богу за всичко!“. Но именно защото това състояние е идеално, то никога няма да бъде постигнато в този свят и в това историческо време. Тук задачата е да търсим елементарна справедливост и материално благосъстояние. Затова сме измислили политиката. И така трябва, така е цивилизовано. Другото е да си оправяш зъбите сам, без да търсиш помощ от зъболекар, защото той ли ще ти каже на тебе! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

[1] „Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят, освен своите окови“, Карл Маркс, „Манифест на Комунистическата партия“, 1848.

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 157 other followers: