Кой пръв ще се откъсне от популизма?

Всички имаме чувството, че нашият политически спектър се задъхва и вече не прилича на никакъв спектър, а на монотонна белезникава боза. Онзи ден писах, че освен „стани, за да седна“, май няма друг мотив партии, организации и личности да желаят властта. Идеологията е унищожена, парадигмата е разбита. Довчерашни антикомунисти не виждат проблем да се прегърнат с БСП на основа „върховенство на закона“ и „човешки права“. Партиите не изтъкват това, което ги различава от опонентите им, а онова, което ги обединява, за да оправдаят всевъзможни безпринципни съюзи. Партиите са се превърнали във фирми с предмет на дейност „упражняване на власт“, а на изборите се гледа като на някакъв вид търг за обществена поръчка, където се явяват всички, надпреварвайки се да убедят комисията, че именно тяхното дружество ще достави най-качествена и най-евтина услуга. Разбира се, в този процес консорциумите са не само позволени, но и желателни. Партиите търсят форми на joint venture по конкретна дейност, за усвояване и разпределяне на конкретен бюджет, пък после – кой откъде е. Правят го всички, без изключение: и най-големите, и най-малките.

Така не може да продължава. Ако продължи, ако истинската политика окончателно бъде изхвърлена от процеса на властта, скоро ще имаме няколко партийни корпорации без особена разлика помежду им, но само те способни да доставят услугата „управление“, както има и няколко фирми, само те способни да строят магистрали. Разбира се, че е по-добре властта да се упражнява от няколко големи партии, вместо от десетки юридически лица на малки Наполеончовци, но тези партии не бива да губят политическия си облик, разликите помежду си, защото тогава ин-янът ще се пропука.

В момента няма ясно изразено политическо противопоставяне, защото всички са популисти. Абсолютно всички. Всички се надпреварват да обещават, а някои дори се опитват да изпълняват. Няма идеи, няма посока, няма ценности и мироглед. Впрочем мироглед има: човекът е консуматор, който трябва да взима все по-малко решения; обществото се грижи за всичко; груповите права са по-важни от индивидуалните; главната цел е икономическият растеж. Основната фигура е „гражданинът“ – абстракция, която вече няма общо нито с индивида, нито с личността. Всички партии говорят какви блага ще излеят върху „гражданина“ и по този случай говорят едно и също. Няма съревнование на идеи, а само наддумване на рибари в кръчмата: аз ще ти дам 5 метра риба; аз пък ще ти дам 6 метра.

Системата се задъхва. Когато обещаваните риби станат по един километър, тогава и лековерният избирател ще се почеше по главата и ще заподозре, че нещо го пързалят. Но какво да правим като ценностите са такива! Популизмът е паневропейски и нашите политици само гледат от батковците.

Популизмът не се е появил от нищото. Здраво стиснали очи, отказваме да разгледаме проблема за вярата и властта; отказваме да признаем, че уникалната християнска цивилизация, която промени света и го превърна в глобално село, е на смъртен одър, стига вече да не е умряла и сега от трупа ѝ да се издигат зловонни газове като популизъм, мултикултурализъм, културен марксизъм, ляв либерализъм и т.н.

В една забележителна лекция от 2000 година кардинал Йозеф Ратцингер, преди още да стане папа Бенедикт XVI, изследва отстъплението на християнската цивилизация. В най-общи линии тезата му е, че в процеса на секуларизация на държавите постепенно се губи представа за истинската природа на властта. Когато властта няма божествена санкция, тя няма и морална основа, защото критериите за добро и зло са обективни и когато престанат да бъдат такива, губят стойност и смисъл.

Светската власт разваля църквата, корумпира я. В един момент католицизмът дотолкова забравя небесното, че се превръща в обикновена политическа машина със своя финансова и икономическа логика. В разгара на кампанията за продаване на индулгенции с цел финансиране строежа на катедралата „Св. Петър“ в Рим, нервите на Мартин Лутер не издържат и той поставя началото на протестантството, което е още една голяма крачка на отдалечаване от Църквата на Петдесетница. В стремежа си да отрече католицизма, протестантството често отрича самото християнство. Но пък се вписва много по-добре в политическата тъкан на обществото. Най-лошото при протестантството е, че на абсолютната централизация на католицизма противопоставя крайна децентрализация, което също е разрушаване на съборността, само че от другата страна.

Разединена, църквата губи авторитет, защото започват да я гледат не като Богочовешки организъм от друг, не от този свят, макар и проявена в него, а като пореден политически институт, властова корпорация. И църквата, особена на Запад, си е абсолютно виновна за това. За първи път се появява ново, немислимо до този момент разделение – на вярващи и атеисти. До този момент е имало остри спорове с еретици, но откровени безбожници не са се появявали. За първи път човекът казва: „Няма Бог!“. Дори и сатаната вярва, че има, защото Го познава лично; бунтът на сатаната не е да отрече съществуването на Бог, а да Му навре в лицето собствената си суета. Атеизмът е ново, непознато за човечеството състояние, което има своите тежки мирогледни последици – човекът престава да разглежда себе си като безсмъртен и обявява смъртта за абсолютен край, откъдето се ражда и поривът всичко да се постигне тук и сега, включително и да се построи раят на земята – цел не само на комунизма, но и на целия модерен свят.

Така се стига до най-големия катаклизъм на последните времена – Френската революция. Масонска по своята същност (тоест, гностическа в един по-стар исторически план), тя изважда църквата от уравнението на светската власт и създава секуларната държава. Бог вече не е легитимиращ източник на политическата власт и на Негово място трябва да се измисли нещо друго. Така се ражда концепцията за „народа“, за „гражданите“ като източник и субект на властта. Появява се фигурата на „нацията“, секуларната държава става и национална, което бележи целия XIX век. Нашите националноосвободителни борби са част от тези процеси. Левски и другите ни революционери просто пренасят идеите и ноухауто на Мандзини и Гарибалди на българска (османска) почва и изострят конфликта, обогатявайки го с интригата Изток/Запад и избирайки Запада от името навсички.

Победилите граждани

Забравил, че е безсмъртен, и повярвал, че сам е източник на властта (какъвто никога не е бил, няма и да бъде), масовият човек започва да развива все по-високо мнение за себе си, да предявява все по-големи претенции към света и живота, защото (да не забравяме) за него светът и животът са само тук и сега, друго няма. Представяте ли си какво сътресение е това за мисленето на човек, формиран от векове християнска цивилизация, за човек, научен да гледа на тукашния живот единствено като на училище, като на подготовка за отвъдния, истинския и вечния? С отслабването на вярата във вечния живот, избледнява и смисълът на сегашния.

Секуларизацията и националната държава дадоха своите плодове през ХХ век – двете световни войни. Там, където вече не са замесени отделни династии, а цели народи и нации, нещата винаги са по-масови и по-кървави. Ужасите са толкова големи, толкова незабравими, че човечеството се зарича никога да не ги допусне отново и на тази клетва се гради всичко от втората половина на ХХ век насам. Дали оцелелият от касапниците европеец се връща към смирението, към църквата, към Бог? Дали си казва: „разбрах те, Господи, разбрах урока Ти“. Нищо подобно. Оцелелият от касапниците европеец решава, че сега е моментът да се компенсира за изживените неудобства с малко по-интензивни удоволствия. Рок-енд-ролът от 50-те, сексуалната революция от 60-те, пацифизмът на 70-те, юпитата от 80-те, текното от 90-те – всичко това са манифестации на свещеното право на човека да се забавлява, да бъде все по-богат, все по-модерен и прогресивен. Човекът е не само център, но и венец на природата и задоволяването на прищевките му е свещена цел за всяка дейност. Човекът трябва да бъде все по-богат, все по осигурен, да получава все по-разнообразни и качествени публични услуги – това е смисълът на живота. И доколкото човекът, „гражданинът“ е този, който уж раздава властта, всички, които я очакват от него, стават популисти.

Популизмът е последният резултат от нарушената логика в света. Всички политици са в неговия капан. Вече никой не може да си позволи да не е популист. Но както казахме, това не може да продължи вечно. Бъдещето е на онази партия, на онзи лидер, който успее да се откъсне от популизма. Не да го замени с някакъв друг, с някакъв нов вид популизъм, а да се откъсне от него. Да не се подмазва на избирателите си, а да потърси от тях смирение. И уважение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: