Днешните реформи не са това, което бяха

Ако разгледаме заклинанието Abracadabra като съставено от „абра“ и от „кадабра“ и ако го пренесем на полето на обществено-политическите заклинания, то лесно можем да заменим „абра“ с „промяна“ и „кадабра“ с „реформа“. Как ще настъпи промяната, деца? Чрез реформи! Чрез реформи!

В нашата политическа митология Реформата заема важно място. По едно време за нея даже се създаде и специален Реформаторски блок. Ако нещо не се е случило както трябва, то е защото не е била проведена докрай необходимата реформа. Ако преходът все още не е свършил, то е защото не са осъществени всички реформи, от които той се състои. Какви са проблемите на образованието, полицията и здравеопазването? Че не са реформирани.

Увлечението е толкова голямо, че за реформи се представят дори и най-плахите движения в публичното пространство. Всяка дребна промяна се отчита като „реформа“, като нова страница в историята на човечеството, като смела политика на управлението. Но всъщност истинските реформи са онези промени, след които светът или поне системата, в която са направени, вече не са същите.

Една от ярките императорски династии на Византия е балканската династия на Тракийците, основана от император Лъв I Маркелис (Месаря) Тракиец, наричан още Лъв Велики и управлявал от 457 до 474 г. По произход романизиран тракиец от племето на бесите, той бил родом от Дакия Аврелиана със столица днешна София.

Проблем при управлението на Лъв Велики била монофизитската ерес, според която Иисус Христос има само една, божествена природа. Това схващане рушало мирогледа на хората, обезсмисляйки възрастването на човешката природа, възможно единствено при съчетаването на двете природи и двете воли – божествената и човешката – в личността на Богочовека. Разрушаването на догмата за Боговъплъщението отнемало смисъла на живота и заличавало целта на общественото развитие. Изопачавало мирогледа и уронвало нравите. А нравите са много важни за здравословното състояние на една империя.

Затова на 31 март 465 г. Лъв Велики издал имперска запоповед: в държавните и правосъдни институции да работят само православни християни. Ето това е реформа.

Какво обаче означава „православен християнин“? Дали всички, на които им е правено „кръщене“, са такива? Такива ли са всички VIP, които се бутат да ги дадат по телевизора със запалена свещица в ръка?

Преди всичко православният християнин би трябвало да е човек, който е православен и който е християнин. Да си християнин означава да вярваш, че има един Бог – творец на всичко видимо и невидимо, – и да знаеш, че този Бог се е въплътил в изключителната личност на Христос, за да съедини Своята природа с човешката и да възвърне изгубената с грехопадението хармония в творението. Това е да си християнин. Да си православен пък значи да изповядваш вярата си така, както са те учили Христос и апостолите, без да променяш нищо в нея, тоест да славиш Бога по правилния начин – православен. Защото ако крайната цел е да се единиш с Бога, но представата ти за Бог не е тази, която Той е споделил за Себе Си, ще се единиш с някого другиго. Просто е. Какъв още човек е християнинът?

Той не мисли себе си за най-съвършеното нещо на света. Напротив. Той знае, че е заразен от страсти и нападан от демони. Знае, че е слаб и умът му се мята от заблуда в заблуда. Знае, че природата му е увредена от греха на гордостта и своеволието. Увредена е в степен, в която вече не може да се спаси сам. Но знае също така, че вижда пред себе си светлината на крайната цел и да върви по пътя към нея е въпрос на смирение, търпение и упоритост. Той гледа на себе си като на творение, а не като на венец на еволюцията. И Творецът е негов естествен партньор в усилието за възстановяване на първоначалния замисъл.

Християнинът не е собственик на природата, а неин стопанин със съответните отговорности. Знае, че природата е увредена от същото, от което е увреден и самият той – от смъртта. Негова задача е, очиствайки себе си, да очисти и творението и да го принесе на Твореца в качеството си на свещеник, защото всеки християнин по силата на своето кръщение е цар, свещеник и пророк. Така гледа християнинът на себе си.

Християнинът знае, че е безсмъртен. Душата му е безсмъртна и сега, а тялото ще бъде след пресътворяването в осмия ден, когато ще има „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1). Този живот не е нищо повече от училище, в което човек се готви за следващия и което ще завърши със строга матура. Следователно християнинът, от една страна, не е пристрастèн към материалните блага, не са му жизнено важни къщите за гости и терасите по покривите с персонални асансьори до тях. От друга страна християнинът не се ужасява от смъртта така, както някой човек, който приема, че тя е край на всичко и след нея няма нищо (макар че, щом няма нищо, би трябвало да му е все едно, но това е тема на друг разговор). И щом не се страхува от смъртта, християнинът не се страхува и от много други неща преди нея. С това, с което можеш да шантажираш един атеист, трудно можеш да шантажираш един християнин. Величаем делото на свв. Кирил и Методий, всяка пролет носим портретите им, окичени с майски цветя. Но с всяка изминала година все по-рядко си спомняме, че тези висши византийски чиновници нямаше да сторят това, което са сторили, и нямаше да изтърпят това, което са изтърпели, ако не бяха ревностни православни християни, ако не гледаха на земния си път само като на начало на един друг, по-дълъг и по-вълнуващ път. Това се отнася и за хиляди други личности, белязали с живота си историята на човечеството.

Нататък. Макар че човекът е устроен така, че винаги да обвинява другите и да оправдава себе си, християнинът се старае да вижда у другите доброто, а у себе си да вижда лошото. Това наистина не е нищо повече от въпрос на личен избор, защото у всеки човек живее както доброто по сътворение, така и злото по придобиване. И се проявяват заедно във всяка негова постъпка. Въпросът е с какви очи ще погледнеш човека и постъпките му. Ако повикаш от човека доброто, обикновено то и ще ти отговори. И обратно.

Християнинът е човек, който се отнася с любов и загриженост към другия, защото има една и съща природа с него. Както Бог има една природа „божество“, която се проявява в три лица, така и човекът има една природа „човечество“, която се проявява в милиарди лица. По тази причина всички хора са едно същество в Христа (отделни личности са в Св. Дух) и омразата към другия човек е равнозначна на самоубийство. Тоест, омразата към човека е лудост. Така знае християнинът. Когато се изказва остро за някого или някого наказва, християнинът не забравя, че трябва да мразим греха, но грешника да обичаме. Християнинът знае, че да обичаш човека означава да го видиш такъв, какъвто го е замислил Бог.

Най-сетне християнинът знае, че човекът не е микроскопична бурмичка в тракащата и скърцаща машина на историята, а истинска вселена, която съдържа в себе си всичко в неговата цялост и пълнота. Когато попитали Максим Изповедник какво ще стане когато остане сам срещу всички (тогава всички били еретици монотелити, включително и кан Кубрат), св. Максим отговорил: „тогава Църквата – това ще съм аз“. Една личност е способна да бъде цялата църква. Това е тайната на съборността.

И какво? Прав ли е бил Лъв Велики да иска за империята си такава администрация и такива съдебни власти? Да иска държавният чиновник да бъде скромен, търпелив, смирен, отговорен; да не е алчен, да не се бои от смъртта, да се стреми към личностно усъвършенстване; да бъде позитивен към другите и критичен към себе си; да поставя интересите на другите наравно, ако не и над своите… Впрочем в качеството си на император, Лъв Велики е бил длъжен да иска това, за да запази таксиса и да изпълни задължението си за филантропия като автократор.

Как би изглеждала една съвременна държава с такава администрация и такива магистрати? Един човек ми каза, че нямало смисъл да си ги говорим тези неща, защото ако били възможни, досега някой да ги е осъществил. Историята е линейна и в нея всичко се случва за първи път. Дали нещо е постижимо, никой не може да каже, преди да е пробвал, а често не може и след това. Във всеки случай обаче няма нищо задължително и винаги можем да продължим да си живеем както и досега. И да не забравяме, че и доброто, и злото са у човека и ако повикаме доброто, току-виж ни отговорило. Освен това мисля, че Картаген (онзи град, в който администрацията е съставена предимно от финикийци-езичници) трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Антоан Елбер, Константинопол, Августионът със „Св. София“, VII век.

За в. „СЕГА

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: