Разкодирането на Москов

След като пропусна европейските и местните избори, новата партия КОД, начело с бившия знаков десебар и здравен министър на Борисов – Петър Москов – даде заявка за следващия парламент. Безспорно КОД е нещо свежо и очаквано, защото в България същинското дясно на практика (а и на теория) е вакантно. Дясното, както и всеки друг сегмент от политическия спектър, за да е „същинско“ или „автентично“, се нуждае от три неща: дясна социално-икономическа база, дясна електорална база и дясно представителство.

Социално-икономическата база се състои от големите работодатели, средните и дребни предприемачи (които често също са работодатели), едноличните търговци и част от интелигенцията или „интелектуалците“, макар че напоследък използвам тази дума със свито сърце. Скъпо платените наемници в корпорациите, представителите на чужди фирми, висшите администратори са по-скоро леви, защото разчитат на нормативна регулация, а не на конкуренция със себеподобни. В техните кариери също има конкуренция, понякога жестока, но тя се определя и регулира от различни, често пъти лабораторно създадени правила.

Електоралната база на дясното са „гражданите“, които гласуват вдясно, водени от десни убеждения. Те може да не са представители на социално-икономическата база; в социално-икономическо отношение те може по дефиниция да са леви – наемници, работници, дребна академична интелигенция и т.н., – но притежават минимален пакет десни ценности като фиксация в свободата (особено на словото) и непоносимост към всички форми на тоталитаризъм. Всъщност формите на тоталитаризъм, срещу които се обявяват десните избиратели, са две: комунистическата, която е особено дразнеща за по-възрастните хора (не случайно водещ приоритет в политиката на КОД продължава да е недопускането на БСП до властта), и либерално-демократическата, която кара личността да се отрече от природата си в името на някаква инженерна роля, която трябва да играе в общността. Тук е важно да отбележим, а и избирателите го осъзнават добре, че когато говорим за либерална демокрация, никога не забравяме, че нито либерализмът, нито демокрацията се покриват с това понятие, а често даже са точно обратното.

И накрая, дясното представителство – това в условията на плурализъм и многопартиен парламентаризъм са десните партии, които представляват в институциите социално-икономическата и електоралната база на националната десница. В България то е ГЕРБ (но те нямат претенции извън широкия център и народната идеология) и това, в което се превърна „старата“ десница. Тя се раздели сравнително отдавна на две – СДС и ДСБ, като ДСБ трябваше да е по-тъмносиньо и от СДС. Днес СДС е партньор на ГЕРБ, с което разширява обхвата на управляващите още малко вдясно, а ДСБ е в коалиция със Зелените и „Да, България!“, което ги поставя навсякъде другаде, само не и вдясно от ГЕРБ и СДС. Задачата на дясното представителство е да формулира идеологията на своята база и да я превърне в политика.

Ето тези три условия трябва да са изпълнени, за да има надежда за нов жизнеспособен десен проект. Дали са изпълнени при новата партия КОД, предстои да видим. Но има и още нещо, също толкова важно. То е един стар въпрос, възникнал още с идването на Царя през 2001 – въпросът за двупартийния модел.

Някои неправилно го наричат „двуполюсен“. Всеки модел, при който решенията се взимат чрез гласуване със ЗА и ПРОТИВ, е двуполюсен. Полюсите се наричат „ляво“ и „дясно“. Около всеки от тях могат да се групират безброй партии и моделът пак ще си остане двуполюсен. Затова говорим за двупартиен модел. При двупартийния модел има две големи партии (или устойчиви коалиции), както е в англосаксонския свят, и всичко се случва в тях и между тях. Такива партии съществуват с векове и често техните лидери са внуци на предишни лидери от същите партии.

Младата българска демокрация от 30 години е изправена пред избора на един от двата модела – класическият двупартиен или модела на новите проекти. Аз лично предпочитам двупартийния модел, защото при него партиите опознават институциите, създават кадри и инвестират в своите следващи поколения. Гениални политици и народни лидери се раждат непрекъснато, но какво им пречи да градят кариерите си вътре в някоя голяма партия? Там конкуренцията и битките ще са даже по-жестоки, а наградата – със сигурност по-голяма. От друга страна при новите проекти се създават зле финансирани организации, готови да изпаднат в зависимост от всекиго. Начело излизат или стари муцуни от предишни управления и правителства, или трогателни аматьори. Най-сетне новите проекти са условие за появата на всевъзможни популисти, комици и народни спасители, които, за голямо съжаление, винаги намират кой да ги следва.

До идването на Царя потенциал за голяма дясна партия имаше СДС (ОДС), а за голяма лява – БСП. Неприятно ми е да го кажа, но единствената партия, която мисли за поколения, е БСП. И донякъде ДПС, доколкото то изобщо е партия, а не организация от някакъв друг вид. Отдясно в продължение на десетилетия се вихри див вождизъм, който води до невероятни разцепвания и прегрупирания, сякаш наблюдаваме някакъв шизофреничен калейдоскоп. В един момент почти всеки от лидерите на славното ОДС се оказа със своя собствена партия.

Петър Москов е болезнено прав, че има една сравнително голяма консервативна общност, която в момента няма свое представителство. Ако прави някаква грешка, тя е, че консервативната база не е монолитна и се иска голям майсторлък всички консервативно настроени хора, тоест хора, чиято най-обща философия е „нормалността“, да бъдат събрани под едно знаме. Да видим как се опитва да го направи партията КОД. Декларацията им е много смислена и грамотна. Организирана е в четири стълба: Държавност, ред и лична сигурност; Икономическа свобода; Консервативен социален модел; Ценности.

По отношение на държавността идеята е, че след 1989 един експеримент е бил заместен от друг; комунизмът е бил заместен от либерализма. В края на 80-те либерализмът не беше това, което е сега, и предлагаше единствения смислен инструмент за демонтаж на комунистическия тоталитаризъм. Тъй че след комунизма, трябваше да дойде някакъв либерализъм и той дойде под формата на относително свободен пазар и, което е най-важното, под формата на свобода на словото, политически плурализъм и частна собственост. Когато говори за промяна на държавността, КОД не бива да приоритизира транспортната и енергийна инфраструктура (които така или иначе държавност не са), нито здравеопазването и образованието. Трябва да говори за институции (което прави) и за форма на държавно управление – парламентарна република, президентска република, монархия. Коя форма импонира най-много на КОД?

В областта на икономическата свобода КОД изповядва либертарианската малка държава. Допуска грешката да определи левичарската държава като слаба, а то е точно обратното – левичарите ще са най-щастливи, ако може всичко да е държава и всички да работят в администрацията; левичарите мразят капитализма, а именно капитализмът иска малка държава, която да осигурява само ред и законност, да не допуска изкривяване на пазара и в нищо друго да не се меси.

Вижданията за социална политика са интересни. Те апелират социалното подпомагане и солидарността да не се превръщат в поминък за големи групи граждани, които даже не са и данъкоплатци. Всички социални помощи за работоспособни хора ще се заменят със заплащане за положен труд. Държавата ще формира фонд за финансиране на образована раждаемост. Предполагам, че това е старата идея раждаемостта да се поощрява селективно, например чрез изгодни кредити за студентски семейства. Хубава идея и вероятно полезна, поне докато не се намери отговор на въпроса защо хората, колкото по-богати и образовани стават, толкова по-малко деца раждат. Притъпява се инстинктът за противодействие на високата детска смъртност? Хората се разглезват и децата все повече им пречат да се наслаждават пълноценно на постиженията на модерната цивилизация? Или хората унищожават природата…

Ценности и културна идентичност. Много деликатна територия, която се простира някъде между шовинизма и мултикултурализма. Но същевременно важна, защото ценностите са израз на мирогледа, а мирогледът определя намеренията ни спрямо действителността, която обитаваме. В декларацията на КОД пише така: „Българската водеща култура е основана на общите ценности на Европейската цивилизация, които произхождат от Християнството и Възраждането, както и от абсолютната ценност на човека, независимо от пол или индивидуални различия“. Тук има някои неточности, най-малкото защото днес общите европейски ценности са доста далеч от християнските и на моменти даже ги отричат. Към ценностите на Възраждането преди всичко трябва да отнесем хуманизма, но, за жалост, днес той може да се тълкува най-малкото двояко. Абсолютната ценност на човека е факт (тук да внимават Грета Тунберг и зелените – човекът не е метастазирал тумор на лицето на планетата), но нека приемем абсолютната ценност от любов към човека, с когото имаме една природа, а не от страх, че законът и всевъзможните НПО го пазят.

И така: двупартийна система или система на новите проекти? Засега изглежда, че партия КОД е избрала второто. И с право, защото, както вече казахме, има незаето политическо пространство и са налице социално-икономическа и електорална база без свое институционално представителство. Позиционирането на КОД е правилно идеологически, защото представя възможност не само на гражданите, които мислят себе си като консервативни, но и на всички, чиято философия е нормалността. Предстои да видим колко от тези хора и в каква степен ще се познаят в КОД. Може да се познаят, а може и да не се познаят.

Нашият анализ би бил непълен, ако останем само на територията на идеологията и публичното говорене. Партийното строителство иска и „работа на терен“. Дано Петър Москов е успял да ангажира нужните партийни строители, които ще тръгнат из страната с оръфаните си от употреба тефтерчета и ще започнат от човек на човек да възраждат стари приятелства. Струва ми се, че няма да е особено трудно, защото със сигурност по места има цели структури на „старата“, „автентичната“ или каквато там си я наричат десница, които чакат да се появи нещо такова.

Пък може да дойде ден, когато няколкото десни партии осъзнаят необходимостта да продължат заедно по нов, убедителен път, тъй като старият вече е отеснял, уронил се е и се е разкалял. Може дори да се обединят в една партия, която да посрещне всички енергични, умни и образовани консерватори, които в момента нетърпеливо загряват на тъч линията. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 159 other followers: